Метаданни
Данни
- Серия
- У4M (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The fift to die, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Павлова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джонатан Баркър
Заглавие: И пета ще умре
Преводач: Елена Павлова
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Плеяда“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Излязла от печат: 30.09.2019 г.
Редактор: Кремена Бойнова
ISBN: 978-954-409-405-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11355
История
- — Добавяне
33.
Портър
Ден втори, 22:04 ч.
Детектив Сам Портър пристигна в Ню Орлиънс малко след десет вечерта, след двучасов престой в Далас — единственият полет, който успя да си резервира в същия ден. Докато чакаше да се прекачи, опита да хапне в Макдоналдс, но стомахът му не го понесе. Не можеше да задържи нищо в себе си.
От летището в Ню Орлиънс хвана такси направо за окръжния затвор на Грейвър стрийт. Каза на шофьора да обикаля, докато Портър не забележи тунела между оградите с телена мрежа и ъгъла от снимката. След това го помоли да спре и да го почака.
Портър слезе от таксито и пресече улицата, дори в този късен час се потеше в тежкото си палто. Разликата в температурите толкова далеч на юг беше изумителна. Въздухът беше тежък, влажен, изпълнен с далечната смрад на град, който беше използван, насилван, притиснат и обезличен в нощта.
Приближи пазача в караулната до входа. Той му каза, че часовете за посещение започват в девет и продължават до шест без изключение. Директорът щеше да дойде в седем и да се обърне към него.
Пазачът не разпозна жената от снимката, но позна пазача, който вървеше пред нея.
— Това е Винс Уейднър. Той е дневна, идва в осем.
Портър благодари и се върна при таксито.
— Имате някой вътре, а? — попита шофьорът, а детективът затвори вратата.
— Имам, да.
— И аз съм си полежал там, вероятно щях да съм още зад решетките, ако братовчедът не ми беше намерил това бачкане. Трудно се вади хляб наоколо. Работата докарва само колкото да не е без хич, а туристическата паплач качва цените на жилищата. Нормален човек не може да си позволи да живее в града с това, което получава. Налага се да кисне по селата и околностите. Или си търси начин да понадуе прихода.
— Така ли се озова там, вътре? Надул си прихода?
Шофьорът се засмя.
— Другият ми братовчед ме научи на финия занаят на джебчиите. В състояние е да раздели практически всекиго с портфейла му.
— Щом толкова го бива, как са те хванали?
— Не казах, че и аз съм станал толкова добър. Според мен братчеда Мик може да е пропуснал една-две стъпки по време на обучението. Пипнаха ме при първия опит. Бях си пъхнал пръстите в нечий заден джоб, но жертвата ме сграбчи за китката и ми я счупи. Така писнах, че три ченгета дотърчаха да видят за какво е целият този шум. Не трябваше да грабя толкова едър кучи син като за първи път, ама прецених, че няма да усети кой знае какво с целия тоя масив зад себе си. Голяма грешка, тъй ще ти кажа.
— Колко ти дадоха?
Шофьорът въздъхна.
— Три дълги седмици и един ден. Излежах си ги, докато стигна до дело. Обаче ми бяха предостатъчни. Нямам желание да видя отново туй място отвътре, не, човече. Задникът ми си е напълно щастлив тук, на тази седалка. Като стана дума, накъде сме тръгнали?
Портър не откъсваше поглед от сградата. Бежов камък, тесни прозорци. Жената беше там някъде вътре.
— Какво можеш да ми кажеш за директора?
— Не е голяма проклетия. Влязох вътре и бях по-нисък от тревата, не съм говорил практически с никого. Излежах си седмиците самин, измих смрадта на излизане. Видях директора тамън за две минути, на първото ми слизане от автобуса, и той не каза нито дума, само гледаше как охраната влачи новите говеда към обора… Корав човек е, няма дума. Върви си е работата, предполагам… — той погледна Портър в задното огледало. — Сигурно не ми влиза в работата, но твоето приятелче за какво е вътре?
— Не знам.
— Питам, понеже затворниците с облекчен режим са настанени в друга сграда при източното крило. В Орлиънс пиянството и буйството са често явление — повечето ми идвания в този район са да дигна някой, пийнал над възможностите си в квартала и накрая прибран да изтрезнява нощес в панделата. Източното крило е от другата страна на затвора. Това тук е страната на закоравелите престъпници. Онези, които имат нужда от повече от една нощ зад решетките, за да си уредят сметките с господ. Трябва да влезеш в правилната сграда, иначе си губиш времето в опити да стигнеш начело на опашката, преди да откриеш, че си на грешното място — обясни шофьорът.
— Тя е в тази сграда.
— Лоша работа, лоша работа.
— Някъде наблизо има ли хотел? — поинтересува се Портър.
— Мамка му, не и такъв, дето да ти се ще да отседнеш. Защо не идем обратно на брега и ще те закарам на хубаво място на Бърбън.
— Искам да съм наблизо.
Шофьорът си пое дълбоко дъх.
— Е, под ръка ни е Травелърс Вест, но и братовчед си не бих пратил да спи там, а пък заради него се издъних.
— И там става — кимна Портър.
Шофьорът завъртя очи и превключи на скорост.
— Ваканцията си е твоя, карай си я, както ти е кеф. Предупредил съм те обаче — ако замеряш от терасата си някой в тоя край на града, като нищо ще те надупчи с пищака си.
