Джонатан Баркър
И пета ще умре (110)

110.
Пул

Ден четвърти, 15:47 ч.

Пул чу директора да влиза в кабинета си и да затваря вратата зад себе си.

— Ох, дявол да го вземе, имаме проблем — каза той. — Положението е по-лошо, отколкото си мислехме.

С директора беше влязъл и още някой.

Пул се изправи от паянтовия стол зад бюрото, краката му още бяха изтръпнали след полета.

Директор Вайна посочи спътника си.

— Това е капитан Фред Диренцо. Той ръководи охраната на затвора. Капитане, това е Франк Пул, от ФБР. Моля те, кажи му каквото сподели с мен.

Пул се ръкува с капитана. Ръката му беше студена и лепкава. Явно се притесняваше.

На агента не му хареса накъде отива ситуацията.

Никак не му хареса.

Диренцо си прочисти гърлото.

— След като се обади агент Хърлес, стегнахме примката около Уейднър. Не искахме да го плашим, така че планът беше да го оставим да продължи нормално деня си и да го наглеждаме през охранителните камери, докато дойдете тук. Така щяхте да говорите с него и да не му дадем възможност да измисли някаква история, с която да прикрие следите си. Винаги е най-добре към такива случаи да се подхожда с елемент на изненадата, нали?

Пул кимна.

Капитан Диренцо погледна директора и после се обърна към Пул.

— Изплъзнал ни се е. Не сме сигурни как, но някак си се е измъкнал.

— Кога?

Директорът вдигна и двете си ръце е дланите навън.

— Преди да се развълнувате излишно, пипнахме го. Обадих се на местните полицаи, те го хванаха в апартамента му, недалеч оттук. Спипаха го насред опаковането на багажа. Връщат го насам, надали ще отнеме повече от двайсетина минути или половин час. Моля, продължавай, капитане.

Диренцо кимна.

— Камерите са предназначени да следят затворниците, а не надзирателите, така че има слепи петна на различни места, до които само персоналът има достъп. Уейднър си е свалил униформата в съблекалнята и е излязъл със смяната от три часа, но, както каза директорът, спипахме го. Никъде няма да ходи, това ви го обещавам. Започнахме да проследяваме движението му днес и се опитахме да добием обща представа какво върши. Изглежда, е използвал фалшива съдебна заповед да уреди освобождаването на затворник в 8:00 часа сутринта.

— Кого?

Директорът връчи на Пул папка.

— Не разполагаме с име за нея. Няма идентификация и не е в системата. Просто поредната Джейн Доу, прибрана за дребно хулиганство. Обаче има интересен момент. Вашият детектив. Сам Портър, е идвал да я посети вчера, прекарал е три часа и половина с нея и адвокатката й в една от стаите за разпити. Каза ми, че тя е свързана по някакъв начин с убийствата на У4М в Чикаго.

— Има ли запис?

— Камерите се изключват, когато затворниците имат консултация с адвоката си.

— Коя е адвокатката й?

— Местна е, Сара Уернър — обясни директорът. — Имаме сигнал от наблюдателното устройство на Джейн Доу. Тя е в офиса на адвоката си. Предава се в реално време. Няма да ходи никъде, без да разберем.

— Може ли да видя килията й?

— Вече я претърсихме. Там няма нищо.

— Предпочитам сам да се убедя.

* * *

Направо бяха обърнали килията с краката нагоре.

Пул влезе в малкото помещение с чувството, че стените от всички страни го захлупват отведнъж.

Матракът беше обърнат на една страна и опрян на стената, виждаше се металната пружина отдолу. По пода имаше пръснати дрехи — тениска и два чифта ватирани долнища. Съдържанието на шишенцето шампоан и пастата за зъби беше изпразнено в мивката.

— Понякога затворниците крият в тях дребни предмети. Ножчета най-често.

— Намерихте ли нещо?

— Не.

Агентът приближи до матрака и прокара пръсти по ръбовете и шевовете.

— И него проверихме — увери го капитан Диренцо. — Нищо.

Пул въпреки това провери, но не намери отвори в плата.

— Както казах, тук няма нищо.

Агентът въздъхна и пусна матрака обратно на пружината. Металът задрънча. Той се втренчи в стената и в думите, надраскани в боята. Не бяха отделен случай. Цялата килия беше покрита с текст, години затворническа мъдрост, гравирана в камък и оставена за следващия обитател. Пул обаче позна тези думи. Направо му вадеха очите:

Да се завърнем у Дома, да се върнем назад,

без полза са стремежите ни пресметливи,

наслада просмуква деня от начало до край.

От синия океан на смъртта

животворната сила като амброзия блика.

Животът крие смърт; смъртта таи живот

Тогава има ли място страхът къде е страхът?

Птиците в небето пеят няма смърт, няма смърт!

Ден и нощ приливът на Безсмъртието

Се спуска тук на земята.

Дом, страх, смърт — всички подчертани, както и в къщата в Чикаго. Отдолу обаче имаше допълнителен ред:

Първородният грях ще доведе до смъртта ти.

— Какво, по дяволите, ще рече това?

Капитан Диренцо стоеше зад агента и четеше зад гърба му. Пул не го беше забелязал да влиза в килията. Прекара пръст по думите, боята се лющеше под допира му. Надписът беше добавен на стената наскоро, нови графити сред пластовете стари.

— Това е намек за Библията, за първородния грях. Шекспир е казал, че „греховете на бащите ще бъдат прехвърлени на децата“. Като цяло, отговорни сме за греховете на предците си и те — за нашите.

— Шекспир, а? Малката ни Джейн Доу не ми се виждаше голям любител на театъра… Радиостанцията на рамото на капитан Диренцо избръмча и той натисна копчето й. Гласът на директора запращя през малкия високоговорител:

— Капитане? Уейднър се върна. Моля, ескортирай приятеля ни до трета стая за разпити, когато приключите.

— Прието.