Джонатан Баркър
И пета ще умре (44)

44.
Портър

Ден трети, 9:33 ч.

— Трябва да ти кажа, че като за човек на почивка правиш всичко наопаки — сподели Хършел Кристман от предната седалка на таксито си. Повечето туристи дори не стъпват в тази част на града, а когато го направят, изнизват се на бегом. По-добре да се сблъскат с вуду кралиците и наркопласьорите но брега, отколкото е гангстерите тука наоколо. Хората в тези квартали са толкова бедни, че ядат мюслито си с вилица, за да пестят от млякото. А за да заминат някъде, хващат автобуса.

Портър се усмихна за първи път от два дни насам. На пръв поглед кварталът не изглеждаше толкова зле. Бяха паркирали пред поредица превърнати в офиси южняшки „дълги“ къщи по протежение на Саут Броуд авеню, повечето — сходни с тези, разположени на Калифорния авеню в Чикаго, близо до общинския затвор „Кук“ — кантори за гаранционни документи, адвокатски офиси, будки за осребряване на чекове. В Чикаго по тях имаше графити на стените и решетки на прозорците. Тук всеки офис скриваше грозотата зад късче нюорлиънски чар — ярка цветна боя и интересни архитектурни орнаменти; например гаранционните книжа в съседство имаха веранда с два люлеещи се стола, сложени до масичка за кафе, готова за сутрешната лимонада. Таксито беше паркирано пред къща в бяло и зелено, с малка табелка на вратата, която гласеше „Сара Уернър, адвокат“.

— Може доста да почакаме — предположи Хършел.

— Нямам нищо против.

Шофьорът сви рамене.

— Ти кихаш парите. Как ти се стори Травелърс Вест?

Предишната нощ Портър така и не успя да реши кое щеше да е по-зле: да спи под чаршафите в леглото в хотела си или да се просне върху тях. Навярно Рейгън още е бил президент последния път, когато през стаята му бяха минавали чистачки. Прекара нощта в дървеното кресло с висока облегалка, с крака, качени на бюрото — по-добре беше да не ги цапа на пода.

— Прекрасно беше. Досущ като у дома.

Хършел се засмя.

— Казах ти, че хотелът е абсолютна дупка.

От другата страна на улицата някакъв мъж излезе измежду къщите, стигна до тротоара и си смъкна панталоните. Портър не успя да откъсне поглед от него, докато уринираше и си свирукаше мелодия, която той не разпозна, после си вдигна ципа и се прибра обратно между сградите, лепнал длан на устата си да прикрие широка прозявка. В сумрачната тъма там отзад Портър зърна да се мотаят поне още трима души, имаше и някакъв тип, лепиш на намачкан спален чувал. До цистерната беше облегнат голям кашон от велпапе. Една от сенките се пъхна вътре.

— Тоя не е оттук, да знаеш — обади се Хършел.

— Така ли?

— Ние, от Ню Орлиънс, може да не сме богати, но уважаваме града, дори мръсните му части. Той си е магическо място… — Шофьорът кимна към отсрещния тротоар. — Хора като този не са родени в Луизиана. Сигурно е турист, който минава оттук и може би е заседнал на път за другаде. Градът ги прогонва такива, направо ги изритва. Тез като него нямат място тук.

— Каза ми, че това е лошата част от града и не бива да идвам тук.

Хършел махна с ръка.

— Не частта от града е лоша. Нали няма да си гръмнеш кучето, защото е завъдило бълхи? Тази част от кучето случайно има повече бълхи от другите, нищо повече.

До тях елегантно паркира черно беемве със затъмнени прозорци.

— Това е адвокатска кола, със завързани очи ги познавам — коментира таксиджията.

Портър проследи отварянето на вратата откъм шофьора. От колата слезе жена с кестенява коса до раменете и твърде големи за лицето й слънчеви очила, озърна се и заключи. Тръгна към кантората.

Детективът се наведе към предната седалка.

— Колко ти дължа?

Хършел погледна в огледалото.

— Шестнайсет и седемдесет и пет.

Портър му даде двайсетачка и не взе рестото.

— Искаш ли да те изчакам?

Детективът проследи как жената отключва предната врата на кантората и влиза вътре. Затвори вратата. Връчи на шофьора още една десетачка.

— Чакай пет минути, ако не се върна дотогава, спокойно си тръгвай. Ще ти се обадя, ако ми потрябваш.

Хършел взе парите и ги пусна в джоба на ризата си.

— Тази твоя мацка трябва да е специална, че да си създаваш чак толкова проблеми. Повечето мъже предпочитат да продължат напред, вместо да се занимават с такива работи. Надявам се тя осъзнава какъв страхотен мъж си е намерила и ще си го спомни, като излезе.

