Джонатан Баркър
И пета ще умре (35)

35.
Наш

Ден трети, 6:43 ч.

— Парното в тази бричка е за боклука — заяви Клозовски, докато разтриваше ръце пред вентилационната решетка.

Бяха паркирали срещу „Карс Ар Ъс“ на Пуласки. Според табелката автокъщата нямаше да отвори поне още час — два часа по-рано от обичайното заради някаква разпродажба по случай Свети Валентин. Из целия паркинг се вееха червени гирлянди.

След като прекара по-голямата част от нощта в къщата на Дейвис да наглежда криминалистите, на Наш му остана достатъчно време да изтича до вкъщи, да се изкъпе и да се преоблече, преди да вземе Клоз от апартамента му в центъра. Завари го на стълбите отвън да пие редбул.

Сега потупа по таблото на колата.

— Кони е виждала и по-добри дни, но ще я върна в състоянието на кралица на бала. Просто е нужна малко работа.

Клоз спря да търка длани и го зяпна.

— В момента адски ме притесняваш. Сериозно говоря. Направо ми лъхаш на Кристин, а онази история не свършва добре за никого, дори и за колата. Защо не пратиш тази барака на вторични и не да си вземеш хубава тойота или хонда? Нещо с въздушни възглавници и CD плейър. Тази кола е с касетофон, Наш. Проклет касетофон. Откъде, по дяволите, ще й намериш касети?

— О, имай ми малко вяра — детективът се пресегна и удари с юмрук по жабката. Тя се отвори и удари Клоз по коленете. На пода се изсипаха и куп касети. — Хайде, пъхни вътре някое от тези лоши момчета!

Компютърният спец се вторачи в купчината пластмаса в краката си.

— Тази кола официално получава статут на легенда! — той се пресегна и взе една от касетите. — Уха, леле! — Пъхна я в касетофона с приятно за ухото щракване. Миг по-късно през издуханите тонколони с хрипливи трели запука встъпителното интро за Sweet Caroline на Нийл Даймънд.

Наш затупа с пръсти по волана, докато Клоз се полюшваше напред-назад в такт с песента.

— Джон Ленън е нищо в сравнение с този тип. Чист гений!

Клоз започна да си тананика.

Наш се пресегна и извади касетата.

— Какво, по дяволите…? — намръщи се Клозовски.

— Ако те оставя да я изслушаш, ще вземеш да пееш, после аз ще се разпея, след това ще преживеем миг на близост и когато свърши, ще ни бъде неловко. Не съм готов да пея Нийл Даймънд с теб. Това е голяма крачка. Не си бил достатъчно дълго на полева работа — заяви детективът.

— Но би пял с Клеър и Портър обаче, нали?

— Това е различно.

— С какво с различно?

— Просто е такова.

— Мисля, че страдам от завист към партньорите ти. Ние в Ай Ти отдела не пеем.

Наш се вгледа през улицата.

— Имаме раздвижване.

Мъж в дебело синьо вълнено палто слезе от червен джин и се втурна през снега към масивната сива сграда в средата на паркинга. Трудно му беше да отключи с ръкавици, но успя да отвори вратата и се пъхна вътре.

— Сигурно е управителят или собственикът — предположи Клоз. — Прав беше. Дойде рано да се подготви за разпродажбата.

— Да вървим — Наш разкопча колана си и отвори вратата. Леденият вятър за малко да го събори, на всичкото отгоре се пързаляше по заледената улица. Вдигна си яката на палтото и я стисна здраво около врата си. Искаше му се да има шапка.

„Карс Ар Ъс“ имаше малък паркинг, не повече от два декара, обкръжен от висока черна ограда и монтирани високо жълти прожектори, които озаряваха във възможно най-ласкателна светлина селекцията коли втора ръка последен модел. Всяко превозно средство имаше етикет с привлекателен девиз под надутата си цена: Малък километраж! Без ръжда! Страхотна цена! Чиста!

Наш претича покрай тях и спря пред входа на офиса.

Клоз за малко да изгуби равновесие на ивица лед на тротоара. Бързо се озърна дали някой е забелязал. Зяпаше го единствено спътникът му.

— Като приключи това, ще се преместя във Флорида или Ел Ей! В топлите краища има сума ти работа за компютърни специалисти! — заяви Клоз, когато най-сетне се добра до сградата.

— Направиш ли го, всички фенове на „Къбс“ ще ти обърнат гръб. Отборите в топлите краища са най-гадните — нямат фен база. Хората са прекалено заети да се мотаят по цял ден по плажовете, да си търсят място за паркиране или да играят голф. Нямат време за истински спортове.

Клоз се тупна по гърдите.

— Аз — компютърджия! Да не мислиш, че страшно ми пука за спортовете?

Наш поклати глава:

— Никога няма да пея с теб!

— Все тая.

