Джонатан Баркър
И пета ще умре (52)

52.
Клеър

Ден трети, 12:23 ч.

Клеър бутна крилата на вратата на магазина за оборудване на аквариуми „Танкс А Лот“ на Петнайсета улица и я обгърна вълна горещ, влажен въздух. Отупа снега от ботушите си и разкопча якето.

Редици сини аквариуми закриваха всички стени на малкото магазинче, а средата запълваха три рафта с разнообразни стоки.

Мъж с дълга, сива коса вдигна поглед от плота зад касата и си отбеляза с пръст страницата на книгата, която четеше — най-новия Джак Ричър.

— С какво мога да съм ви полезен?

Клеър беше посетила три подобни магазина от началото на сутринта. И трите се оказаха безполезни. Тя се приближи до плота и показа на продавача значката си.

Той остави книгата си и се намръщи.

— Намерихте ли я?

— Кое да намерим?

— Значи не сте я намерили.

Клеър присви очи.

— Не съм сигурна какво…

— Ако не сте я намерили, не би трябвало да ми стърчите тук. По-добре да сте навън и да търсите. Хабите време! — Мъжът изсумтя разочаровано. — За нея съм ползвал данъчен кредит пет хиляди долара. Тя струва много по-малко от това, така че не мога да си ги поискам, нито да си позволя да си купя друга. Трябва да намерите копелето, което и открадна, и да го върнете тук!

Клеър вдигна ръце.

— Според мен трябва да започнем отначало. Аз съм детектив от отдел „Убийства“ на Чикагската полиция и…

— Убийства ли? Че защо детектив по убийствата ще търси откраднатата ми водна цистерна?

— Някой е откраднал цистерна, така ли?

— Не сте ли дошли за това?

Клеър си изрови телефона от джоба и отвори снимката, която Клоз беше извадил от охранителната камера в парка.

— Да не е тази?

Мъжът взе телефона и се вгледа внимателно, дори пипна екрана с два пръста, за да го увеличи.

— Трудно е да се каже, снимката е калпава. Може и да е. Така смятам. Къде я намерихте?

— Познавате ли пикапа?

— Не.

Клеър си взе телефона и го пусна отново в джоба си.

— Кога са ви откраднали цистерната?

— Когато подадох оплакване. Не би ли трябвало вече да го знаете?

— Да се престорим, че не го знам.

— Очевидно не го знаете.

Детектив Нортън никога не беше удряла по-възрастен човек, но тази възможност й се струваше все по-съблазнителна.

— Кога ви откраднаха цистерната?

Продавачът взе да почуква с дългите си пръсти по плота.

— Седмица след Коледа. Нахлули в склада отзад и се измъкнали с нея.

— Нещо друго взето ли е?

— Двайсет чувала сол.

— Можете ли да ми покажете?

Мъжът сгъна страницата на книгата си и махна на Клеър да го последва. Рибите ги зяпаха на минаване и тя се опита да не отвръща на погледите им. Рибите винаги я стряскаха. А сред тези в аквариумите имаше и доста големи. Тя си представи малките зъбки в устите им. Изобщо не разбираше как хората излизат да плуват в открити води…

В дъното на магазина имаше врата, която водеше към претрупан склад. Стените целите бяха в метални лавици и полици. Стари стъклени аквариуми стояха струпани в левия ъгъл, накамарени опасно един върху друг като прозрачна игра на микадо. Три метални варела направо преливаха, препълнени с пластмасови тръби и туби с различна дължина и диаметър.

Отляво голяма машина бълбукаше със звук, подобен на счупена пералня. Уредът достигаше три метра дължина, а тръбите му минаваха през устройство с формата на кутия до един цилиндър и накрая в цистерната. Сноп по-малки тръбички изчезваха в стената, без съмнение водеха към предната част на магазина.

— Това е системата ми за водно филтриране. Всички аквариуми отвън са със солена вода, която е много по-трудна за поддържане от сладката. Един пропуск с киселинността, много малко сол, твърде много сол… подобна дреболия може да разруши екосистемата и всички риби умират. Не им трябва и много време, няколко часа са достатъчни — продавачът пристъпи и огледа една от дюзите. — Преди няколко години имах риба балон, беше близо половин метър. Нещо я стресна и малкият рибок се наду като баскетболна топка, пусна отрова и скапа почти половината ми инвентар. След това превключих стария филтър на обратна осмоза и не съм имал проблеми оттогава. Но въпреки това трябва да се внимава за стойностите.

