Джонатан Баркър
И пета ще умре (73)

73.
Портър

Ден трети, 20:06 ч.

Портър и Сара Уернър кацнаха в Грийнвил, Южна Каролина, в 19:25 ч. Слънцето беше изчезнало зад хоризонта около средата на полета. Тогава Сара пусна и пластмасовата щора. Портър не знаеше, че тя изобщо гледа през прозореца. Смяташе, че не откъсва поглед от дневника на Бишъп в ръцете си. Беше я проследил да плъзга пръст по всяка прочетена страница и да отбелязва всяка дума.

На летището тя плати билетите. Вече беше наясно, че Портър се опитва да изчезне от радарите и колкото по-малко попадения отбележи кредитната му карта, толкова по-добре. Той й предложи пари в брой, които адвокатката отказа, като обяви пътуването за делови разход, който няма да има проблем да покрие от обичайния дял на Чичо Сам от приходите й.

Беше завършила дневника малко преди кацането.

В Грийнвил колата под наем, добре екипирана червена хюндай соната, също беше записана на нейно име.

Сара вкара адреса от дневника на Бишъп в джипиеса на телефона си и подкара в относителна тишина с Портър на пътническата седалка.

Щом напуснаха района на летището и стъпиха на магистралата, тя заговори първа.

— Може би трябва да наемем хотел и да отидем сутринта, когато е светло. Ще ни бъде трудно да видим каквото и да е в тъмното.

А беше тъмно.

В града светлината си проправяше път към всеки ъгъл. Улични лампи, светофари, офиси, магазини, винаги имаше светлина. Тук нямаше нищо. Небето беше черно като в рог, осеяно с далечни звезди. Портър виждаше на може би десетина метра магистралата пред тях, след което мракът поглъщаше лъчите на фаровете им. В рамките на минути след напускането на летището цивилизацията сякаш изчезна напълно, заменена от ширнали се поля и безлюдна пустош.

Детективът погледна джипиеса.

— Според твоята джаджа баджа сме само на тринайсет минути оттам. Предпочитам да ида, да видя каквото се вижда тази нощ и може би ще се върнем сутринта.

— Не спиш ли изобщо?

— Спах по време на полицейската академия.

— Струва ми се трудно за вярване. Къде другаде може да се научи такъв изумителен термин като джаджа баджа?

От Хедър.

Беше го чул от Хедър. Една от любимите й несъществуващи думи.

Той потърка с палец венчалния си пръстен.

Сара забеляза накъде гледа.

— Разкажи ми за нея.

Портър се изчерви.

— Не искаш да слушаш за жена ми.

— Напротив — отвърна адвокатката. — Много искам.

Всъщност не беше говорил за Хедър от смъртта й. Беше опитал и с Наш, и с Клеър — и двамата го бяха налели е алкохол малко след като намериха Емъри и той се върна на работа. Въпреки че му бяха приятели, технически си оставаше техен началник и винаги щеше да има проблем с показването на емоции. А изживяваше смъртта на Хедър твърде тежко. Все още се хващаше да й говори по няколко пъти на ден. Сутрин, докато се обличаше, се задържаше прекалено дълго в гардеробната и милваше нежно дрехите й. Смъртта й беше оставила в душата му бездна, огромно празно пространство. Много му липсваше, всяка секунда от всеки ден.

— Казваше се Хедър. Беше убита в объркал се обир на магазинче на няколко пресечки от апартамента ни. Преди шест месеца. Хванаха извършителя, просто хлапе. Харнъл Камбъл… — Портър замълча за момент и зарея поглед през прозореца. — Но някак успя да избяга. Да си беше останал в ареста, понеже Ансън Бишъп го проследи. Смятаме, че го е убил. Тялото му така и не се появи. Бишъп остави ухото на хлапето на леглото ми като един вид подарък. Предполагам, че е точно такъв. Адски съм сигурен, че исках да го убия. Идеята, че ще прекара няколко години в затвора и ще си върне свободата, а моята Хедър е завинаги изгубена, ме изяждаше жив. Прибрах се и ето ти го на: ухото на убиеца й в спретната малка кутия с бележка.

— Какво пишеше на бележката?

— Пишеше…

Сам,

Това е малък подарък от мен за теб…

Съжалявам, че не го чу как пищи.

Какво ще кажеш да ми върнеш услугата?

Малка размяна на услуги между приятели?

Помогни ми да намеря майка си.

Според мен е време с нея да си поговорим.

Б.

— Леле.

— Аха.

— И затова ли си тук? Затова си дошъл в Ню Орлиънс? Да му помогнеш да намери майка си?

Портър поклати глава.

— Тук съм, за да го хвана, точка. Тя е важен свидетел, нищо повече. Убийството на Камбъл е едностранна сделка. Не му дължа нищо, освен удобна килия.

— Но и той би могъл да е в Ню Орлиънс. Нищо чудно да ни е гледал през цялото време! — посочи Сара. — Не може да влезе в затвора, без да рискува да го хванат, но сигурно е проследил всяко твое движение.

