Джонатан Баркър
И пета ще умре (132)

132.

Дневникът

Не знаех къде е полицейското управление.

Ако става въпрос, не знаех и къде е терапевтичният център „Кемдън“. Нямах представа къде съм прекарал последните няколко седмици.

Карахме много дълго.

Гледах как Чарлстън минава покрай прозореца ми. Нямаше особено високи сгради. Веднъж татко спомнена, че градските власти пречели на строителите да се пресягат прекалено високо в небето.

Исках да нараня доктора.

Гневът, които кипеше в мен, беше по-голям от всичко, изпитвано някога, но много се постарах да го потисна. Както времето, така и той можеше да бъде сдържан, бутилиран и съхраняван, и отварян, когато най-много ти трябва.

Щях да отворя тази бутилка, когато му дойде времето. Щях да извадя тапата.

И двамата детективи дума не обелваха.

Очаквах порой въпроси, но не последва нито един. Те не ми говореха, не си говореха и един с друг:

Не казах нищо в отговор и оставих тишината да се трупа.

По нищо отвън не разпознавах къде се намираме, бяхме оставили вече града зад гърба си.

Детектив Уелдърман ме погледна в огледалото за задно виждане неведнъж. Посрещнах погледа му.

Завихме по двулентов път, по който карахме около трийсет минути извън града. От него преминахме на чакълен, с високи плевели, избуяли от двете страни.

Не спряхме пред полицейския участък и това би трябвало да ме притесни, но не допуснах да проличи.

Спряхме пред голяма селска къща в края на чакъления път. Жена на възрастта на майка ни видя, помаха и приближи до колата. Имаше кестенява коса, подрязана късо, и носеше жълта рокля на бели точки.

Детектив Уелдърман ме погледна пак в огледалото и после двамата полицаи слязоха от колата.

Вратите отзад нямаха дръжки. Дори да не бях окован, не бих могъл да изляза самичък.

Детективите отидоха при жената и тримата си поговориха. Не чувах какво казват, но бе съпроводено от погледи към колата от време на време — към мен.

Уелдърман остана при жената, а детектив Стокс най-накрая отвори вратата ми и ми помогна да изляза.

Жената възкликна тихичко.

— Олеле, наистина ли е необходимо?

Детектив Стокс почервеня целия.

— Обърни се, хлапе.

Той ми свали белезниците.

Разтрих китките си.

Уелдърман отвори багажника на колата и извади зелена мешка. Връчи я на жената.

— Болницата посъбра малко дрехи. Не е кои знае какво, нямаха нищо с неговия размер. Изгубил е всичко в пожара.

Жената междувременно дойде насам, застана пред мен и се усмихна.

— Ансън, казвам се госпожица Финики. Ще поживееш при мен известно време. — Тя погледна през рамо и подвикна. — Пол, ела тук. Запознай се с новия си съквартирант.

Не го бях забелязал дори — момчето, което стоеше на верандата. Високо и кокалесто. Излезе от единствената сянка, способна да надвие на обедното слънце. Прекоси чакъла и взе мешката от жената. Подаде ми свободната си ръка.

— Здравей, Ансън, аз съм Пол Ъпчърч. Тук ще ти хареса!

Детектив Стокс се изкиска при тези думи.

Жената присви очи, но после усмивката й се завърна.

— Качи го горе, Пол. Покажи му новата му стая.

— Да, госпожо.

— Ансън? — обади се детектив Уелдърман.

Погледах го и забелязал озъбената му гримаса.

— Знаем какво си направил, Ансън. Всички го знаем. Няма да ни отнеме много време да го докажем, само трябва да наредим няколко парченца от пъзела. Чувствай се свободен да разопаковаш. Тези дрехи са само назаем. Скоро ще имаш предостатъчно нови дрехи — както и нова стая, и нов съквартирант.

Усмихнах му се — на него и на детектив Стокс.

— Благодаря за возенето, детективи. Беше удоволствие да се запознаем.

Последвах Пол Ъпчърч.

Хлътнах след него през зейналата паст на тази селска къща.

