Джонатан Баркър
И пета ще умре (85)

85.
Кейти

Ден трети, 21:52 ч.

Мъжът с черната плетена шапка седеше срещу нея до малката кухненска маса, тъмните му очи бяха кървясали, направо алени, лявото повече от дясното. Май щадеше това око. Докато я гледаше, беше наклонил леко глава, все едно я проучваше с лявото, а дясното остана втренчено в нещо в далечината, разположено зад нея.

Ръцете и краката на Кейти бяха вързани за металния стол със свински опашки.

Здраво затегнати.

Прекалено здраво.

Тя не спираше да шава с пръсти, за да не прекъсне притока на кръв.

Опита се да се съсредоточи върху мъжа, да гледа право в него, както се очаква човек да се държи по време на цивилизован разговор. Постара се да не зяпа раната на главата му, покрита със съсирена кръв. И да не се взира прекалено дълго в черната плетена шапка, която се търкаше в противната зачервена плът. Постара се да не забелязва и петната от какао на масата и пода, вече засъхнали и спечени. И преди всичко отказваше да гледа към кръвта на пода, съсирващото се петно, останало след падането на Уесли, и кръглото езерце, което се бе стекло по фугите на пода, след това се разделяше на тънки капиляри и накрая свършваше на капки по линолеума до стената.

Не й беше по силите да го гледа.

Забрани си да го гледа.

Мъжът държеше шишенце с хапчета в дясната си ръка и го стискаше толкова здраво, че пръстите му бяха побелели.

Кейти се опита да види етикета, но дланта му го закриваше почти целия. И трепереше, макар и малко. Беше по-зле, преди да изпие едното хапче.

— Разкажи ми пак — нареди той и се наведе малко по-близо до нея. Тя надуши дъха му. Не искаше да го мирише. Знаеше също, че единственият й шанс да избяга, беше да спечели доверието му. Трябваше да му даде причина да се нуждае от нея — нещо, което онова друго момиче в мазето не можеше или не искаше да му даде и което жертвите му също не искаха да осигурят.

— Можеш ли малко да ми разхлабиш ръцете и краката? Обещавам, няма да се опитвам да бягам. Боли ме. Все още ми е трудно да се съсредоточа, а тази болка не ми помага… — тя почука с китки по стола, за да наблегне на думите си, но след това реши, че не бива да го прави. Не биваше да показва никакви признаци насила или противопоставяне — само слабост и покорство.

— Болката изостря мислите. Ако я използваш правилно, болката ще ти помогне да се съсредоточиш, а не да ти пречи.

След изпиването на хапчето и речта на мъжа бе станала по-ясна, фъфленето му почти беше изчезнало. Затова пък се потеше, по челото и шията му бяха избили ситни капки.

— Искам Уесли да види — каза Кейти. — Можеш ли да го покажеш и на него? Така че и двамата да ти разкажем? Според мен ще е полезно да научим дали и двамата сме видели едно и също, не мислиш ли?

Похитителят отклони за момент поглед от нея, сведе го към пода и към мястото, където тя отказваше да гледа, преди да се съсредоточи отново върху нея със стиснати устни.

— Няма да говорим за Уесли. Не искам да говоря повече за него. Не искам да го споменаваш.

Кейти отново дръпна вързаните си ръце, този път тихо. Лявата й се струваше по-хлабава от дясната, но недостатъчно да я измъкне — или поне не мислеше така. Не беше сигурна.

— Не знам как да го облека в думи. Видях нещо прекрасно и магично. Като да застанеш вътре в музиката или да вкусиш емоцията на художника, пресъздал дъха на модела си. Нямам нужните думи, нищо, което наистина да може да се сравни с това.

— Нали каза, че си видяла лицето на господ.

Фъфленето отново се появи, едва забележимо, на думите каза и лицето.

— Ами мисля, че… всичко това беше господ. Беше навсякъде около мен. Усетих топлина и нещо голямо да ме обгръща. Някога унасял ли си се и да си се чувствал все едно за кратък миг падаш, а после започваш да се рееш — идеална безтегловност без болка, без никакъв натиск върху тялото ти? Не се чуваха никакви различими шумове, но същевременно чувах най-прекрасния успокоителен звук, като нищо и всичко едновременно, все едно да си на две различни места…

— Можеше ли да се видиш?

Кейти обмисли въпроса за момент, после поклати глава. Почти беше успяла да измъкне един от пръстите на лявата си ръка от свинската опашка.

— Не, нищо подобно. Според мен така става само във филмите и по телевизията. Но… чувствах се свободна, освободена от тялото си, от ограниченията му.

Почти успя да изхлузи пръст, но после опашката изплющя и се стегна. Мъжът не даде знак, че е чул изплющяването й в рамката на стола. Почукваше по шишенцето с хапчета.

Спечели доверието му, каза си Кейти. Запази спокойствие. Ако запазеше спокойствие, той също щеше да е спокоен. Кажи му онова, което той иска да чуе. Мислите й се зареяха към момичето в мазето, което вероятно умираше там долу, след като беше нагълтало стъкло, вместо да позволи на това чудовище да я нарани. Предпочела беше да умре по своя воля, вместо да остави този тип да я докосне. Кейти й се възхищаваше, но нямаше желание да умира. Щеше да се измъкне оттук.

Над мивката имаше прозорец — отвън беше тъмно, но тя успяваше да различи бледите очертания на съседна къща, на няма и три метра оттук. В един от прозорците й светеше и й се стори, че зад завесите забелязва движение.

Кейти облиза устни. Бяха сухи и напукани.

— Може ли малко вода?