Вратата за малката офис сграда беше заключена, но детективът виждаше новодошлия да ходи вътре. Почука по стъклото и вдигна значката и картата си. Мъжът отвътре обърна гръб на картотеката в отсрещния ъгъл, както си беше с лъжица за кафе в ръка. Не се затрудни да демонстрира раздразнението си заради прекъсването и изигра цял етюд от пускането на лъжицата обратно в огромната кутия с кафе, преди да се потътри към вратата. Все още беше със синьото палто, сега разкопчано до средата на големия му корем. Отдолу надзърташе зелен пуловер.

Мъжът огледа значката през мръсната стъклена врата.

— Какво искате?

— Така не се поздравяват служители на реда — порица го Клозовски.

— Ние сме от Чикагската полиция. Трябва да поговорим с вас — надвика Наш воя на вятъра.

Мъжът с копнеж погледна кафеварката, после завъртя ключалката на вратата и я бутна, за да ги пусне вътре.

— Побързайте, да не избяга топлото!

Наш и Клоз се вмъкнаха при него и той заключи вратата зад тях. Пак се обърна към кафеварката.

— Изглеждате ми много навит да започнете деня — каза Наш.

Мъжът въздъхна.

— Съжалявам. Спрях цигарите миналата година, а по̀ миналата — пиенето. Кофеинът е единственият порок, който ми е останал.

— Давайте — подкани го Наш.

Гледаха как непознатият се суети над картотеката и внимателно премерва десет лъжички мляно кафе и пълни резервоара на машината от малката чешмичка в дъното на помещението. Натисна едно копче и кафе машината се съживи, засъска и зашумя, докато топлеше водата. Мъжът се извърна към полицаите и най-сетне се поуспокои:

— Аз съм Мел Къмбърленд. Какво да направя за вас, драги служители на закона?

— Аз съм детектив Наш, а това е Едуин Клозовски… — полицаят извади мобилния си телефон от джоба, чукна по екрана и го вдигна към мъжа. — Това момиче познато ли ви е?

Къмбърленд посегна към бюрото до себе си и Наш за малко да извади пистолета си, преди да осъзнае, че той просто си взима очилата. Чу Клоз да се киска зад него.

Къмбърленд надяна очилата на носа си и се приближи.

— Може ли?

Детективът му връчи телефона.

Мел го вдигна на един пръст от лицето си и наклони леко глава, за да види по-добре снимката през очилата.

— Трябва ли да я познавам?

— Ето я колата — обади се Клоз зад тях. Наш се обърна и проследи показалеца му, протегнат към яркозелена мазда 2, паркирана отстрани.

— О, тази ли? — Къмбърленд върна телефона на Наш. — Чуйте сега, през цялото време обсъждам нещата с родителите. Няма закон, който да твърди, че дете не може да си купи кола. Просто не им е позволено да я карат, докато не вземат книжка. Тя нямаше и я взе на кредит, така че й казах, че не може да я вади от паркинга, докато не направи поне десет плащания. Дотогава ще навърши шестнайсет, така че няма скрито-покрито. Ако родителите й смятат да викнат ченгетата, предлагам да прегледат законите и наредбите, преди да започнат с пилеене на парите на данъкоплатците. Сигурен съм, че имате по-важни неща, за които да си ползвате времето. Аз със сигурност имам.

Зад Къмбърленд кафе машината засъска. Той опитно подмени каната й със захабена чаша, задържа я на място и пак ги размени, когато тя се напълни. На чашата с избелели букви беше напечатано „Тук няма смешни надписи, просто си държа кофеина вътре (и понякога уиски)“.

— Не бих отказал една доза — обади се Клозовски. — Може би в някоя от тези обаче… — и кимна към макета чаши от стиропор, катурнат върху картотеката.

Къмбърленд напълни две и ги подаде на Клоз и Наш.

— Първите две плащания бяха навреме, но с третото закъснява, стават вече две седмици. Напоследък децата нямат чувство за отговорност. Вероятно си е профукала парите за рокля за бала или за нещо друго и не се е сетила да намине и да каже, че ще закъснее с вноската. Обикновено не припирам хлапетата и първия път не им търся сметка за забавянето, опитвам се да ги накарам да проумеят важността на навременното плащане, но вместо да се смирят, някои от тях се крият. Направят ли го два пъти и си имаме проблем.

— Тя е мъртва — каза Наш, загледан в лицето на мъжа за реакция.

Не последва такава, само:

— Е, не съм го направил аз.

— Така ли?

Къмбърленд остави чашата си на картотеката и вдигна ръце.

— Не съм сигурен какво си мислите, но аз само продадох кола на мацето. Виждал съм я четири, максимум пет пъти. Тя дойде, огледа няколко пъти паркинга, хареса си маздата, след това договорихме условията за вътрешен заем и това е. Както казах, закъснява две седмици със следващото плащане. За последно я видях в началото на годината. Технически дори не си е купила колата. Трябва да натрупа десет процента, преди да й я прехвърлим.

