Джонатан Баркър
И пета ще умре (82)

82.
Клеър

Ден трети, 21:14 ч.

Трябваше да се върнат в управлението и да се опитат да отдъхнат малко в командния център, на онзи древен диван, започнал най-вероятно живота си в полицията още по времето, когато Ал Капоне и Даймънд Джо Еспозито са крали бонбони скришом от майките си. Ех, избелялата му кафява кожена тапицерия, напукана и скъсана, с подплата, втвърдена като пода…

Клеър имаше нужда от този диван!

Нуждаеше се от сън.

— Знам, че още го пазя — мърмореше до нея Наш и ровеше в ключовете на връзката си. — Един от тези е…

Избра златния и го изпробва на бравата на апартамента на Портър.

Ключът не се превъртя.

Грешният беше.

Наш го извади с известни усилия.

— Защо имаш толкова ключове?

Едрият детектив сви рамене.

— Местя се, старите ключове остават, добавям новите. Когато го правиш често, накрая свършваш с много ключове на връзката.

— Повечето хора хвърлят старите или ги връщат, когато се местят. Не се предполага да ги задържаш.

— Да не си се хванала на работа за отряд „Ключари“ случайно? Откъде, по дяволите, ти остава време и за това?

Наш изпробва друг ключ, този път сребърен, с осмоъгълна глава. И той не стана.

— Казвам само, че повече от три са ти много. Онзи за колата, за апартамента и за командния център в щаба, и това е. Няма причини да носиш повече.

Той изпробва друг златен ключ, с кръгла глава. Този влезе плавно. И завъртя езичето.

Наш бутна вратата.

— Ако не си пазех старите ключове, нямаше да мога да правя ей такива фокуси.

— Сам? Вкъщи ли си? — Клеър не беше сигурна защо подвикна, но го стори. Бяха почукали три пъти и никой не отвори.

В апартамента не светеше.

Наш се пресегна и включи лампите в дневната.

И двамата видяха преобърнатото кресло.

— По дяволите — промърмори Наш.

Клеър си извади пистолета и започна да проверява помещенията, като пътьом светваше навсякъде.

Наш остана в дневната. Той обиколи внимателно стаята и се насочи към креслото.

— Клеър, него го нима. Това не е влизане с взлом.

Колежката му се върна от спалнята, лампата светеше зад гърба й. Прибра оръжието. Втренчи се в мобилния телефон на масичката за кафе. Посегна и го вдигна. Натисна с палец копчето в средата. Не се случи нищо.

— Това е телефонът на Сам, изключен е.

Наш обаче не я слушаше. Беше се навел до креслото и прокарваше пръсти по провисналия плат отдолу и по велкро лепенките.

— Какво правиш? — коленичи до него Клеър.

Той се облегна и опря гръб на дивана.

— Трябва да ти кажа нещо и знам, че ще се ядосаш.

— Какво?

— За дневника.

— Какво за дневника?

Наш си пое дълбоко дъх и издиша полека.

— Сам така и не го предаде към материалите. Задържа си го… — Наш вдигна ръка и принуди Клеър да преглътне онова, което се канеше да каже. — Планираше да го направи. Канеше се. Но не веднага. Искаше да изчака до залавянето на Бишъп и затварянето му. Имаше чувството, че ако предаде дневника като улика, пресата ще се докопа до него, текстът ще стане сензация и ще превърне Бишъп в знаменитост. Беше убеден, че именно затова У4М е оставил тетрадката си поначало и смяташе, че ако не я предаде, ако изобщо не изтърве дневника от ръцете си, това ще развали играта на противника му и може да го накара да се издъни. Портър каза, че бил буен. Сметна, че ако го вбеси, Бишъп може и да сбърка — и така да ни даде шанс да го заловим.

— И си знаел за тона? И си му се водил по акъла?

Наш кимна колебливо.

— Отначало му казах, че му давам седмица. Тази седмица премина в месец, след това месеците станаха четири. Времето си минаваше, но дневникът изглеждаше все по-маловажен…

— Споменах дневника в доклада си. Оставила съм следа — отбеляза Клеър.

— И аз също. Не скрих нищо. Сам го знаеше. Каза, че няма да има значение. Ако някой пита, щял да каже, че е предал дневника още отдавна, да обвини полицейския склад или системата, понеже там редовно губят улики. Нали познаваш Сам, щеше да измисли нещо.

Клеър кимна към креслото.

— Там ли го е държал?

— Аха.

Тя бръкна във вътрешност на креслото и порови в кухината.

— Хубаво скривалище.

Извади ръка и с уморена въздишка се облегна на дивана до Наш.

— Е, къде е той?

Колегата й погледна към телефона на Сам, все още в ръката на Клеър.

— Искаш да гадая ли? Намерил е нещо в онзи дневник и е хукнал да го провери.

— Защо си е оставил телефона? Защо не ни е казал?

— Сам ни държи настрана, защитава ни.

— Той е отстранен от случая. Казаха му се да стои далеч от нас. Дори ако вкара Бишъп право в управлението, пак ще му вземат значката. Край с него.

— Не мисля, че му пука — вече не. Не и след смъртта на Хедър. Тя го промени. След като изгуби Бишъп в онази сграда… Това също го промени. Мисля си, че смята залавянето на Бишъп за недовършена работа. Според мен ще направи всичко, което тази задача изисква от него, след това и бездруго е свършен. Иска да си тръгне, както той реши. Смята, че Бишъп още с на свобода заради него, негова грешка е и иска той да е човекът, който ще го върне, ще сложи край на всичко това…

— Опасна игра.

— Не му пука.

— Не би трябвало да го прави сам.

— Такава е волята му — възрази Наш.

Клеър притисна колене към гърдите си и ги обгърна с ръце.

— Момчето в пикапа, Наш, това беше ужасно. Ако е дело на Бишъп, значи се влошава значително.

— Винаги се е опитвал да ни каже нещо. Трябва да търсим посланието. Съобщението му. Това ще ни отведе до Лариса и до него самия… — Наш говореше тихо и монотонно. — Клерче-меченце, трябва да споделим наученото с ФБР, и за дневника също. Не можем да крием повече такова нещо.

— Знам — Клеър се опита да потисне напиращата си прозявка и закри устата си с ръка. Стоенето неподвижен беше лошо. Ако не продължаваха да се движат, щеше да заспи направо тук, на пода. — Веднага щом се приберем.

До нея и Наш се прозя.

— Ще си починем пет минутки, после тръгваме към управлението.

Колегата й обаче вече спеше и похъркваше тихичко.