Портър слезе от таксито и потупа покрива, преди да се обърне и да се упъти по стълбите към кантората.

Когато отвори вратата и влезе вътре, от дълбините на къщата зазвъни аларма. Климатикът го удари като юмрук. Не беше осъзнал колко горещо и влажно е отвън дори в този ранен час.

— Седнете и се настанете удобно. Веднага идвам — обади се от задната част на къщата женски глас. — Току-що пристигнах и съм сложила да запаря чай. Безполезна съм без кофеин.

Кантората не беше особено голяма, може би три на четири метра. Макар да бе направен опит къщата да се обнови, Портър все пак остана с впечатлението, че стои в антрето на стар дом, а не в адвокатска кантора. Таваните бяха високи и обрамчени с гипсови орнаменти, а в средата имаше сложни шарки с тънки вълнички. Стените бяха покрити с ламперия. До големия панорамен прозорец отдясно имаше камина, както и малък диван с две кресла пред нея. До стената отляво стояха вградени лавици с книги и списания, на вид стари като къщата. В дъното на помещението се намираха антично дървено бюро и още два стола и трите отрупани с купчини книги и хартия. Разположена в дъното врата водеше към ярко осветен коридор. Портър си представи мислено къщата, каквато е била навремето — дневната тук отпред, кухнята и не така официалната семейна стая от задната страна. Чуваше крясъци на деца, които се чуват от единия край на къщата до другия, призрачни гласове от изгубено минало.

— Не се притеснявайте и си разчистете стол до бюрото ми. Книжата просто сложете на пода — подвикна адвокатката от задната стая. — Съжалявам, не очаквах посетители днес.

Имаше втори етаж. Познаваше се отвън.

Детективът се зачуди дали допълнителното пространство в някакъв момент е било превърнато в апартамент и дали Сара Уернър не само работи, но и живее тук. Както и фасадата на някогашната къща, станала кантора, това място изглеждаше различно от бордеите отвън, убежище в тъмния облак, надвиснал над тази част на града, пространство, застинало във времето и изгубило връзка със случващото се зад дебелите врати и тухлените стени.

Портър отиде до бюрото, вдигна купчината документи от единия стол, остави я върху тази на другия и седна.

На стената до бюрото висяха няколко рамкирани дипломи. Г-жа Уернър беше взела бакалавърска степен в Пен Стейт и дипломата си по право от Правната катедра в Пенсилванския университет във Филаделфия през 1998 г. Портър не беше ходил в колеж. Постъпи в полицията малко след гимназия. Все се канеше да вземе степен по наказателно право, но след като говори с няколко полицаи, бързо стана ясно, че такава диплома няма да му помогне с нищо и само ще го вкара в дългове. Ако искаше да напредне в ролята на детектив от полицията, може би щяха да са му от полза допълнителни колежански точки, но той нямаше амбиции, поначало не хранеше такива. Хората, които работеха над него, носеха огромен товар от стрес на гърба си и прекарваха дните си зад бюро, в притеснения за бюджети и персонал. Неговият ум изискваше предизвикателствата, пожънати от работата на терен.

— Много се извинявам, че се наложи да ме чакате.

Портър се извърна и видя в коридора зад бюрото да стои жена е по една димяща чаша чай в двете ръце.

— Донесох и за вас — обясни тя. — Предположих, че ще е нелюбезно иначе, а и предпочитам да не го пия сама… — при тези думи в кафявите й очи блеснаха искрици, намек за лукаво кокетство. — О, забравих да питам дали искате мляко или захар?

Портър посегна към чашата.

— Така е чудесен, благодаря ви.

Адвокатката имаше лек акцент, внимателно изчистен и премахнат, но все още доловим. Не говореше като местните, като южняците.

Сара Уернър се усмихна, връчи на детектива неговата чаша и елегантно се настани в креслото зад бюрото, където с две ръце поднесе своята към устните си. Носеше тъмносива права пола с черни чорапи, изпънати по отлично оформените крака — нещо, което Портър гузно отбеляза, преди те да изчезнат под бюрото. Погледна пак към дипломите на стената и пресметна. Ако адвокатката беше влязла веднага в колежа, значи сега трябваше да е към четиридесет и петте, около десетилетие по-млада от него. Никога не би се досетил. Ако се натъкнеше на нея на улицата, щеше да предположи, че е най-много на трийсет и пет-шест. Като изключим съвсем леките бръчици в ъгълчетата на очите й, кожата й беше безупречна. Кестенявата й, леко чуплива коса стигаше до раменете. Детективът надушваше и лек аромат на люляк.

— Предполагам следва да попитам кой сте вие — каза адвокатката с усмивка.

