Джонатан Баркър
И пета ще умре (6)

6.
Портър

Ден втори, 7:26 ч.

— Господа?

Портър стреснато се ококори и му трябваше малко време да осъзнае, че е в кабинета на Айзли в моргата. Беше се прегърбил в жълтия пластмасов стол, вратът му се беше схванал от стоенето под неудобен ъгъл. Наш се беше превил над бюрото на Айзли с глава, отпусната върху купчина хартия.

Съдебният лекар вдигна някакъв медицински том, отдалечи го на около метър над бюрото и го пусна. Книгата се стовари с трясък, шумно и тежко, и Наш подскочи в стола с лига, протекла по брадичката.

— Какво, да му се…

— Най-добрите в Чикаго, претрепват се от работа… — укори ги Айзли. — Елате с мен.

Портър погледна часовника на отсрещната стена — беше към седем и половина. От пристигането им бяха минали малко повече от три часа.

— По дяволите, не възнамерявах да заспивам — промърмори той. Извади мобилния си от джоба — три пропуснати обаждания от Клеър, без гласова поща.

Айзли ги поведе покрай бюрото си и през двукрилата врата в дъното на кабинета си към голямата зала. И Портър, и Наш си взеха ръкавици от кутията, окачена на стената близо до вратата.

Вътре шумовете създаваха ехо.

Това беше винаги първата мисъл, която изникваше в главата на Портър на влизане. Всичко звучеше различно поради бежовите плочки на пода и стените. Второто, което неизменно го поразяваше, беше температурата — не знаеше точно каква се поддържа в помещението, но имаше чувството, че е по-ниска от околната с десетина градуса. Настръхваше целият и го полазваха тръпки. Третото, онова, с което така и не успя да свикне, беше миризмата. Не миришеше лошо, поне не и днес, но в залата се усещаше силен мирис. Тежкият аромат на индустриални почистващи препарати се опитваше да скрие надигащата се отдолу воня на нещо друго, за което Портър предпочиташе да не се замисля.

Ярките флуоресцентни тръби на тавана се отразяваха в стоманените шкафове. Голяма кръгла лампа висеше над операционната маса в средата на залата, където бе положено изваденото от езерото тялото.

Айзли беше затворил очите на момичето.

Спящата красавица.

Отстрани бяха сложени електрическо одеяло и четири големи лампи.

Съдебният лекар забеляза, че Портър ги гледа.

— Извадихме късмет. Тя не е престояла много дълго в езерото и тялото й е било под линията на замръзване. Ако се беше вледенила напълно, щеше да се наложи да почакаме няколко дни, преди да проведем аутопсия. В нейния случай отне само няколко часа да вдигнем телесната температура достатъчно, за да действаме.

— Още не си я отворил — посочи Наш. — Изобщо не ми изглежда да си започвал.

— Ще се изненадаш колко много може да ти каже едно тяло, ако знаеш къде да гледаш — отвърна Айзли. — Няма да успея да я отворя преди утре; тя е все още доста замръзнала. Ако я затопля твърде бързо, рискуваме да има кристализация и клетъчни увреждания. Това не значи, че не може да ни даде някои отговори, докато чакаме. За разлика от вас двамата, аз здравата поработих… — той зарови пръсти в косата си. — Тя ми говореше, а аз я слушах.

— Добре, сега вече ме плашиш — обади се Портър.

Айзли му се усмихна и отстъпи крачка назад от масата.

— Желаете ли да узнаете какво открих?

— Би било чудесно.

Той застана отстрани на масата и вдигна ръката на момичето.

— Студената вода запазва телата изключително добре. При повечето трупове, намерени във вода, е трудно да се снемат отпечатъците. Кожата се разтяга, налага се да обърнем процеса, преди да успеем да вземе отпечатъците. Както става с ръцете ви, когато сте във ваната, но в по-екстремален вариант.

— Аз си падам повече по душовете — осведоми го Портър.

Айзли пренебрегна коментара му.

— Водата близо до точката на замръзване е съхранила отпечатъците от пръстите напълно непокътнати, вероятно биха издържали и пролетното размразяване… — той пусна ръката на момичето на масата и нежно я положи до хълбока й. — Резултатите пристигнаха преди два часа. Потвърдиха, че това е Ела Рейнолдс, момичето, изчезнало преди три седмици.

Портър въздъхна. Очакваше го, но имаше нещо стряскащо в това да чуеш думите, изречени на глас.

— Нещо за часа на смъртта?

— Както казах и по-рано, ще е трудно да се определи времето на смъртта заради ледената вода. На този етап бих казал — не повече от четиридесет и осем часа, но не по-малко от двайсет и четири. Надявам се да стесня този период, след като прегледам черния й дроб и другите органи… — обясни съдебният лекар. — Помогни ми да я обърна!