Мъжът я зяпаше и в началото тя не беше сигурна дали я е чул. Канеше се пак да го помоли, когато той се изправи, отиде до мивката, извади мътна чаша от сушилника на плота и я напълни с вода от крана. При връщането му на масата се виждаха плуващите във водата частици, останки от онова, което се е намирало преди в чашата — неизмита и мръсна.

Мъжът с черната плетена шапка застана до Кейти и наклони водната чаша към устните й. Тя пи. Пиеше и се стараеше да не мисли за онова, което видя в течността. Кротка, безгрижна и изпълнена с желание да помага. Тези определения кръжаха в мислите й и именно тях се налагаше да имитира, за да оцелее. Водата имаше кисел вкус. Тя се усмихна, когато мъжът отдръпна чашата. Нямаше да демонстрира никакво неудобство.

Ръката на похитителя трепереше, докато оставяше чашата на масата. Кейт не беше сигурна от нерви ли е треперенето, или от болестта му, но беше сигурна, че не е от страх и слабост. Не би направила грешката да вярва в такова нещо.

— Когато ме сложи в онази цистерна — продължи тя, — бях с превръзка на очите, събудих се в тъмното и не знаех къде съм. След това се озовах във водата, с телесна температура, после пропаднах в тишина и… — гласът й заглъхна и тя насочи поглед към мъжа. — След това се почувствах чудесно, всичко беше съвършено. Без страх. Без желания. Без нужди. Спокойна. В покой. Идеална.

Мъжът я гледаше, отворил уста само колкото от левия й ъгъл да протече слюнка. Не посегна да я обърше. Показалецът на ръката му, с която държеше хапчетата, трепна и почука по пластмасата. Със свободната си ръка той го потърка с палеца си леко в кръг.

— И защо да ти вярвам? — попита накрая.

— Нямам причини да лъжа.

— Нямаш ли?

— Бях мъртва. Другото момиче ми каза, че съм била мъртва. Ти ме върна, ти ме спаси.

— Сърцето ти беше спряло. Беше мъртва малко над три минути. Върнах те. Може да не е било достатъчно дълго. Може да не си видяла нищо. Просто ми разказваш това, което смяташ, че искам да чуя.

— Не бих го сторила.

— Според мен трябва да повторим. Този път за по-дълго. Пет минути, може би шест. Мозъкът умира след пет — трябва да е по-дълго от това… — изреди й той. Треперенето върху шишенцето с хапчета се усилваше заедно с потока на настоятелната му, припряна реч. — Под пет може и да не стига.

Кейт задърпа оковите си, опъна лявата много силно. Китката обаче не се изплъзваше.

— Коя е… Майбел?

Мъжът си пое остро дъх и се облегна в стола си.

— Майбел Маркел? — продължи Кейти. — Да, Маркел, точно така.

— Откъде чу името й?

— Научих го, докато бях там, на онова място. Просто… го чух. Като че някой ми шепнеше или може би крещеше от голямо разстояние, не съм съвсем сигурна. Коя е тя?

Мъжът взе още едно хапче. Пребори се с капачката на шишенцето, отвори го и глътна таблетката на сухо.

— Нали каза, че имаш дъщеря. Че нейните дрехи нося. Така ли се казва? Дъщеря ти Майбел Маркел ли е?

— Сигурно съм ти казал.

— Не си.

Той изглеждаше озадачен, докато се опитваше да рови в спомените си в опит да си спомни дали е произнесъл името, а хапчетата вдигаха воала от погледа му.

Кейти задърпа лявата си ръка отново, този път по-силно, почти се освободи, но накрая свинската опашка я спря. Май този път се беше порязала на нея. Сега не само ставата на китката я болеше, но и усещаше там топлина и влага. Почуди се дали хлъзгавата кръв може да й помогне да се измъкне.

— Може би Майбел иска да ти предаде, че е добре? Че е в покой?

— Така ли ти каза тя? Какво ти каза? — в гласа на мъжа се долавяше нетърпение, което досега отсъстваше. — Сигурна ли си?

Ето го пак фъфленето на сигурна.

Кейт кимна.

— Да, така ми се стори.

Мъжът примигна, после вторачи кървясалите си очи в нея, надзърташе право в душата й, през нея. Изправи се с такава сила и бързина, че масата тръгна заедно с него, наклони се настрани и чашата прелетя през стаята и се строши. Ъгълът на масата удари Кейти в ребрата като таран и катурна стола й назад. За секунда той се закрепи на шкафчетата зад нея, преди да се обърне настрани, болезнено да прикове ръката й към пода и да я затисне под собствената й тежест.

От гърдите на мъжа изригна писък от гняв и сурова емоция:

— Лъжкиня!

Кейти също се разпищя при падането. Но сега млъкна, вторачена в мястото, където беше паднал Уесли, на сантиметри от лицето й. Чувстваше лепкавата му кръв в косата си и виждаше малкото по-светло петно в средата на кървавата локва — мястото, където бе лежала главата му.

С ъгълчето на окото си, едва видима сега под такъв ужасен ъгъл, тя успя да съгледа също и рисунката, която беше забелязала при влизането си в кухнята с Уесли. На хладилника беше закрепена с магнит от „Доминос“ рисунка на къща с куче и застанали отпред баща и дъщеря, просто силуети от клечици, но се държаха за ръце. В долния десен ъгъл на рисунката беше написано Майбел Маркел с дебели, тантурести пурпурни букви.

* * *

И тогава някой влезе в къщата. Входната врата се отвори и затвори. Трескави стъпки затрополиха по коридора.

— Какво си направил?

— Тя излъга. Не е прозряла. Нито една от тях не е. Нито една!

— Всички ще прозрат съвсем скоро.