Джонатан Баркър
И пета ще умре (128)

128.
Портър

Ден четвърти, 20:14 ч.

— Майко, дай на Сам телефона си, моля — каза Бишъп, а димът от изстрела замъгляваше лицето му.

Сара протегна ръка и му подаде телефона.

— Ансън, бебчо, защо си казал на този мил човек, че баща ти е мъртъв? Не сме те възпитали така! Целият този твой дневник е една голяма ужасна лъжа!

Трупът се изплъзна от ръцете на Портър и рухна в краката му.

Той изпусна ножа.

Сърцето му препускаше.

Бишъп коленичи, взе си ножа и остави пистолета на плота до машината за пуканки.

— Не целият дневник, майко. Само част от него. Малки бели лъжи тук и там. Винаги те е бивало в тях.

Портър стрелна с поглед протегнатата ръка на Сара, телефона и трупа на земята.

— Пребледнял си, Сам. Трябва да седнеш. Притесняваш ме понякога… — Бишъп посегна настрани, издърпа стар дървен стол от купчина съсипани мебели и отърси праха от него. Цветните шарки на гърба и седалката бяха целите в дупки, износени до пълнежа. Нещо бе гризало единия крак. Бишъп намести стола зад него и Портър рухна с крака, омекнали като желе.

— Какво, по дяволите, беше това? — изпъшка той. — Аз не…

— Дръж си езика, Сам!

Сара подбел и очи.

— За бога, Ансън! Същият си като баща си!

Портър сведе поглед към трупа в краката си. Куршумът не беше оставил изходна рана, вероятно беше с кух връх, заседнал вътре. Жената се взираше право напред, последните й думи завинаги заседнали на устните й.

Вече сме квит, Ансън. Не мога да бягам повече. Сторих всичко, което поиска от мен.

Всичко.

— Коя… — думата затихна, заседнала на върха на езика му.

Бишъп коленичи до трупа на пода и погледна в празните й очи.

— Казваше се Роуз Финики и заслужаваше да умре, заслужаваше да умре сто пъти — изобщо не беше чиста.

— Финики ли?

— Да.

— Кой… тя ли е убила Либи? Затова ли…?

— Ще ми се да имахме време да се задълбочим в приказки, но, както казах и преди, закъсня. Светът не чака никога и днес държим много топки във въздуха.

Портър усети, че Сара го гледа. Майката на Бишъп. Не можеше да се застави да отвърне на погледа й. Не можеше да я погледне в лицето. Сигурно никога повече нямаше да успее. Сигурен беше обаче, че тя се усмихва, и това още повече влошаваше положението.

— И нея ли ще убиеш?

Сара се размърда.

— Той няма да ме нарани. Нали, Ансън?

— Няма ли? Ще видим. Ще видим тази работа.

— Докарах Финики тук, точно както поиска — отвърна Сара.

Бишъп наклони глава и се усмихна.

— А тя доведе теб… точно както аз поисках. Забавно е как се уреждат понякога нещата, нали?

Той изтри острието на ножа в панталоните си, затвори го и го пусна в джоба си.

— Финики извърши ужасни неща. Много от тях — тук, точно в тази сграда — уточни Бишъп. — И я търсех от много дълго време, почти толкова, колкото и майка. И двете имаха причини да се крият, разбира се, едната — повече от другата, но никой не може да се скрие завинаги.

Портър отново спря поглед на пистолета. Беше само на метър и нещо. Би могъл да го докопа.

— Ако баща ти е още жив, къде е той? Защо си измислил тази история със смъртта му?

Бишъп се засмя тихо.

— Той още не се е досетил, майко.

— Не, но ще се сети. Вярвам в това — каза Сара. Застана зад него и прокара пръсти през косата на детектива.

Той се хвърли към пистолета.

Скочи от стола и я избута, преди майката на Бишъп дори да реагира. Докопа пистолета, забърса го от плота, метна се встрани и го насочи към двама им.

— И двамата не мърдайте!

Бишъп се усмихна.

— Сам, това няма да…

Сам стреля покрай главата му. Тътенът отекна в помещението, а куршумът се заби в отсрещната стена.

Майката на Бишъп изпъшка.

— Казах ти, че ще те застреля, Ансън.

— Не ме е застрелял, майко.

— Дай ми телефона си.

— Дай на детектив Портър телефона си, майко.

— Опитах се да му го дам преди това, а той направо се побърка… — тя пристъпи напред и му подаде апарата.

Портър го грабна от ръката й и бръсна екрана с пръст.

— Върви при него!

Няма сигнал.

— За да се обадиш, трябва да се качиш горе. Тези стари сгради изобщо не са пригодени за мобилни технологии. Оставих нещо за теб в стая 405. Ще работи идеално оттам. Можеш да се обадиш, когато се качиш.

Портър огледа помещението и откри стълбите, криволичещи в отсрещния ъгъл.

— Всички се качваме. Ще ми кажеш къде е бомбата и къде са онези момичета, и после и двамата отивате в затвора. Ако не го направиш, пак ще стрелям, може би по нея този път… И може да не пропусна нарочно.

Бишъп пъхна ръце в джобовете си.

— Искам да ти благодаря, че доведе майка ми при мен, Сам. Също и Финики. Два заека. Способността ми да пътувам в последно време беше… ограничена. Много ми помогна. Последните няколко месеца бяха предизвикателство, но вече всичко върви към завършека си. Имам добро предчувствие за бъдещето, така си е.

— Към стълбите, тръгвай!

Бишъп се усмихна:

— Ще ни пуснеш да си отидем, Сам. След това ще се качиш по стълбите до стая 405 и ще се обадиш по телефона. Не обаждането, което в момента се върти в мислите ти, а нещо съвсем различно.

— Последно предупреждение — към стълбите!

Бишъп се пресегна, хвана майка си за ръката и се усмихна.

— Ще направиш точно каквото ти казвам, Сам. Ето защо…