 

 

Къщата беше много по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. Може би заради многото междинни стени, разделящи тесните стаи, а може би и защото беше много по-дълга, отколкото широка, или пък комбинация от двете, но се почувствах изгубен в мига, в който влязох вътре.

Спрях в малката дневна след антрето и погледнах назад през входната врата. Пол ми каза да я оставя отворена.

Двамата детективи още стояха до колата, потънали в разговор с госпожица Финики. Светът навън изглеждаше ярък. Въздухът в къщата беше неподвижен, не застоял или неприятен, а бездеен. Представих си го като въздух, останал в ковчега малко след като са забити гвоздеите в капака му.

— Какво е собственото име на госпожа Финики? — попитах.

Пол спря в подножието на стълбите и ме погледна.

— На кого му пука?

— На мен.

Момчето сви рамене.

— Ами не знам. Тя е просто госпожица Финики, винаги така я наричаме. Финики, Финики, Финики. Не Фин или госпожа Финики, може би мадам, но никога не и говорим на ти. Предполагам, с годините другите деца са измислили някои много хубави прякори, но се обзалагам, че никой не е посмял да й ги каже в лицето.

— Други деца ли?

Пол спря отново, на пет стъпала по-нагоре, оставаха две до площадката.

— Знаеш къде се намираш, нали? Казаха ли ти? Понякога казват, понякога не. Всички ние влизаме през онази врата, доведени от съдбите си. Някои са стари кучета, други — нови в играта. Не изглеждаш уплашен, с изражение като на елен, застинал пред фаровете, така че предполагам родеото те влачи вече от известно време… — той се върна назад по стълбите, хвана ме за ръка и я разтърси енергично. — Ти, приятелю, току-що влезе в Системата. Поздравления! Боя се, че няма да получиш торта или кошница с подаръци, само горкият аз съм тук за теб, но има и по-лоши неща, на които може да се натъкнеш на влизане в дома на непознати. Човек би предположил, че ще го чакат филмче с инструкции или брошура, или нещо такова, но явно бюджетът е малък. Ако ще правят филмче, предпочитам да видя Род Серлинг в ролята на разказвача. Този тип е страхотен. Старата школа, но страхотен…

Пол скочи назад по стълбите до площадката и се завъртя в кръг с вдигнати ръце и снижен с една октава глас.

— Има пето измерение отвъд известните на човечеството. Това е измерение, огромно като космоса и безвременно като вечността. То е на средата между светлината и сенките, между науката и суеверието и лежи между ямата на страховете на човека и върховете на познанията му. Това е измерението на въображението. Това е област, която всички ние наричаме… — той спря да се върти и се хвана за перилата — Къщата на Финики за самотни деца.

Не можах да сдържа смеха си. Не бях чувал толкова много думи да се изсипват от нечия уста така бързо.

Пол кимна към върха на големите стълби.

— Върви нагоре!

По стените бяха накачени снимки на деца в такова изобилие, че шарените тапети отдолу едва се виждаха. Бяха поне сто, може би и повече. Момчета и момичета на различна възраст, някои усмихнати, други не, всички застанали отвън с голямата къща, извисяваща се зад гърба им…

Пол посочи кафява рамка близо до горния край.

— Аз съм ето там. Не се притеснявай и ти съвсем скоро ще застанеш пред камерата като всички нас.

Имаше нещо в начина, по който го каза, в тона на гласа му и как замлъкна с мисли, забавили се малко повече от думите му…

— Колко деца има тук?

Пол стигна горния край на стълбите и се обърна отново.

— Ти си номер осем, приятелю. Три момичета и пет момчета, на възраст от седем до шестнайсет. Самият аз съм на петнайсет. Още три години и властите ще са принудени да ме запратят срещу невинния и тънещ в сладко невежество свят. Бог да ги пази всички!

Стигнах горната площадка, която водеше към дълъг, тесен коридор — тук имаше още снимки, покриваха почти всеки квадратен сантиметър по стените, затворени врати бяха натикани помежду им и от двете страни.

Пол посочи затворена врата отляво.

