Джонатан Баркър
И пета ще умре (81)

81.
Портър

Ден трети, 21:13 ч.

Енотът се измъкна от банята, изтича по коридора и избяга през входната врата, която още висеше в предната част на караваната.

Сара отскочи назад със засрамено изражение.

— Хайде де, това не те ли изплаши? Поне малко?

— Направо треперя отвътре — каза й Портър, като се опита да прикрие усмивката си.

Пресегна се към дръжката на вратата, завъртя я и отвори спалнята от лявата страна на тесния коридор.

Малка беше.

И празна, като изключим няколкото строшени бирени бутилки, струпани в ъгъла. Прозорецът беше закован, счупен като онези в предната част на къщата.

Портър се обърна към вратата отдясно.

— Ако там има друг енот, ще те защитя.

— Моят герой!

Той отвори вратата.

Друга спалня, само че обзаведена.

Голямо легло с две нощни шкафчета заемаше лявата й половина. Отсреща стоеше гардероб, на чиито врати беше имало огледала. И двете бяха отдавна счупени, шперплатът под тях — покрит с графити. Чекмеджетата на нощните шкафчета бяха извадени и две липсваха. Другите бяха прибрани в гардероба, наредени в ъгъла. Матракът на леглото беше на петна и разнообразни цветове, които Портър така и не успя да идентифицира. Стаята вонеше на мухъл и влага, въздухът беше застоял.

— Тук отдавна не са влизали хора — заяви Сара. — Този матрак сигурно е бил твърде гаден дори за хлапетата.

— Не подценявай силата на хормоните на тийнейджъра. Това тук е като луксозен апартамент, ако си на шестнайсет.

— Не си представям някой да живее на такова място. Това е било обитаем дом преди време…

Портър се отправи към чекмеджетата в гардероба и вдигна горното — и двете бяха празни. Тоалетката до вратата също беше разбита. Три от чекмеджетата липсваха. Мислите му се върнаха към дневника и майката на Бишъп, която вадеше същите тези чекмеджета в търсене на нещо.

Каза:

— Търси мястото, където се крият чудовищата, детективе. Там ще намериш отговорите.

— Какво?

— Това ми заяви тя в затвора.

— Чудовищата се крият под леглото — уточни Сара.

Портър вдигна матрака, напъна го и го облегна на стената с изсумтяване. Платът на пружините отдолу или беше изгнил, или беше отмъкнат от някоя твар за бърлогата й. Само опърпаните му краища висяха, запазени по протежение на дървената рамка.

— Когато бях малък, криех всичките си ценности под матрака, независимо че там имаше чудовища.

Сара прокара лъча на фенерчето си по пружината.

— Ако под ценности имаш предвид прашни топчета и още бирени бутилки, значи улучи в десетката. Какво точно търсиш?

— Не съм сигурен — призна Портър. — В дневника тук отдолу имаше голяма бежова метална кутия.

— Е, сега я няма.

Детективът вдигна пружината и я облегна на матрака на стената, после коленичи. Прокара пръсти по дъските на пода, под лъча на фенерчето.

— Дъските са неравни.

— Цялата къща е неравна.

— Вадени са и после са връщани по местата им.

Сара приклекна до него.

— Смятам, че в дневника на лошите това щеше да е отбелязано.

— Може да е направено по-късно. Трябва ми отвертка.

— Да не мислиш, че съм си взела кутията с инструменти, преди да тръгна на тази малка екскурзийка? Очевидно не ме познаваш. Доволна съм, когато не си забравям зарядното за айфона — което, както току-що се сетих, остана на бюрото ми.

Портър почегърта дъските с нокти, но не успя да ги надигне.

— А ключовете от колата?

— Ключове имам — Сара извади връзката от джоба си и му ги връчи.

Той остави фенерчето на пода, а адвокатката насочи своя лъч към дъските, докато той се опитваше да пъхне ключа в тясното пространство помежду им. В началото дъските не поддадоха, но после и двамата чуха издухването, с което първите три се отделиха от пода. Портър ги извади и сложи настрана, след това задърпа следващата. Тази се извади лесно, както и следващата. Той изкара общо пет и направи малък квадратен отвор.

Взе фенерчето си и светна в дупката.

— Какво виждаш?

Портър бръкна вътре, извади спален чувал и го връчи на Сара.

— Прилича ми на оборудване за къмпинг. Има още един спален чувал и раница.

При второто бъркане извади и другите два предмета и пак претърси тайника, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо.

— Това е.

Сара задърпа ципа на раницата.

— Задръж за секунда — Портър извади чифт латексови ръкавици от джоба си и й ги връчи. — Първо си ги сложи.

Тя се намръщи.

— Наистина ли смяташ, че вътре ще намерим улики? Вероятно пак е на хлапетата. Едно от по-умните е скрило леглото си, така че да не се налага да кара принцесата на бала да ляга на мръсния матрак.

— По-добре да вземем мерки, преди да се убедим — Портър си сложи ръкавици.

И Сара последва примера му и се захвана отново с ципа.

— Ръждясал е, не мърда — тя се намръщи, но ципът най-сетне поддаде и се отвори с метално стържене.

От раницата блъвна застоял, неприятен въздух. От дъното й се надигна още по-неприятен мирис.

— По-добре дай на мен — Портър посегна към презрамките.

Светна вътре с фенерчето си, като се опитваше да диша през устата. След това се зае да вади предмети от средния джоб и да ги реди на пода. Когато изпразни раницата, се отдръпна и огледа предметите под лъча.

— Защо мирише толкова зле?

— Предполагам, по някое време вътре е влязла вода. Всичко гние и е мухлясало. Прекарало е много време тук долу — отвърна Портър.

Той преброи шест ризи, четири чифта джинси, чорапи и бельо, както мъжки, така и женски. Дрехите бяха влажни, платът се ронеше. Един от чорапите беше навит на топка, краят — сгънат върху него. Като внимаваше да не увреди плата, Портър го отвори и разпъна. Буцата в чорапа стана очевидна.

Спогледаха се със Сара, той бръкна вътре, хвана съдържанието и го сложи на пода.

Сърцето му заблъска в гърдите.

— Направи снимка.

Адвокатката кимна и вдигна фотоапарата.

Находката му беше медальон — малък, позлатен, на една и съща верижка заедно с ръждив ключ. След като Сара го щракна, Портър отвори медальона. Въпреки че съдържаше снимка, тя бе избеляла и се беше изтрила. От вътрешната страна имаше инициали — Л. М.

Сара снима и тях.