* * *
Хотелът не беше в приличен квартал. Само на няколко пресечки от затвора, масивната розова сграда беше курдисана над закрит паркинг, два етажа стаи под голяма флуоресцентна табела с надпис ХОТЕЛ ТРАВЕЛЪРС БЕСТ ИН — ИМА МЕСТА. Половината лампи бяха изгорели, а две от крушките примигваха зад мръсната бяла пластмаса.
Шофьорът спря таксито отстрани на сградата.
— Абсолютно сигурен ли си?
Портър вече беше отворил вратата.
— Приемат в брой, нали?
— Вероятно за стая там вътре ще приемат и кутия „Лъки“ и бутилка „Рипъл“. Сигурен съм, че се радват на парите в брой.
На брояча пишеше 51,23 долара. Портър извади три двайсетачки от портфейла си и ги връчи на шофьора.
— Задръж рестото.
Парите бързо изчезнаха в джоба на ризата му.
— Казвам се Хършел Кристман, между другото. Ако щеш да се повозиш, само ми дрънни и кацам веднага, даже и тук… — той кимна към хотела, връчи на Портър визитка с телефонния си номер, отпечатан с едър шрифт. — Върви през паркинга по протежение на бетонната стена. Рецепцията е от другата страна на асансьора, точно срещу сградата. Ако си промениш намеренията и решиш да спиш в Хилтън на Бърбън, само ми звънни. Ако искаш да разгледаш забележителностите, пак ми звънни. Тук съм си изкарал целия живот, зная града като петте си пръста… — шофьорът понижи глас. — Ако не можеш да се добереш до приятелката си, знам едно-две местенца, където да си намериш чисто нова дружка. Само ми звънни.
Портър кимна и пъхна визитката в джоба на панталона си.
— Благодаря за возенето, Хършел. Грижи се за себе си!
Таксито потегли и детективът остана сам сред далечните отгласи от сирени и високи гласове, които се носеха от мрака.
Портър последва стената от бетонни блокчета по протежение на закрития гараж, откъдето лъхаше на гниещ боклук, и откри рецепцията зад асансьорите. Нямаше врата или дружелюбно фоайе, само прозорец от дебело стъкло, целия на петна и изплескан един господ знае с какво. Мъж към петдесетте, подпухнал, с плешива посивяла глава и очила с черни рамки, следеше приближаването на детектива първо на малък компютърен екран, а после през прозореца.
Портър пристъпи към стъклото.
— Искам стая, ако обичате.
Мъжът облиза напуканите си устни. В ъгълчето на устата му имаше нещо. Приличаше на троха от чипс, оранжева и влажна.
— Ще ми трябват документ за самоличност и кредитна карта.
Портър извади портфейла си.
— Без документи, плащам в брой.
Мъжът сви рамене.
— Двайсет и девет и деветдесет и пет на нощ плюс сто долара депозит. Трябва да си пазим ценните вещи.
Портър измъкна пет двайсетачки от портфейла си и ги бутна през малкия процеп в долния край на прозореца.
— Ето ти стотачка. Ако реша да остана повече от три нощи, ще се върна пак.
Управителят прибра банкнотите, със свит юмрук тупна отстрани древна каса, за да се отвори чекмеджето й, и пъхна парите вътре.
— А депозита? Няма да е хубаво да си тръгнеш с нашите чаршафи или кърпи.
— Наскоро преобзавеждах, та си имам пълен комплект. Нямай грижа. Даже минибара няма да пипам.
Управителят присви очи, огледа Портър, след това явно прецени, че битката не си струва. Пъхна през процепа на прозореца си клипборд.
— Подпиши, ако обичаш.
На първия свободен ред Портър надраска „Боб Сийгър“ и му върна подложката.
Мъжът огледа името, после извади ключ от шкафчетата отстрани и го пусна в металния поднос под цепнатината.
— Сложил съм те в сватбения ни апартамент. Намира се от източната страна на сградата, с чудесен изглед към града. Континентална закуска можеш да намериш в автоматите за сандвичи, които са сложени в края на всеки коридор. Приятно пребиваване!
Портър посегна към ключа — не карта като кредитните, а истински ключ с пластмасов ключодържател и отпечатан на него номер 203 с избеляло черно. Пусна го в джоба си и вдигна куфара.
— Благодаря.
Управителят се обърна към охранителните си монитори. Помаха небрежно с ръка, връхчетата на пръстите му бяха оранжеви от чипса.
Портър подмина асансьорите и отиде до стълбите, които изкачи до втория етаж и намери 203. Не забеляза признаци за наличие на съседи. Всички прозорци му се сториха тъмни.
Поразръчка ключалката, за да накара ключа да се превърти в нея. Когато успя, отвори вратата, влезе в стаята и светна лампите.
В средата имаше огромна спалня, с издраскана тоалетка от светъл дъб до отсрещната стена. До дистанционното за телевизора стоеше табелка „Безплатно HBO!“, но липсваше телевизор — само празно място там, където се беше намирал. Единствената следа от него беше драскотина на дървото. Изсветляло кафяво петно заемаше по-голямата част от пода. Нямаше видима шарка. Някой се беше опитал да изстърже зеления килим с някаква почистваща течност и само беше влошил нещата. Издраскано бюро и стол запълваха отсрещния ъгъл.
Стаята имаше баня, но Портър не успя да се застави да надникне вътре. Първо трябваше да събере смелост. Вместо това пусна куфара си на леглото и отиде до прозореца. Дръпна дебелата завеса. В далечината се виждаха лампите на затвора — тесни като жлебове прозорци, осветени само тук-там в този късен час.