Джонатан Баркър
И пета ще умре (7)

7.
Лили

Ден втори, 7:26 ч.

— Искаш ли чаша мляко?

Лили Дейвис чу гласа, преди да види притежателя му, да го види ясно.

Той говореше полека, меко, съвсем тихичко, всяка дума беше изречена с най-голямо внимание, сякаш обмисля много внимателно всичко, което иска да каже, преди да изрече думите. Заекваше леко, ч-то в чаша го затрудни.

Беше слязъл по стълбите още преди пет минути, дъските скърцаха под тежестта му. Но когато стигна долу и застана в края им, се спря неподвижен. Сенките го поглъщаха и Лили не различаваше нищо повече от очертанията на мъж.

А това беше мъж, не момче.

Нещо в стойката му, в широките рамене, в дълбокото му дишане, всичко подсказвате, че е мъж, не някое от хлапетата от училище. Не някой неин познат, който й върти гаден номер, а мъж — мъж, който я беше отвлякъл.

Лили искаше мляко.

Гърлото й беше пресъхнало.

Освен това беше гладна.

Коремът й не спираше тихо да курка, за да й напомня колко е гладна.

Не отговори на въпроса обаче — не издаде нито звук. Вместо това се сви още по-плътно в ъгъла, с гръб, притиснат към влажната стена. Уви се още по-плътно в смрадливата зелена завивка. Самият плат й вдъхваше малко повече сигурност, все едно е сгушена в обятията на майка си.

Мъжът го нямаше поне час, може и повече. Лили беше използвала това време да се опита да отгатне къде се намира. Тя не си позволи да се уплаши, нямаше да допусне да се страхува. Беше се сблъскала с проблем, а нея я биваше да разрешава всякакви проблеми.

Намираше се в мазето на стара къща.

Знаеше, понеже и нейната къща беше стара и тя помнеше как изглеждаше мазето, преди родителите й да доведат строители и майстори да я ремонтират. Таваните бяха ниски и подът — неравен. Миришеше на мухъл и беше царството на паяците. По всички ъгълчета и цепнатини имаше стари или нови паяжини и притежателите им пълзяха навред. Когато родителите й докараха майсторите в къщата, те изтърбушиха мазето, изравниха пода, замазаха стените и покриха всичко с пресен слой мазилка и боя. Това прогони паяците, поне за известно време.

Приятелката й Гейби живееше в чисто нова къща, построена само преди две години, в тяхното мазе беше съвсем различно. Високи тавани и равни подове, светло и просторно. Те му сложиха мокет, донесоха мебели и превърнаха помещението в стая за развлечения. Но мазетата в старите къщи не можеха да изпълняват такава роля все едно колко труд е вложен в тях. Можеш да прикриеш влагата, дори да изравниш пода, да измажеш и да боядисаш, но паяците винаги се връщаха. Не желаеха да отстъпят владенията си.

В това мазе имаше паяци.

Макар Лили да не ги виждаше от мястото си, знаеше, че са точно над нея и пълзят напред-назад по откритите греди. Следяха я с хиляди очи, докато тъчаха мрежите си.

Мъжът й беше дал дрехи, но те не бяха нейните.

Когато се събуди на пода, увита в зелената завивка, тя бързо осъзна, че е била съблечена гола и затворена тук, в тази клетка, а близо до главата й бяха оставени спретнато сгънати чужди дрехи. Не й ставаха. Бяха поне два номера по-големи, но въпреки това ги облече, понеже нямаше нищо друго и те бяха по-добри от зелената завивка. След това все пак се уви и в нея.

Намираше се в слабо осветено, влажно мазе. По-точно, беше в ограждение от телена мрежа, издигнато в слабо осветено, влажно мазе.

Оградата стигаше от пода до тавана и парчетата мрежа бяха заварени. Така се строяха кучешки боксове. Лили го знаеше, понеже семейството на Гейби притежаваше куче, хъски на име Дакота, и те имаха много подобна, ако не и същата клетка в задния двор. Бяха я купили в „Хоум Депо“ и едно лято те двете е Гейби гледаха как баща й я сглобява. Не му отне много време, може би час, но пък той не я завари.

Когато Лили се изправи, увита в зелената завивка, опипа внимателно различните тръби и дебелата метална мрежа, които образуваха клетката й, търсеше сглобките — помнеше как бащата на Гейби беше сглобил своята — и сърцето й се сви, когато напипа неравните заварки. Вратичката отпред беше заключена здраво не с един, а с два катинара — един близо до горния ръб и втори почти до долния. Тя я раздруса, но не успя да я размести. Цялата конструкция беше завинтена за бетонния под. Изглеждаше здрава и държеше Лили в капан.

— Трябва да пиеш течности, нуждаеш се от сили за това, което ти предстои — каза мъжът и отново се запъна за момент на ч-то в течности.

Лили не отговори. Нямаше намерение да си отваря устата. Да разговаря с него би означавало да му даде власт, а тя не беше готова да го направи. Той не заслужаваше нищо от нея.

Единствената светлина идваше най-вероятно от отворена врата в горния край на стълбите. Похитителят й стоеше абсолютно неподвижен в подножието им.

Очите на Лили се бореха с тъмното и постепенно се приспособяваха.

Той си остана невидим обаче — тъмна сянка сред другите сенки, очертание на фона на стената.

— Обърни се. Застани с лице към задната мрежа и не се обръщай отново, докато не ти кажа, че може — нареди мъжът.

Лили не помръдна, само се сви още повече.

— Моля те, обърни се — каза похитителят й по-меко и умолително.

Тя стисна завивката и я придърпа по-плътно около дребното си тяло.

— Обърни се, по дяволите! — ревна мъжът и гласът му избумтя в мазето и отекна в стените.

Лили изпъшка и отстъпи назад, за малко да се препъне.

След това отново настъпи тишина.

— Моля те, не ме карай да викам. Предпочитам да не го правя.

Сърцето на момичето се разблъска в гърдите й — тежко бум, бум, бум.

Отстъпи крачка назад, после още една, накрая и трета. Когато стигна до стената, в дъното на клетката, застави краката си да я завъртят и застана в ъгъла.

Чу мъжът да се приближава — оживяла сянка. Нещо в походката му не беше наред. Вместо стъпките да са равномерни, единият крак тупваше, после другият се хързулваше за момент по бетонния под, преди да стъпи, същото се повтаряше при следващата крачка. Лили не беше съвсем сигурна дали лекото влачене на стъпалото се дължи на скованост или на накуцване.

Застави се да затвори очи. Не искаше, но въпреки това го стори. Насили се, за да се съсредоточи върху звуците, да си представи шума зад нея.

Чу дрънченето на ключове преди издайническото щракане на катинара — прозвуча й като горния — после и другият след секунда. Чу мъжът да измъква и двата от вратата, след това да вдига дръжката и да я отваря.

Лили се присви в очакване на онова, което щеше да последва.

Предполагаше, че мъжът ще постави ръка върху нейната, ще я опипа или сграбчи изотзад. Това така и не се случи. Вместо това го чу да затваря вратата и да слага отново катинарите, и двата щракнаха здраво на местата си.

Неравномерните стъпки се отдалечиха от клетката й.

— Вече можеш да се обърнеш.

Лили направи, както й беше казано.

Мъжът се беше върнал до стълбите и се бе скрил в мрака отново.

На пода, точно до вратата на клетката, имаше оставена чаша мляко, по чиято стена се стичаше малка капка вода.

— Не е с упойка — увери похитителят жертвата си. — Нужна си ми будна.