— Може би.

— Значи може да е и тук, да ни следи.

Портър не беше обмислил този вариант. Прие, че Бишъп го следи в Ню Орлиънс, но тук?

— Не съм сигурен. Не би могъл да знае какво сме си казали с майка му. Никой не видя какво написа тя в дневника, освен нас. Адресът е тайна.

— В стаята за разпити има камери. Възможно е някоя от тях да го е хванала под добър ъгъл. А и някой отвътре ти е пъхнал телефона и ножа. Би могъл да ни е проследил до летището. Дявол да го вземе, може да е бил с нас в самолета. Някой умел майстор като него, който се е крил толкова време и е много добър с маскировката и сливането с тълпата. Според мен съм виждала лицето му по новините всеки ден, откакто ти го идентифицира. За да не го хванат, при целия този шум… — Сара не довърши репликата си, а се пресегна и бръсна свободен кичур от очите си, след това погледна в огледалото за задно виждане. — Не е наоколо обаче, не съм виждала друга кола от известно време. Разбира се, би могъл да кара след нас с изключени фарове. Така бих постъпила аз.

— Не мисля, че ни следва. Според мен си права, добър е с маскировката. Според мен е също и достатъчно умен да стои скрит. Ако трябва да се обзаложа, скатал се е някъде и чака напрежението да поотмине. Хората не са способни да задържат вниманието си дълго време. Изненадан съм, че пресата е все още по петите му. Веднага щом се разчуе друга голяма история, ще го сложат назад в новините. Ако планира да действа, ще го стори тогава.

— Разбирам какво правиш — каза Сара.

— Какво?

— Напълно смени темата. Попитах те за съпругата ти, а ти успя да върнеш разговора към Бишъп. Няма да го допусна. Искам отговори. Страшно си падам по хубави любовни истории. Кажи ми как сте се срещнали с Хедър. И ако се опиташ да се измъкнеш и да се върнеш към Бишъп, ще спра и ще те пребия с гаечен ключ. Наоколо виждам куп места за скриване на труп.

— Ти си страховито момиче.

— Жена. Страховита жена и се гордея с това. А сега ми разкажи за Хедър.

Портър въздъхна.

— Запознахме се в болницата, представи си.

— Болницата ли? Какво е станало?

— Бях новак в полицията, всъщност недалеч оттук — близо до Чарлстън. Улучиха ме в тила. Тя беше една от сестрите в травматологията, с късмет да работи в спешното точно когато ме докараха.

Сара се ококори.

— Застреляли са те в главата?

Портър посегна към тила си и напипа белега, малка подутина отляво.

— Беше сачма за въздушна пушка. Двамата с партньора ми се опитвахме да арестуваме дребен дилър, предимно нечист хероин и малко крек. На улицата го наричаха Бобъра. Притиснахме го в една уличка. Излязох му изотзад и партньорът ми заобиколи пресечката, за да мине от другата страна. Бобърът видя първо него, обърна се, паникьоса се да открие и мен зад гърба си. Беше надрусан, много нервен. Държеше оръжието в ръка и стреля по случайност. Не възнамеряваше да ме гръмне, дори не се целеше в мен, беше по-скоро по рефлекс. Куршумът улучи цистерната отзад, рикошира и ме удари право в тила.

— Боже мили! Как така си още жив?

Портър сви рамене.

— Дебела ми е главата сигурно. Куршумът заседна в костта, не успя да я пробие. Не стигна до мозъка ми, но беше на косъм.

— Е, на това му се вика късмет.

— Аха, предполагам. Смятат, че рикошетът ме е спасил. Директно попадение щеше да ме довърши. Все пак не ми се размина леко. Почти веднага започна да се трупа налягане… — той замлъкна за момент, за да си припомни. — Странно е, но помня самия удар. Беше като силен шамар отзад на тила. Не ме събори на земята, както става по филмите. Стърчах си като идиот. Помислих дали да не се кача в колата и да се самозакарам до болницата. Докоснах раната, видях кръв по пръстите си и направих поне две крачки, преди да падна. Свестих се чак след около седмица.

Сара настъпи спирачката, понеже през пътя претича дребно животинче и изчезна в храстите отстрани.

— Успяха ли да извадят куршума, или още е там?

— А, извадиха го. След това ме вкарали в кома, докато налягането в мозъка ми спадне… — той пак опипа малкия си белег. — Куршумът беше влязъл под странен ъгъл, ниско долу отляво. Така че налягането беше съсредоточено върху региона на хипокампуса.

Сара вдигна ръка.

— Чакай, това го знам. Става дума за частта, отговорна за емоциите и спомените.

— Златна звезда за момичето! — ухили се Портър. — Освен тома управлява автономната ни нервна система и се занимава със зрителното разпознаване. Още докато съм бил в кома, е станало ясно, че нервната ми система е непокътната, но докато не се събудих, докторите не са могли да кажат дали не е пострадало нещо друго. Щом отворих очи, заварих Хедър надвесена над мен с прелестна усмивка и веднага разбрах, че съм влюбен.