Портър се взе в ръце и се върна в действителността.

— Съжалявам, последните няколко дни бяха доста объркани… — той й подаде една от визитките си. — Аз съм детектив Сам Портър от Чикагската полиция.

Адвокатката проучи внимателно визитката, след това я остави на ръба на бюрото си.

— Убиецът „Четирите маймуни“, а?

— Знаете ли за случая?

Тя постави визитката му върху купчинката близо до телефона си.

— Аз съм криминален адвокат, детектив. Ще ви призная, увлечението ми по престъпните умове граничи с манията. Следя всички високопрофилни случаи колкото се може по-внимателно. Как мога да ви помогна? Смятате ли, че по някакъв начин се е озовал в Ню Орлиънс?

Портър отпи от чая си и остави чашата на бюрото.

— Онова, което ще ви покажа, трябва да си остане между нас. Не можете да го обсъждате с никого, нали разбирате? Не сме обявили публично находката и не мога да рискувам информацията да излезе наяве сега.

— Разбира се.

Портър бръкна в джоба на якето си и извади снимката, остави я на бюрото и я обърна така, че адвокатката да може да я разгледа по-добре.

Сара още известно време не свали поглед от него, после се наведе към снимката.

— Това не е ли…

— Вашата клиентка, да. Така смятам.

— Какво общо има тя с Убиеца „Четирите маймуни“?

Портър обърна снимката и показа на адвокатката бележката на гърба.

— Смятам, че я открих. Б. — прочете Сара на глас. Намръщи се и пак се обърна към детектива. — Не разбрах връзката. Кого е намерил?

— Това е почеркът на Ансън Бишъп. Той смята, че клиентката ви е неговата майка.

Изражението на Сара дори не трепна.

— А вие какво мислите?

Портър сви рамене.

— Не знам какво да мисля. В този момент просто проследявам уликата. Какво можете да ми разкажете за нея?

Сара плъзна снимката обратно към него и извади картонена папка от пачката с документи от дясната си страна. Отвори я и разкри снимка от полицейско досие, прикрепена към лявата корица, и няколко листа, защипани за дясната.

— Джейн Доу номер 2138. Като изключим това название и списъка с обвинения, не знам нищо за нея. Срещала съм я два пъти и не ми е казала нито дума.

— Дори и на вас не е?

— Дори и на мен.

— Директорската канцелария ме уведоми, че е поискала вас по име. Единствено вашето име е изрекла и нито дума повече.

Беше ред на Сара да свие рамене.

— Нямам ни най-малка идея защо. Не знам дори откъде е научила името ми. Пускам доста обяви на локално ниво, така че най-вероятно е видяла някоя моя визитка или брошура. Може да е чула, че поемам случаи про боно. Или ме е избрала наслуки от телефонния указател, кой знае. Първия път, когато се срещнах с нея, й обясних, че може свободно да говори пред мен. Нищо от споделеното няма да бъде предадено или разказано на друг. Изнесох й цялата лекция за тайната между адвоката и клиента му. Седяхме повече от трийсет минути и тя само ме зяпаше… — Сара отпи отново от чая си, после продължи. — Втория път, когато ходих там, разгледах обвиненията й, обясних й колко са сериозни. Тя пак нищо не каза. Подписа обаче документите, с които ставам неин законен представител — сигурна съм, че разбира какво й казвам. Знам, че може да чете, просто отказва да говори.

— Излизала ли е пред съда?

Сара подбели очи.

— Само какъв шибан цирк беше делото. Съдия Кобрик се е сблъсквал с какво ли не наоколо и не си пада по игричките. Заплаши, че ще запише „пледирала виновна“, когато тя не проговори на изслушването. Убедих го да ми даде двуседмично отлагане. Ще трябва да се изправим пред съда на деветнайсети февруари, което ми оставя по-малко от седмица да се разбера с нея. Днес отивам в затвора и ако тя не иска да говори с мен, може би ще повикам психолог на консултация.

— Мога да я накарам да проговори.

Сара си допи чая и бавно завъртя чашата между меките си, добре поддържани пръсти.

— И какво тогава? Ще я обвините за нещо от Чикаго? Не съм сигурна, че това е в интерес на клиентката ми.

— Тръгнал съм по дирите на сина й, не нейните.

— Какво ви кара да мислите, че тя знае къде да го откриете? Дори ако знае, защо според вас ще ви каже? Знам само един инстинкт, по-силен от този на самосъхранението, и това е майчиният инстинкт за защита на поколението.

— Мога да я накарам да говори. Мога да ви помогна — наведе се към бюрото Портър. — Моля ви, позволете ми да се видя с нея!

Адвокатката се усмихна, затвори папката и накрая кимна.

— Ами добре.