Джонатан Баркър
И пета ще умре (83)

83.
Портър

Ден трети, 21:44 ч.

Портър усещаше тежестта на ножа на Бишъп в джоба си.

Нещата не се развиваха добре. Изобщо не вървяха добре. Плъзнах ръка в джоба на джинсите си, търсейки познатата дръжка на сгъваемия ми нож, но той не беше там. Ако беше в мен, можех да прережа гърлото на този човек. Щях да срежа всичките му двойни брадички и кръвта му щеше да рукне като от кранче. Бях бърз. Знаех си, че съм бърз. Но бях ли достатъчно бърз? Със сигурност можех да го убия, преди този дебел нещастник да успее да реагира, нали? Татко би искал да го убия. Майка ми също. Знаех, че те биха искали.

Все едно чуваше Бишъп да чете написаното в дневника си.

Портър и Сара стояха пред караваната на Картър, след като бяха снимали всичко. Прибраха в пликче медальона и ключа. Дрехите върнаха в раницата. Оставиха я на пода в спалнята, без да сложат дъските и матрака обратно по местата им.

Над тях луната вече бе изпълзяла нагоре и разбута тъмните пластове в усилие да надзърне към земята. Беше захладняло значително и времето не беше като в Чикаго, плътният и влажен студ проникваше направо в костите на Портър.

Сара искаше да се върнат в града, да намерят хотел и да си починат. Не се налагаше да го повтаря. Портър го виждаше по погледа й. Беше уморена. Стигаше й за тази нощ.

Той обаче й обърна гръб и се втренчи отново в гората, която обграждаше имота зад двете къщи, и в малката пътека, която водеше навътре сред дърветата.

В стомаха му пърхаха пеперуди. По кожата му пълзяха мравки.

Лъчът на фенерчето на Сара се вдигна от земята пред краката на Портър, обиколи двора и се срещна с неговото, за да освети началото на пътеката.

— Тук от години не живее никой. Защо според теб пътеката още се вижда? Не би ли трябвало да е обрасла вече?

— Може да е животинска. Или да е на същите хлапета, които са купонясвали тук в караваната.

Или нещо друго. Нещо по-лошо.

Ножът му се стори топъл. Портър дори не беше осъзнал, че е пъхнал ръка в джоба си. Плъзна пръсти по дръжката.

— Ти остани тук — предложи той.

Сара вече клатеше глава.

— Няма да ходиш никъде сам.

С тези думи те прекосиха заедно двора към пътеката, прекрачиха ствола на малко паднало дърво, преди да тръгнат по пътеката, а лъчите на фенерчетата им се дуелираха с мрака.