Джонатан Баркър
И пета ще умре (70)

70.
Кейти

Ден трети, 17:20 ч.

Кейти Куигли се събуди стресната. Пробуждането й беше бавно, плавно изплуване от съня, но в последния миг съзнанието й се изкатери по кладенеца и изригна от отвора на върха му ужасно бързо и я накара да подскочи.

Ръцете й бяха вързани зад гърба. Краката й също бяха вързани. Очите й бяха прикрити под някаква превръзка. Под себе си усещаше влажна повърхност. Въздухът миришеше неприятно — на фекалии, урина и още нещо.

— Ехо?

Собственият й глас й се стори изтънял, глас на непознат. Болка пулсираше в слепоочията й и за момент тя не успя да си спомни защо. След това спомените от случилото се нахлуха бясно — ужасен порой кадри, които завършваха с мъжа с отвратителната рана на главата, който я преследваше по коридора и я блъсна във вратата.

О, боже!

— Уесли?

До нея, само на няколко крачки, се разнесе тътрещ шум.

Слаба светлина се прокрадна през парцала на очите й, но не достатъчно, за да й позволи да вижда — само смътни форми и сенки, странни чудовища, танцуващи и далечината.

— Уесли? Това ти ли си? Добре ли си?

Кейти си спомни грозния мъж да се хвърля през масата и да блъска чашата си с какао в главата на Уесли, както и ужасното пращене, което се чу, и как той падна пода. Тогава тя избяга. Трябваше да се опита да му помогне, но вместо това избяга, мислеше само за себе си, а грозният мъж я погна…

— Съжалявам, Уесли — каза сега тихичко, риданията заплашваха да заглушат думите й.

След това се разнесе отново стенание, само на няколко крачки — явно не беше Уесли. Гласът беше момичешки. Макар и приглушен и слаб, все пак според Кейти си личеше.

— Кой е там? Коя си ти? — Тя присви колене към лицето си и се опита да смъкне превръзката с коляно. Не се получи обаче. Платът беше прекалено стегнат.

Тя се загърчи в посока на гласа, като глист, изтласкваше се цялата само с крака. Болката в слепоочието се обаждаше при всяко движение, заливаше я като вълни от гадене. Това обаче не я спря. Продължи да се движи към гласа, докато не пипна с ръка нещо меко и топло.

Другото момиче се стресна при първия им допир, а след това издърпа помежду им нещо като одеяло или завивка.

— Коя си ти? — попита Кейти, доловила движението до себе си.

— Тя не беше чиста и няма да прозре. Вместо това се хвърли в огнено езеро да се удави в кръвта си.

Кейти скочи при този глас и цялата се разтрепери, все едно я полазиха пръсти от отворил се ковчег.

Гласът на мъжа — мъжът с раната. Той имаше проблеми с изговарянето на ш-то. Произнесе репликата си почти шепнешком, само на няколко стъпки встрани и от посоката, в която току-що се беше придвижила Кейти.

Тя се примъкна по-плътно до топлото тяло до себе си. Усети го да се гърчи под одеялото.

— Къде сме? Къде е Уесли?

Мъжът се закашля, задави се, звукът беше влажен.

— Приятелят ти Уесли е тук при теб. Не се справя добре.

Кейти се сети за миризмите — фекалии, урина и още нещо. Не искаше да си представя какво може да е то.

— Всички в Кингдъм Хол знаят къде сме. Знаят, че сме на тази улица и кои къщи сме планирали да посетим. Ако ме пуснеш, ще им кажа, че е било нещастен случай. Ще им кажа, че Уесли е паднал и си се опитал да му помогнеш…

— Не ми пука дали ще дойдат да те търсят. Нито дали ще търсят мен. Дотогава ще сме приключили.

Сега гласът му се приближи. Кейти чу мъжа да пресича помещението, леко тътреше крака. Имаше нещо нередно в походката му.

Чу се дрънчене, метал върху метал. Отваряне на врата.

— Ще погледнеш ли вместо мен?

Вече беше до нея. Тя долавяше горещия му дъх на врата си.

— Ще ми кажеш ли какво виждаш?

Кейти изпищя и в мига, когато звукът се изтръгна от устните й, той й пъхна нещо в устата, парцал или кърпа. Имаше вкус на мръсотия и нещо кисело. След това я подхвана и я вдигна от земята. Понесе я. Иззад одеялото до нея се подаде ръка и се вкопчи в нейната за кратък миг, преди да се свлече обратно.

— Ти си вярваща, набожна. Ще прозреш!

После полетя.

Мъжът я пусна или я отпусна, не можеше да разбере. Усети първо водата, след това ръцете на похитителя изчезнаха и Кейти потъна надолу, в каквото и да се намираше. Потъна, докато не се потопи почти напълно, над повърхността остана само лицето й, с превръзка на очите, бясно търсеше въздух в най-високата точка. Ръцете и краката й докосваха дъното и ако наклонеше глава, успяваше да я задържи над нивото на повърхността.

Водата беше топла, почти гореща.

Ако Кейти можеше да вижда, щеше да проследи как мъжът с черната плетена шапка сваля брезента от купчина автомобилни акумулатори, свързани един с друг до фризера, превърнат в цистерна. Щеше да го види да взима двата края на кабелите за подаване на ток, прикачени към последния от акумулаторите. И да го види как пуска и двата във водата.

Кейти не видя нищо от това.

И изобщо спря да вижда, когато токът накара тялото й да се сгърчи с такава сила, че скъса свинските опашки на ръцете и краката й.

Не видя друго, освен най-ярката бяла светлина във вселената.