— Значи не сте я виждали от януари? — попита Наш.

Къмбърленд обиколи бюрото и натисна няколко копчета по клавиатурата на компютъра си.

— Ела Рейнолдс, нали така? Последно е идвала на трети януари и остави триста и двайсет долара. Казах й, че двеста са достатъчни, но тя не искаше някой друг да й купи колата, така че плати допълнително да излезе с една вноска напред. Месец преди това даде двеста седемдесет и три. Това беше на втори декември.

— Чудя се откъде с вземала парите — отбеляза Клоз. — Нямаме сведения да е работила.

Къмбърленд прелисти досието й.

— Според молбата й преподава на други ученици. Във всеки случай това е написала в графа „Заетост“.

— Може и да не е споменала за това на родителите си — обади се Клозовски. — И аз преподавах, а на татенцето дума не съм споменавал. Той щеше да ми отреже издръжката. Затварях си устата и сучех от две места.

— Сигурен съм, че си бил направо умопомрачително хлапе — отвърна Наш. — Преподаването обяснява и посещенията в Старбъкс. Освен да си търси кола, тя се е срещала там с ученици.

— Старбъкс и библиотеката, там го правех аз — съгласи се Клоз.

Наш потърси снимката на Лили Дейвис на телефона си и я показа на Къмбърленд.

— Ами това момиче? Виждали ли сте я тук?

Управителят се взря в малкото екранче и присви очи зад очилата.

— Не. Нея не я познавам.

— А възможно ли е да се е срещала с друг продавач във фирмата?

Къмбърленд поклати глава.

— И така да е, аз съм винаги тук. Създал съм си навик да опознавам всеки, който влезе през вратата. Някои от младите продавачи доста ги бива, но аз съм по-добър. От тях някой може и да си тръгне без продажба, но при мен такива няма. Винаги сключвам сделката.

— Ще ни трябва списък на всичките ви служители — каза Наш.

— Лесна работа. Тук сме с Брандън Стрингър и Дъг Фреденбърг. Дъг ми е механикът. От два дни е болен, има грип. Брандън трябва да дойде в осем.

— Някой от тях да е имал контакт с момичето на Рейнолдс?

— Поне аз не знам — каза Къмбърленд на Наш. — При първото й идване Брандън беше с друг клиент. Тя беше решително дребосъче, бързичко огледа маздата отвън, после влезе направо тук, в офиса, и ми каза, че иска да я купи. Без пробни обиколки. Няма и да позволя на някой без книжка да кара, но бих я извел на кръгче с колата.

— А къде беше онзи другият? Фреденбърг?

Къмбърленд пак чукна по компютъра си.

— Изглежда, е лежал под един понтиак в гаража, сменял е главен спирачен цилиндър. Рядко контактува с клиентите. Повече от добре дошли сте да изчакате Брандън. Може би искате да огледате паркинга? — той кимна към шевито на Наш, паркирано от другата страна на улицата. — Колата ви има потенциал да стане страхотно бебче, но разполагате ли с време и ресурси да го постигнете? Какво ще кажете да я смените с нещо симпатично и вече готово?

— Нещо с работещо отопление и може би стерео без манивела отстрани — вметна Клоз, — колата ти е толкова стара, че се налага да храниш конете под капака.

И двамата го зяпнаха.

— Хайде де, това беше смешна шега.

— Не, синко, всъщност не е — увери го Къмбърленд.

 

Наш и Клоз се качиха отново в шевито. Пред предния прозорец се вихреше сняг.

Детективът запали колата и погледна през улицата.

— Не мисля, че кралят на кафето е нашият човек.

— Ще оставя същинското разследване на вас, детективите, но съм съгласен, не съвпада с профила. Да отмъкне момиче от паркинга си изглежда направо глупаво и, честно казано, не ми се струва достатъчно мотивиран да извърти подобен номер.

— Твърде стар е — додаде Наш. — Този тип престъпления обикновено крият сексуална мотивация, типично запазена за хора на и под трийсет и петте. Дори ако всъщност не е имало секс, той е водещият фактор. Къмбърленд като нищо е към петдесетте. Затлъстял. Всяка тийнейджърка ще го спука от бой, ако се опита да й предложи бонбони и цветя. Не би посмял подобно отвличане посред бял ден. Търсим някой по-млад, по-силен и е друга мотивация.

— Все пак може да е някой от служителите — посочи Клоз. — Просто защото казва, че Лили Дейвис не се е мяркала, не е задължително да е така.

— И двете момичета са търсили да си купят кола. Това е най-близкото до улика нещо, с което разполагаме. Ще почакаме да се съберат още.

Клоз посегна към копчето за включване на стереокасетофона.

— Недей.