Джонатан Баркър
И пета ще умре (10)

10.
Портър

Ден втори, 9:08 ч.

— Сам, няма нужда да го правиш.

— Напротив, има.

Той позвъни на вратата на Рейнолдс.

Бяха дошли тук направо от полицейското управление, с пуснати сирени. Портър прелетя през поне три червени светофара. Наш пристъпваше от крак на крак на стъпалото зад него.

— Отделът ще прати униформен служител.

Портър потри ръце. Студът бавно го убиваше. Предвид вятъра температурата беше паднала до близо минус 20 градуса.

— Минава девет часа. Може вече да са видели сутрешния вестник. Нищо чудно да е и в сутрешните новини.

Портър пак позвъни на вратата.

Завесата над стъкления прозорец от лявата страна за момент помръдна, после се върна на място. Ключът се превъртя отвътре. Вратата се отвори няколко пръста. Жена на четирийсет и няколко надзърна през процепа, очите й бяха зачервени и тъмни, кожата около тях — провиснала от недоспиване. Кестенявата й коса изглеждаше мазна и немита от дни. Носеше дебел кафяв пуловер и джинси.

— Здравейте?

Портър й показа значката си.

— Аз съм детектив Портър, а това е детектив Наш, от Чикагската полиция сме. Може ли да влезем?

Тя го погледа за момент, сякаш на репликата му й трябваше известно време да окаже ефект. После жената кимна и отвори вратата, втренчена покрай тях към улицата.

— Мисля, че студът най-сетне прогони и последния новинарски бус. Снощи все още бяха отвън.

Портър и Наш отупаха снега от обувките си и влязоха вътре, като не забравиха да затворят вратата. Горещината ги обгърна, задушаваща в сравнение с въздуха отвън. На Портър не му пукаше. Можеше да стои върху клада цял час и пръстите му още щяха да са вцепенени. Прокашля се.

— Съпругът ви у дома ли е?

Госпожа Рейнолдс поклати глава.

— Още не се е прибрал.

— Къде е ходил?

Жената си пое дълбоко дъх и седна на подлакътника на кожения диван зад гърба си.

— Обикаля наоколо да търси Ела от деня на изчезването й. Прибира се само колкото да хапне и да поспи няколко часа и после излиза отново. Ходих с него първите няколко пъти, но ми се стори съвсем безсмислено. Кара насам-натам по улиците наслуки, като че ли ще я забележи да се втурна между къщите или нещо подобно, като избягало куче… Не мога обаче да му кажа да не отива. Ще му разбия сърцето. Опита се да остане у дома във вторник, но и двамата направо откачихме. Излезе снощи веднага след вечеря.

— Помага да останеш нащрек — предположи Наш.

Тя го погледна абсолютно безизразно, после продължи:

— През първата седмица не правех друго, освен да въртя телефоните. Всички приятели на Ела и роднините, съседите ни — всеки, до когото успеех да се добера. Приюти, болници, морги… Седях си тук, в капана на тази къща, и се чувствах… толкова безпомощна! Но какво друго да направя? Налепихме обяви навсякъде. В това време от тях нима никаква полза. Никой не излиза навън, освен ако не се налага…

Портър си пое дълбоко дъх.

— Няма лесен начин за съобщаване на такава новина…

Госпожа Рейнолдс вдигна ръка и го прекъсна.

— Няма нужда да я съобщавате. Видях по новините тази сутрин. Телевизорът не е изключван от три седмици. Дремех на дивана и когато се събудих снощи, тъкмо показваха материала от парка. Не съобщиха изрично, че това е Ела, само че в езерото е открит трупът на момиче. Но майката знае, наистина. Предполагам, знаела съм от седмици. Май съм ви виждала по телевизията. Познат ми се струвате…

— Моите съболезнования.

Тя кимна и попи очите си, които сигурно бяха пролели и последната си сълза още преди две седмици.

— Моята Ела не би избягала, знаехме го от момента на самото й изчезване. Мисля, че с всяка изминала минута от изчезването й губех по малко надежда. Едно момиче не може просто да потъне вдън земя в днешния свят, не и с тези камери и интернет навсякъде. Изчезне ли безследно, ти е ясно, че е станало нещо лошо… — Госпожа Рейнолдс си пое дълбоко дъх. — Как е починала?

— Смятаме, че се е удавила. Все още чакаме пълния доклад от аутопсията.

— Удавила се е в езерото ли?

Портър поклати глава.

— Не. Някъде другаде. Удавила се е и е била поставена в езерото.

— Тоест, била е удавена, така ли? Някой й е причинил това, нали?

— Боя се, че да.

Госпожа Рейнолдс сведе поглед към пода.

— Искам да ви попитам дали е страдала, но май вече знам отговора, а и не съм сигурна дали искам да го чуя, изречен на глас. Така де, никой я е отвлякъл преди седмици. Знаете ли кога се е удавила? Знаете ли какво е правило това чудовище с бебчето ми през останалото време?

Наш също сведе поглед към пода.

— Към момента не знаем конкретни подробности. Надявахме се да успеем да ви съобщим, преди…

— Преди да го чуя от друг източник? Много благородно от ваша страна, но тези журналисти… какво да се прави.

— Има ли начин да се свържете със съпруга си? Може би трябва да му се обадим? Да му кажем да се прибере?

Погледът на майката отново се изпразни, докато проумее казаното. Портър беше виждал и преди същата отнесеност. Хора, които са силно травматизирани, понякога леко се откъсват от реалността; наблюдават събитията около тях, вместо да ги изживяват. Госпожа Рейнолдс кимна и извади мобилен телефон от гънките на одеялото на дивана. След няколко секунди прошепна „Гласова поща“, а после се втренчи в пода, докато оставяше съобщение.

— Флойд? Аз съм. Моля те, прибери се у дома, скъпи. Те… Полицаите са тук. Намерили са момиченцето ни.

Тя прекъсна обаждането и пусна телефона отново на дивана.

Хлопна задната врата и в дневната нахлу малко момченце, след което по кухненския под оставаха снежни следи. Облечено в тъмносиня грейка с пухкава жълта шапка, шал и черни ръкавици, то надали беше на повече от седем-осем години.

— Мамо? Някои е направил снежен човек в двора ни!

Госпожа Рейнолдс го погледна, после се обърна към Портър и Наш.

— Не сега, Брейди.

— Мисля, че снежният човек е ранен!

— Какво?

— Той кърви!