Клеър изобщо не се интересуваше от живота на рибите балони и случките с тях.

— Можете ли да ми покажете откъде са влезли?

Магазинерът посочи дъното на склада.

— Предполагам, че са използвали вратата.

Действително, там имаше голяма автоматична гаражна врата и по-малка метална вратичка отляво на нея. На втората имаше катинар и голямо резе. Голямата беше електрическа.

— Коя от двете?

— Откъде да знам.

— Нямаше ли следи от насилствено влизане?

Той се намръщи и се изчерви.

— Както казах и на първия полицай, вратата е винаги заключена. Горната пък е винаги затворена. Проверявам ги на влизане и отново, когато си тръгвам. Оттук са влезли със сигурност. Ако ченгетата не са достатъчно умни да се досетят как, това е техен проблем, не мой.

Клеър отиде до по-малката от двете врати, свали катинара, издърпа резето и й отвори. Студеният въздух нахлу вътре и със свободната си ръка тя придърпа якето си, докато изучаваше ръба на металната каса. Нямаше драскотини или вдлъбнатини. Вратата не беше отваряна насила. Катинарите бяха масивни, „Медекос“, сложни за отваряне, но не и невъзможни.

— Сигурен ли сте, че резето е било сложено?

— Трудно ще ви се удаде да ме хванете в момент, когато не е. Използвам само голямата врата и тя се отваря единствено с дистанционното в пикапа ми или с това тук — той посочи осветено копче на стената. Върна се до средата на помещението и разпери ръце. — Цистерната беше точно тук. Откачих я от пикапа ми предишната нощ и я напълних от маркуча на филтрационната система. Заредих я за следващия ден.

— С каква по-конкретна цел?

— Поддържам шестнайсет големи аквариума из града, което ми носи близо двайсет процента от общите приходи. Смятате ли, че мога да го правя, ако не съм в състояние да нося вода? Водата се изпарява, замърсява се, трябва да се подменя. Взимам цистерната по време на обиколките си, за да мога да долея или сменя каквото е необходимо.

Клеър погледна механизма на гаражната врата — „Крафтсман 54985“ според голямата лепенка отстрани на кожуха на мотора. До стената отдясно имаше облегната стълба.

— Може ли?

Продавачът донесе стълбата и я постави под механизма. Клеър извади ключовете на колата си от джоба си, качи се и огледа задната част на устройството. Намери жълто копче, натисна го и след това натисна копчето на дистанционното за своя гараж. Лампичката на механизма примигна, когато апаратът запомни сигнала.

Когато тя натисна отново копчето на дистанционното, двигателят се съживи и вратата започна да се отваря. Клеър пак го натисна и вратата тръгна надолу.

— Дявол да ме вземе!

Клеър слезе от стълбата.

— Кой друг има достъп до това място?

— Само аз.

— Не и търговци, служители, хазяин?

— Преди няколко седмици наех едно момиче да ми помага отпред, но тя дойде само веднъж. Нервно дребосъче. Мисля, че не й хареса да се навърта около хора… — Магазинерът понижи глас. — Лежала е в Стейтсвил за убийство, току-що е излязла. Каза ми какво е станало и ми се стори, че е било нещастен случай. Тя май имаше трудности да си намери работа, така че реших да й дам шанс. Тук не въртим много пари в брой и не си представях как ще излезе от магазина с моите риби. Доста добър съм в оценяването на характери и не ме притесни ни най-малко, докато я интервюирах за работа, така че защо не, нали? И бездруго имах намерение да пусна обява за почасова помощ…

Клеър сбърчи вежди.

— Тя е кандидатствала за работа, която не е била обявена? Не е имало дори табела на прозореца?

Продавачът пъхна ръце в джобовете си.

— Появи се в натоварен ден, видя, че имам нужда от помощ, и ми я предложи. Както казах, мислех си да пусна обява.

— Как се казваше?

— Либи. Либи Макинли.

Клеър си извади телефона и набра един от номерата, записани за бързо набиране.

Включи се напрано гласовата поща:

— Говорите с детектив Сам Портър от Чикагската полиция, аз съм…

Тя прекъсна.

Дявол да го вземе. Трябваше да се обади на Наш.