Джонатан Баркър
И пета ще умре (37)

37.
Лариса

Ден трети, 7:21 ч.

Лариса Бийл стоеше на ъгъла на Уест Чикаго авеню и Норт Деймън. Всеки път, когато някой отваряше вратата на „Пиер’с Бейкъри“ зад нея, тя се преборваше с желанието да се върне вътре и да се натъпче с бисквитки, торти и други разнообразни вкуснотии. Изобщо законно ли беше да отвеждаш ароматите си на улицата? Училищните танци за деня на Свети Валентин бяха днес и абсолютно се налагаше за тях да си влезе в роклята. Каквато беше тясна, и една-две понички стигаха да попречат на целта. Кевин Дю щеше да присъства и Лариса си знаеше, че щом я забележи в тази черна рокля без презрамки, ще забрави да тича с изплезен език след Кийша Джероу и вместо това щеше да хукне след нея.

Вратата на пекарната се отвори отново и оттам, захапал сочен сандвич, излезе някакъв дъртак с пухкаво синьо палто и зелен шал с малки джудженца, които се катереха по коледни елхи. От дебелия бейгъл с яйца и бекон се вдигаше пара и устата на Лариса се напълни със слюнка.

Не!

Не се издържаше. Тя се отдалечи на няколко крачки по тротоара, по-близо до ъгъла. Леденият вятър се протягаше иззад сградата и тя потрепери.

Къде беше този тип?

Потропа с крака и започна да тича на място. Преди десет минути щеше да й пука какво си мислят другите минувачи по тротоара, но моментът беше отминал. Сега замръзваше до кости и ако не продължеше да се движи, щеше да се превърне в човешка ледена шушулка.

И тогава го видя.

Той спря до тротоара точно пред нея, пъхна се между пощенски камион и един очукан джип с включени аварийни светлини.

Лариса задърпа дръжката на вратата и я отвори в мига, когато колата спря да се движи. Тупна на седалката и затвори незабавно, а после протегна длани към отворите на отоплението.

— Закъсня двайсет минути. За малко да си тръгна.

Той се почеса отстрани по плетената черна шапка. Според нея беше плешив, но заради шапката нямаше как да е сигурна.

— Носиш ли си документите?

Лариса кимна и му подаде разпечатката от джоба си.

— Е, как ще станат нещата?

Мъжът й се усмихна сухо, докато закачаше документа към клипборд и го мяташе на задната седалка.

— Конкурсът, който спечели, ти дава право на един безплатен урок. Ако решиш да продължиш, цената е четиристотин долара. С тях си купуваш трийсет часа теоретични занимания, както и осем часа зад волана — минимумът, който щатът Илинойс изисква, за да можеш да вземеш книжка. Имаме и други програми с цени, достигащи до седемстотин долара, ако имаш проблеми с нещо конкретно, примерно успоредното паркиране или въпроси за писмения изпит.

— И можеш да ме взимаш оттук всеки път?

Той кимна.

— Събираме учениците си из целия град. Можем и да те оставим, където и да е в рамките на града. Нали в крайна сметка ти ще караш.

Лариса се усмихна любезно. Инструкторът имаше проблем с изричането на ч-то в „ученици“ и ш-то в „караш“. Стори й се сладко, напомняше й за Кевин.

— Готова ли си да започнем с безплатния урок?

Лариса придърпа колана през гърдите си и го закопча.

— Готова съм, стига и вие да сте готов.

Инструкторът грижовно постави върху таблото за управление табелката „Учебна кола“, преди да се включи отново в движението. На Лариса й се стори малко глупаво, предвид, че същият надпис беше надраскан и навсякъде отвън по колата.