Джонатан Баркър
И пета ще умре (109)

109.
Клеър

Ден четвърти, 13:12 ч.

— Казах ви, не правим конкурси. Нямам идея какво е това.

Клеър се втренчи в жената на рецепцията на „Доверен шофьор“. Кръвта нахлуваше в бузите й. Секретарката я гледаше с празен, твърд поглед. На детектив Нортън й се искаше да се пресегне през плота и да я придърпа към себе си. Клоз беше взел снимката на Лили с айпада в ръка, беше я увеличил и разпечатал, така че да се виждат подробностите. Версията, която Клеър имаше на телефона си, очевидно показваше тази сграда и част от колите пред нея.

— Вижте снимките отново — каза тя и подаде разпечатката на изчезналите и мъртви деца през плота на секретарката.

Тя сведе поглед, после го вдигна към детектива.

— Казах ви, не съм виждала никое от тях. Никое от тези деца не е стъпвало тук. Щях да знам. Всеки може да снима фасадата и да се пошегува с нас. Това не е нашият телефонен номер, фалшив е.

Телефонният номер на снимката, на който Гейби Дийгън се беше обадила по-рано сутринта, в момента прехвърляше на гласова поща, която не беше настроена. Клоз се опита да проследи номера, но се оказа, че е предплатена карта и вече не е включена. Двамата с Наш работеха с телефонната компания в опит да проследят обаждането на Гейби отпреди това и евентуално да намерят местоположението на телефона.

Гейби седеше в кресло в ъгъла на малката приемна, застаналата до нея Софи я стискаше здраво за ръката. Каза й:

— Добре, хайде разкажи ми още веднъж, моля те, миличка!

Гейби си избърса очите.

— Изобщо не трябваше да я пускам самичка. Вината е моя. Ако бях отишла с нея, щеше да е още жива!

— Разкажи ни за телефонното обаждане и мъжа, който вдигна. Какво ти каза той? Чу ли някакви странни звуци? Нещо, което да ни подскаже къде се намира?

Гейби поклати глава.

— Затворих веднага, след като той вдигна. Прозвуча ми странно. Аз… виждах какво става тук вътре, виждах секретарката. Тя не отговори на обаждането. Не мисля, че телефонът вътре изобщо е звънял.

— Не съм имала обаждания цял ден. Телефонът мълчи — уточни жената.

— Какво по-точно е било странното звучене? — попита Клеър и се приближи.

— Все едно мъжът отсреща току-що се е събудил, сънен е, предполагам. Не произнасяше правилно „школа“.

— Заеквал ли е?

Гейби се намръщи.

— Не, не заекваше. Не съм сигурна как се казва това. Не успя да произнесе ш-то — е, произнесе го, но неправилно. Чу се по-скоро жкола.

— Фъфлел ли е? — поинтересува се секретарката на „Доверен шофьор“. — Това ли имаш предвид? Фъфлене?

Гейби закима.

— Аха, точно така. Фъфлене.

Клеър се върна при рецепцията.

— Това говори ли ви нещо?

Жената взе телефона и започна да набира номер.

— Трябва да се обадя на собственика.

Детектив Нортън й отне телефона и го затвори.

— Трябва да ми кажете онова, което знаете.

Погледът на секретарката запрескача от Клеър към Гейби, после към Софи след това обратно. Тя си пое дълбоко дъх.

— Един от инструкторите ни фъфли много. Появи се наскоро. Страничен ефект, струва ми се.

— Страничен ефект на какво?

Секретарката излезе иззад плота и отиде до стената от лявата страна на офиса, при серия снимки на служители. Пресегна се и свали едната от стената.

— Пол Ъпчърч. Работи при нас от близо десет години. Преди около шест месеца започна да надушва несъществуващи неща. Все ми повтаряше, че ухая на бадеми и ванилия. Беше винаги мил. Много сладък. И забавен. След това започна треперенето. Изведнъж се разтрисаше и тръпките изчезваха също толкова бързо. Собственикът го извади от графика и го накара да отиде на лекар. Не можем да рискуваме нещо да се случи с някой от инструкторите ни с хлапе в колата. Той отиде на поредица изследвания, в течение на около седмица. Докторите казаха, че било мозъчен тумор. Не помня конкретно какъв. Пол ни го обясни, но беше прекалено сложно и не съм го запомнила.

Рак, помисли си Клеър.

Застраховка.

Онколог.

Лекарства.

Рентген.

ЯМР.

Хирург

Болница.

— Къде е сега Пол Ъпчърч?

— Предполагам, у тях. Направиха му три операции, за които знам, може да има и още. Не се е обаждал поне седмица. Даже мислех да намина и да го нагледам, ако не звънне още няколко дни.

— Трябва ми адрес.

— Разбира се, да — секретарката продължаваше да гледа снимката в ръката си. Мъж около трийсетте, усмихнат широко. — Пол не би наранил никого, той е наистина много мил. Ужасно изпитание преживява. Толкова млад, одухотворен и добра душа…

Клеър вече набираше Наш.