Джонатан Баркър
И пета ще умре (121)

121.

Дневникът

Не съм писал скоро.

Изгубих сметка на дните.

Татко би откачил.

Много щеше да откачи.

Беше 15:24 ч., това поне знаех благодарение на вътрешния си частник, но нямах представа кой ден сме или откога съм тук. Еднакво ежедневие и всяка еднаквост прелива в следващата.

Когато вратата към стаята ми щракна при превъртането на ключалката, вдигнах поглед и видях д-р Огълсби да стои на прага.

— Как си днес, Ансън?

— Добре.

Думата излезе мека и тиха и явно го изненада — първия път от дни насам, когато му заговорих или реагирах.

Седях на ръба на леглото, после станах и изпънах крака.

Обикновено докторът се усмихваше, когато идваше при мен за сеансите ни. Днес не беше така. Стрелна с поглед стаята ми — празния поднос от обяда на шкафчето, вчерашните дрехи, смачкани на купчина на стола — кламерчето беше натикано под ъгъла на матрака ми и ми се стори, че забелязах погледа му да се задържа там за момент, макар да бях сигурен, че съм внимавал, когато го слагах, и съм взел предвид камерата.

— Да вървим, Ансън.

Той отвори по широко вратата и ми даде знак да изляза първи.

При преминаването ни покрай сестринския пост сестра Джилман не се усмихна — вместо това сведе поглед към някакви документи на бюрото си и ги размести.

Вратата на момичето беше отворена.

Надзърнах вътре с надежда да я видя, седнала на леглото. Не беше в стаята. На дюшека нямаше чаршафи, а стаята беше напълно празна — нещо повече, бездушна.

— Къде е тя?

Докторът сложи ръка на рамото ми и ме побутна напред.

— Да вървим, Ансън.

Пред лекарския кабинет седяха двама души и двамата в омачкани костюми. Погледнаха ни, когато приближихме.

Единият се изправи.

Това той ли е?

Хватката на доктора на рамото ми се стегна и след това ме пусна.

— Детектив, това с Ансън Бишъп. Ансън, това е полицаят, за когото ти споменах — детектив Уелдърман, а това е партньорът му, детектив… извинете, забавих ви името.

Другият мъж се изправи и приглади панталоните си.

— Стокс, Езра Стокс.

— Ела насам и се обърни, Ансън. Сложи ръце зад гърба си — нареди детектив Уелдърман.

Направих, както ми каза.

Студена стомана се плъзна около китките ми и чух щракане.

Белезници.

Детективът провери и двете гривни още веднъж, затегна ги така, че да се впият в кожата ми.

Стегнати са.

— Аха.

Помислих си за кламерчето под матрака си. С кламерче бих могъл да отворя тези белезници.

— Да вървим — обади се Уелдърман и ме побутна напред.

Детектив Стокс ни преведе покрай бюрото на пазача, през металната врата, която се отваряше с електронно бръмчене, и после надолу през редица коридори, асансьор и накрая — през входната врата. Чувах зад гърба си д-р Огълсби да си говори тихичко с детектив Уелдърман, но не различавах думите.

Бяло шеви малибу чакаше до тротоара, боята му — покрита с пласт мръсотия и прахоляк. Стокс отвори задната врата.

Здраво забих пети в тротоара. Уелдърман дръпна белезниците и болезнено изви ръцете ми в раменете.

— Давай напред, хлапе.

Той ме бутна към колата.

— Може ли да говоря с момчето за момент? Насаме? — попита зад гърба ми д-р Огълсби.

— Само бързичко! — хватката на белезниците ми изчезна и двамата детективи заобиколиха колата отпред. Стокс извади кутия цигари от джоба си. Уелдърман вдигна ръка. Чух го да казва:

— Няма време!

Докторът ме обърна към себе си и коленичи на тротоара.

— Дадох ти много възможности да говориш с мен, Ансън, наистина много. Нищо друго не мога да направя за теб.

— Къде е момичето? — попитах. — Къде отиде тя?

— Трябва да съдействаш на тези хора. Ти си млад и ще можеш да оставиш изпитанията зад гърба си.

— Искам си ножа.

Докторът се наведе към мен. Помислих, че ще ме прегърне. След това прошепна в ухото ми:

— Какъв нож? — после се изправи и отстъпи назад. — Късмет, Ансън. Желая ти всичко хубаво.

Помаха на детективите и те се върнаха.

Стокс ме натика на задната седалка и затвори с трясък вратата.