Портър и колегата му се спогледаха. Наш отстъпи крачка назад. Изпитваше странно за детектив в отдел Убийства отвращение към мъртвите тела.

Портър хвана момичето за краката, а Айзли — за раменете. Заедно я преобърнаха.

Съдебният лекар прокара пръст по дълъг, тъмен белег, минаващ през гърба й.

— Това е от въжето, което я е придържало на повърхността на водата. Оцветяването подсказва, че е била закачена постмортем. Скоро след смъртта обаче, иначе посиняването нямаше да е толкова наситено, особено през дебелото палто, което е носила… — той кимна към дрехите й, спретнато нагънати на тезгяха от неръждаема стомана.

Наш отиде, вдигна червеното палто и се захвана да пребърква джобовете.

— Намери ли някаква идентифицираща информация по дрехите?

— Тези не са нейни, нали? — отбеляза Айзли по-скоро като факт, отколкото като въпрос.

Портър се обърна към него.

— Как стигна до това заключение?

— Подозирах го, но не съм сигурен дали бих могъл да го нарека заключение. Всичко ми се стори прекалено прилепнало по нея. При нормални обстоятелства бих го приписал на подпухването от водата, но тъй като то е незначително, ми се стори странно. Бельото и джинсите й например, бяха поне един или два размера по-малки. Влизаше в тях, но й стягаха, били са дори неудобни. Погледни шапката — той посочи тезгяха. — На етикета има изписани букви, най-вероятно инициали.

Наш остави палтото и вдигна бялата шапка, като и обърна наопаки.

— Л. Д., малко избелели, но определено това е написано…

— Лили Дейвис — каза Портър.

— Да, вероятно.

— Коя е тя? — попита Айзли.

— Друго момиче, изчезнало по някое време вчера — запозна го Портър.

— Значи, който е убил тази девойка тук, я е облякъл в дрехите на другото момиче?

— Така излиза.

— Хм…

— Каква е причината за смъртта — попита Портър. — Не виждам нищо по тялото. Няма рани, няма следи от удушаване…

Лицето на Айзли светна.

— Ах, да. И това ще ти се стори странно.

— Как е умряла?

— Удавила се е.

Наш се намръщи.

— Не ми звучи чак толкова странно. Намерихме я под леда в езеро.

Портър вдигна ръка.

— Каза, че следата на гърба й е постмортем. Да не твърдиш, че е била жива, когато я е потопил във водата?

— О, не, била е мъртва по това време. Казвам, че е била удавена и чак след това я е пуснал в езерото… — Айзли отиде до микроскопа на високата маса от лявата си страна. Посочи устройството. — Ето, погледнете.

Портър отиде и се наведе над окуляра.

— Какво гледам?

— Когато я донесоха първоначално, успях да пъхна тръбичка в дробовете й и извадих вода — ето тази вода.

Портър се намръщи:

— Какви са тези люспички, които плуват в нея?

Айзли се ухили с едното ъгълче на устата си.

— Това, приятелю мой, е сол.

— Удавила се е в солена вода?

— Именно.

По лицето на Наш премина недоумение, после объркване.

— Но ние сме в Чикаго… най-близкият океан е на… колко, хиляда километра оттук?

— Атлантическият е най-близо — отговори му Айзли. — Балтимор, Мериленд. Отстои на около хиляда и петстотин километра.

Мобилният на Портър звънна. Той погледна екрана и вдигна.

— Здрасти, Клеър.

— Върна ли се от ваканция? Обаждах ти се милион пъти.

— Три пъти си ми звъняла.

— Значи телефонът ти все пак работи — отвърна тя. — Никога не бива да пренебрегваш жените, Сам. Няма да свърши добре!

Портър подбели очи и закрачи предпазливо из залата за аутопсии.

— В моргата сме с Айзли. Той потвърди, че момичето от езерото е Ела Рейнолдс. Изглежда, е облечена в дрехите на Лили Дейвис.

— Коя е Лили Дейвис?

Детективът мислеше, че й е казал за второто изчезнало момиче, но осъзна, че всъщност не е. Не бяха говорили от парка насам. Имаше нужда от сън; в главата му беше каша.

— Можеш ли да дойдеш при нас с Наш в командния център след трийсет минути? Всички трябва да наваксаме с информацията.

— Несъмнено — съгласи се Клеър. — А няма ли да ме питаш защо съм ти звъняла?

Портър затвори очи и прекара пръсти през косата си.

— Защо си ми звъняла, Клеър?

— Намерих нещо на камерите в парка.

— След трийсет минути в командния център. Ще говорим тогава. Вземи и Клоз.