Джонатан Баркър
И пета ще умре (127)

127.
Пул

Ден четвърти, 20:09 ч.

— Онази там е — посочи Диренцо. — Дългата, със зелена и бяла мазилка.

Пул хукна през улицата, загърбил скитниците. Едно такси наби спирачките и поднесе. Шофьорът изкрещя нещо, но агентът не можа да го чуе, а и не беше сигурен дали иска.

Офисът на Уернър беше тъмен.

Той надзърна през един от прозорците и видя смътните очертания на изоставено бюро и няколко стола в стаята.

Нямаше движение.

Заблъска по вратата с юмрук.

— Сара Уернър! Специален агент Франк Пул от ФБР! Незабавно отворете тази врата!

Никакъв отговор отвътре.

Той се отдръпна назад по малката веранда и се постара да погледне към прозорците на втория етаж. Също не светеха.

Пул се върна при вратата и изпробва бравата.

Заключено.

— Сара Уернър!

Нищо.

Той извади пистолета от презраменния си кобур и с дръжката му строши стъклото на входната врата. Бръкна отвътре, като се пазеше от острите ръбове, и завъртя бравата.

Отвори вратата и влезе, а със свободната си ръка заопипва стената, докато не намери ключа за лампите и ги светна.

— Сара? Сам? Влизам. Ако сте вътре, незабавно слезте долу с вдигнати над главата ръце!

Отгоре се чу скърцане на дъски. Дулото на пистолета инстинктивно отскочи по посока на звука. Пул не беше сигурен дали чутото е резултат от движение на някого на горния стаж, или е от звуците, които издават старите сгради при улягането и наместването си в земята.

Той пресече стаята, стрелкаше с поглед всички сенки, всяка ниша. Въпреки накамарените боклуци офисът не предлагаше особено много скривалища.

В дъното коридор водеше навътре в тъмното, светлината на лампите едва се процеждаше през вратата и орнаментираната ламперия. Пул си пое дъх и тръгна към него. Първо показа зад ъгъла пистолета си, след това мина напред, готов да дръпне спусъка срещу онова, което го очакваше отвъд. Откри само стълбище, водещо към втория етаж. Премисли дали да не включи лампите и тук, но се отказа. Ако горе го чакаше някой, не беше необходимо веднага да разбира, че е тръгнал натам. Нека си мисли, че е още долу.

Колебливо стъпи на първото стъпало и прехвърли тежестта си на него, несигурен дали няма да го издаде с някакъв звук. Нищо, освен тишина.

Пул се изкачи по стълбите, очите му се приспособяваха към тъмнината горе и забеляза отвор, който се очерта при приближаването му — нещо като ниша, със затворена врата.

Той стисна студения метал на бравата. Завъртя я бавно, като внимаваше да не издаде нито звук. Не беше заключено. Чу се леко изпукване, когато езичето излезе от рамката.

Вратата се отвори навътре.

Смрадта го блъсна в носа.

Разложение и гниещо месо.

Лампите бяха угасени и стаята тънеше в мрак. Пул влезе вътре и светна, но му се прииска да не го беше правил.

От дивана го зяпаше някаква жена, празните й очи бяха млечнобели. Беше се превила, наклонена нелепо на една страна. Лицето й беше бледо, кръвта — оттекла се на по-ниско ниво още преди време. Това подчертаваше тъмната, черна дупка в челото й, входна рана от изстрел. Беше се хранила по време на случката, чиния с неразпознаваемо съдържание се беше разсипала в скута й и по празната възглавница до нея.

Убиецът й вероятно бе стоял на същото място като Пул в момента и я беше изненадал от същия този праг.

Той се приближи до трупа и коленичи до нея.

Това не беше жената от затвора, не би могло да е. Трупът беше стоял тук поне няколко дни, може би дори седмица, разложението алчно бе поглъщало живото й доскоро тяло. Жертвата носеше сребърен пръстен на дясната си ръка, пръстът й беше подут и подпухнал около метала.

— По дяволите — обади се капитан Диренцо зад гърба на агента. — Това е Сара Уернър.

Пул не го беше чул да влиза.