Джонатан Баркър
И пета ще умре (12)

12.
Клеър

Ден втори, 9:13 ч.

Клеър и Софи Родригес спряха пред къщата на Лили Дейвис на „Саут Кинг Драйв“ и паркираха зелената хонда сивик на Клеър между два новинарски буса. И двата бяха изправили сателитните си антени, но нямаше и следа от репортерите или операторите.

Прехвърчаше лек снежец и небето беше мътнобяло.

— Студено е като в ада — отбеляза Клеър и потърка ръце си една в друга.

— Така и не схванах защо казват така… — отвърна Софи, загледана в бусовете.

— Деветият кръг на ада е замръзнала река, в която са потопени предателите и изменниците.

— Мъртвешки студ за изменниците, така ли?

Клеър погледна към Софи.

— Какво стана с онзи тип, дето излизахте — Джеймс, Джон, Джо…?

— Джеси. Джеси Сграбчър.

Клеър се засмя.

— Наистина ли така се казва? Сграбчър?

Софи завъртя очи.

— Съжалявам. Малко инфантилно е човек да се шегува с фамилиите на другите, но… Сграбчър? Няма как да атакуваш от засада на Алеята на любовта с фамилия като Сграбчър.

— Е, той не си падаше точно по сграбчването. Според мен даже това беше част от проблема. Надявах се на нещо малко по-грубичко, но той се оказа съвършеният джентълмен. Чак до четвъртата ни среща не получих друго, освен клъвване по бузата. А момичетата си имат нужди…

— Иначе замръзват като в ада?

Софи кимна:

— Замръзват и още как.

— Още не съм се стоплила — намръщи се Клеър.

— И аз.

— Деветият кръг!

— Деветия! — потрепери и Софи.

Клеър се размърда в седалката, огледа улицата в двете посоки и посочи каменната къща пред тях:

— Това е домът на Лили Дейвис, нали?

— Да, на 748.

— А училището й е къде?

Софи посочи през прозореца си.

— На четири пресечки източно. Практически се вижда оттук.

Снегът обърна от дребни снежинки на малко по-големи люспи, като любимото мюсли на Клеър, и тя неволно потрепери. Закопча якето си чак догоре, нави дебелия пурпурен шал около врата си и нахлупи пухкава розова шапка. Когато се обърна отново към Софи, и тя беше направила същото.

— Приличаш на човече от маршмелоу!

Софи се ухили.

— Ти пък приличаш на изчезналата безследно сестра на Уили Уонка!

— Страхотно. Хайде, да действаме! — Клеър дръпна дръжката на вратата и излезе на тротоара. Снегът беше натрупал около пет сантиметра и продължаваше да вали, връхлиташе я косо. Тя потича на място, докато Софи обиколи колата, а дъхът й бълваше бяла струя във въздуха. Двете заедно тръгнаха на изток по Шейсет и девета улица, превити срещу бурята.

Пресякоха Върнън авеню и Клеър спря, втренчена напред.

— Ако мисля да отвличам някого, това ми се струва подходящо местенце.

Взираше се в тъмния тунел една пресечка по-нататък, където Скайуей минаваше над Шейсет и девета улица, с три ленти за движение във всяка посока. При приблизително по пет метра на всяко платно, това означаваше, че разстоянието е с ширина трийсет метра само с един тесен процеп по осевата линия в средата. Макар че под всяка половина горяха по три лампи, те не разсейваха особено здрача.

Клеър погледна към небето и потърси слънцето.

— По кое време е изгревът?

Софи вирна глава и на челото й се появи бръчка.

— Около седем, да речем.

— Значи нашето момиче извървяна този маршрут два часа по-рано през деня, малко след като слънцето се е показало. Ако изобщо се появи. Този участък в момента е доста пуст, но може би е по-различно по времето за училище. Въпреки това човек спокойно може да паркира тук, като симулира повреда може би, и след това да грабне Лили, когато мине покрай него. Определено залагам на тунела — навсякъде другаде е относително открито.