— Тук е Винсент Уейднър. Не говорим за Винсент Уейднър. Избягвай го и той ще те избягва. Това май е най-добрият вариант… — той пресече коридора и отвори втората врата отдясно. — Тук сме ние двамата, единичните стаи са малко на брой. Повечето сме по двама. Все пак е по-добро от други места, на които съм бил. Веднъж делих стая с шест други деца и беше по-малка от тази тук. Не можеше да заспиш, без някой да си завре крака в устата ти… — той хлътна вътре, след това пак показа глава навън. — Тоалетната е онази врата в края на коридора от тази страна. Дясната е за момчетата, лявата — за момичетата. Оставяй вратата отворена на излизане, за да знаят всички други, че е свободно. Държим кибритени клечки в шкафчето за лекарства, за да се погрижим за аромата след най-славните евакуации, а най-новото списание с мацки може да бъде открито в найлонов плик в казанчето — внимавай добре да му затваряш ципа. Никой не обича мокро порно. Връщай всичко там, където си го намерил, иначе ще има последици. Редуваме се да чистим. На хладилника долу има график… — той пак хлътна в стаята. — Идваш ли?

Постоях неподвижен пред стаята и огледах тесния коридор и снимките на стените. Госпожица Финики не беше много възрастна, почудих се от колко време се занимава с това и колко деца са минали оттук.

Влязох в стаята.

Двуетажно легло.

Винаги бях искал такова!

Торбата с дрехите ми беше оставена на средата на долното легло.

— Аз имам старшинство, така че официално си присвоявам горното — заяви Пол. — Ако ме надживееш тук, може някой ден да стане твое. Дерзай и мечтай, приятелю. Дерзай с мечтите!

Както в коридора, така и стените на тази стая бяха покрити с рамки. Но за разлика от тези отвън тук нямаше снимки, а рисунки и шаржове.

— Всички ли са твои?

Пол кимна гордо.

— До последната — все оригинални Пол Ъпчърч… — отиде до малко бюро, взе скицник и го донесе. — Работя по свой собствен комикс. Става дума за момиченце, което постоянно се забърква в неприятности. Просто понеже е за момиче, не ме прави обратен или нещо такова. Тя е голяма мъжкарана и малко секси, нали? Доста сериозно пазарно проучване съм направил и съм твърдо решен, понеже използвам това момиче за главен герой, комиксът да е подходящ за всички възрасти… — той почука слепоочието си. — Вечно мъдрувам… трябва да имаш такива неща наум, понеже съм сигурен, че и издателите ги вземат предвид…

Огледах рисунката на момичето. Сладка беше. На нашата възраст, с лукава усмивка, залепнала в ъгълчетата на устата и, и с блясък в очите. Беше изумително детайлна. Четях доста комикси и си падах малко нещо ценител. Пол рисуваше добре, ако не и по-добре от всички, които ми бяха попадали.

— А измислил ли си заглавие на този комикс?

Очите на момчето грейнаха.

— Дали съм измислил заглавие, ами че, разбира се, измислил съм. Кръстих го „Злополуките на Майбел Маркел“.

— Много си добър.

Пол поднесе скицника към устните си и целуна рисунките.

— Тя е като дъщеря, каквато никога не съм имал. Момиченце, което ще направи татко си богат един ден!

В този момент чух ридание — тихо, приглушено, идваше иззад затворената врата от другата страна на коридора.

Познавах този плач.

Пол остави скицника обратно на бюрото и проследи погледа ми през вратата.

— Дойде вчера, още не е излизала от стаята си. Държа ни будни снощи всички с този рев, но се стараем да сме толерантни, когато пристигне някои нов. Другите момичета се редуват при нея, за да не остава сама… — той поспря, замислен за друго. — Някои приемни родители са лоши. На нея ще й хареса тук. На теб също. Според мен госпожица Финики спомена, че се казвала Либи.

Пристъпих по-близо до онази врата.

Пол ме хвана за рамото и стегна хватката си.

Понижи глас до едва доловим шепот:

— Според мен ни подслушват. Внимавай какво говориш.

 

 

Следва продължение…