Бяха стигнали началото на подлеза. Софи притисна длан към бетона.

— Това е хубав квартал. Няма много графити по стените и няма и следа от бездомници. Не си представям как някой ще се навърта наоколо дълго време и ще остане незабелязан.

Тръгнаха по тротоара под Скайуей, стъпките им отекваха в стените. Когато излязоха от другата страна, Софи посочи:

— Ето го училището й.

Академия Уилкокс беше частна, настанена в преустроена фабрика или може би бивши складови помещения. Червената тухлена фасада беше безупречна. Като нищо можеше да е построена и миналата година. Паркингът до нея беше обозначен „Само за учителския състав“ и беше пълнен. От другата страна на улицата имаше публичен, най-вероятно използван от учениците.

Клеър отвори голямата стъклена врата и двете жени влязоха вътре, а навън лъхна вълна топлина.

— Страшно ми се иска да скоча в колата и да отпраша към Флорида.

— С какво да ви помогна?

Клеър се обърна и откри възрастен пазач, седнал на маса от лявата им страна. Тя пристъпи към него и веднага се включи аларма.

Пазачът посочи към входа:

— В рамката на вратата е вграден детектор за метал.

Клеър му показа значката си.

— Аз съм детектив Нортън от Чикагската полиция, а това е Софи Родригес от „Издирвани деца“. Разследваме изчезването на една от ученичките ви. Лили Дейвис.

Усмивката на охранителя угасна.

— Чух за случая на идване. Много ми е жал за семейството й. Тя е добро момиче.

Софи леко наклони глава.

— Познавате ли я?

Той кимна.

— Училището е малко, само около двеста деца. Виждам се с тях всеки ден, трудно е да не ги опознаеш. Бивш полицай съм от Питсбъргското управление, пенсионирах се преди шест години. Насреща съм, стига да мога да съм ви полезен с нещо.

— Какво можете да ни кажете за нея? — попита Клеър.

— Както споменах, никога не ми е създавала неприятности. Обикновено пристигаше около седем и половина. Много от учениците се навъртат отсреща, на паркинга, до първия звънец, но не и тя. Стараеше се да изпревари останалите и да влезе в класната стая. Нямаше много приятели… — той махна с ръка. — Не ме разбирайте погрешно, харесваха я, просто тя беше доста затворена. Би могло да се каже, че в главата й постоянно се въртят велики планове. Винаги беше замислена…

Софи погледна през прозореца към колите от другата страна на улицата.

— Тя пристигаше ли с някого?

Старецът поклати глава.

— Аз поне не съм забелязал да идва с кола. Когато я виждах отвън, обикновено се задаваше пеша по същия път, от който дойдохте и вие.

Клеър си свали шапката и шала.

— Ами Гейбриъл Дийгън? Познавате ли и нея?

Охранителят се ухили лекичко и поглади брадичката си.

— Гейби може и да е малко странна, но и тя е добро момиче. Двете често бяха заедно, като един вид ин и ян.

— Какво ще рече това?

Охранителят погледна коридора, после се обърна към полицайките и понижи глас.

— Налага се да съм по-суров с нея, нали разбирате? Нали въплъщавам закона тук. Но я виждам каквато е всъщност — просто момиче, което търси внимание. Хич не успява да ме измами. Няма да го признае — всъщност, обзалагам се, че направо ще отрече — но според мен е една от най-умните ученички тук. Според мен се изхвърля, понеже е отегчена, не защото си пада по пакостите. Ще си канализира енергията някой ден. Дотогава е моя работа да я предпазвам от големи неприятности и да я оставям да се измъкне от малките, да намери равновесието. Във всеки клас има поне по една такава.

— Знаете ли къде можем да я открием?

— Ще се обадя горе и ще проверя дали някой може да ви я доведе — предложи пазачът и посегна към телефона на масата си. — Пазете си портфейлите и бижутата! — и смигна.