Джонатан Баркър
И пета ще умре (126)

126.
Портър

Ден четвърти, 20:09 ч.

— Отвори багажника! — помоли Портър.

Бяха паркирали досам оградата при задния ъгъл на хотела.

Детективът първи слезе от колата. Заобиколи отзад и си взе якето, както и това на Сара. След топлината на Ню Орлиънс имаше чувството, че се е потопил в кофа с лед. Подаде на адвокатката връхната дреха, след това отвори задната врата и помогна и на пътничката им да се изправи. Наметна своето яке на раменете й.

— Брех какъв кавалер! — възхити се тя.

На Портър не му пукаше дали й е студено или не. Искаше да ограничи допълнително употребата на ръцете й. Макар и с белезници, той не й се доверяваше ни най-малко.

— Как ще влезем вътре?

— О, не се съмнявам, че знаеш как — тя се пъхна през отвор в телената ограда и тръгна през паркинга към задната част на сградата, а Сара хукна след нея.

Едва тогава Портър разбра. Изтича обратно до предната врата на колата и отвори жабката. Грабна найлоновото пликче с верижката, в което се намираха медальонът и ключът.

Спря погледна второто пликче, онова с ножа.

Скъса и него, и пусна и двете в джоба си, преди да затвори вратата и да хукне след двете жени.

* * *

Без снегорини да се грижат за територията, снегът около хотел „Гийон“ беше достигнал потресаващи размери. Вятърът го блъскаше в сградата и бе навял преспи кажи-речи до прозорците на втория етаж отстрани и отзад. Белият прашец се вихреше свободно на повърхността, фина мъгла над езеро от белота.

Портър бързо осъзна, че в снега пред него има три чифта следи. На Сара, на майката на Бишъп и нечии други. Бишъп вече беше дошъл, най-вероятно сам. Следите му започваха да се запълват. След няколко часа щяха да са напълно изчезнали.

Детективът забеляза жените при масивна метална врата в малка тухлена ниша до товарна рампа.

Сара стоеше настрана, загледана сърдито в спътничката си.

Майката на Бишъп си тананикаше „Бейби, навън е студено“^[1], скрита зад усмивката си на Чеширския котарак.

Кимна към бравата.

— Хайде по-пъргавко, детективе!

Портър се намръщи, но бръкна в джоба си и извади верижката с медальона на Либи и ключа.

Ръката му трепереше, когато го пъхна на мястото му. Искаше му се да обвини студа за това.

Ключът се превъртя плавно. Някой наскоро беше смазал ключалката. Резето се измъкна с издрънчаване. Портър отвори вратата и подкани жените да влязат, а после затвори, докато леденият вятър го следваше с вой.

Сара си извади мобилния телефон и включи фенерчето му.

Намираха се в кухня. Или, по-точно казано, в някогашната кухня.

Повечето уреди бяха изтръгнати отдавна, заедно с много от индустриалните маси от неръждаема стомана. В помещението бяха останали само боклуци. На няколко места таванът беше поддал е бе добавил в хаоса парчета мазилка и изгнили дъски.

— Ама че дупка — възкликна Сара и плъзна лъча на фенерчето из кухнята.

Портър влезе по-навътре, като заобикаляше боклуците по пода.

— Къде е Бишъп?

— Насам — затътри се напред Джейн Доу с все тъй оковани глезени.

Портър и Сара я последваха покрай поредица ръждиви печки и няколко стари дървени сандъка, струпани от пода до тавана отляво.

Двете крила на въртяща се врата с кръгли прозорци на нивото на очите навремето бяха разделяли кухнята от лобито, но сега едното лежеше проснато на пода, а другото се притискаше към стената под немислим ъгъл, провиснало на единствената си оцеляла панта. От другата страна на отвора примигваха свещи.

Тримата минаха през лобито и излязоха зад голям плот с изглед към някога величествено пространство. В отсрещния ъгъл стърчеше машина за пуканки, вече стара и пълна с паяжини.

— Средни пуканки с масло съдържат повече мазнина от закуска с бекон и яйца, от Биг Мак и картофки и порция пържола, взети заедно — заяви от вътрешността на помещението Бишъп. — Може би затова никога не сме яли пуканки в къщата на Бишъп, нали, майко?

Портър се взря в тъмното, в сенките, танцуващи по стените и тавана в ритъма на нечута песен.

— Насам, Сам. Ще трябва да дадеш на очите си малко време да се приспособят.

Звънна звънче и Портър се завъртя към входната врата, която беше изцяло закована. Бишъп стоеше до нея, редом със стойката за пиколото. В ръка държеше пистолет, но дулото сочеше към пода. Приличаше на 38 калибър. Косата му беше по-дълга от последната им среща с Портър, по лицето му беше набола четина. Детективът очакваше някаква маскировка, може би боядисана коса, но не — това беше добре познатият му Бишъп, човекът, обсебил мислите му.

Портър пристъпи няколко крачки напред, за да застане между него и Сара.

— Досега не си ми правил впечатление на любител на оръжията.

— Това ли? — Бишъп вдигна ръка и се усмихна, като размаха пистолета. — Отчаяни мерки… — той надзърна покрай Портър. — Здравей, майко. Как я караш?

Преди тя да успее да отговори, Портър пристъпи още една крачка напред.

— Къде е бомбата, Бишъп? Нали каза, че ако я доведа тук, ако ти я доведа, ще ми кажеш къде си я сложил. Каза, че ще освободиш и момичетата.

— Така казах, нали? — Бишъп почеса слепоочието си с масивното дуло на пистолета. — Струва ми се, че ти поставих и срок, нали? Закъсня, Сам, ужасно закъсня. Не е любезно да караш другия да чака, но при настоящите обстоятелства замотаването може да се окаже направо смъртоносно. А винаги съм те смятал за господин Точност.

Портър усети тежестта на ножа в джоба си, опираше в крака му.

— Стигнахме тук колкото се може по-бързо — обади се Сара иззад него.

Бишъп свали пистолета и закрачи в кръг около поста на пиколото.

— Предполагам, че е така. Сериозно шофиране си беше, нали? Малко нагло от моя страна е да ви затруднявам чак толкова, всички вас… — той се облегна назад и старото дърво изпъшка под тежестта му. — Спокойно, дишайте, никой не е умрял… засега. Винаги има време за това. За нещастие, закъснението намалява времето, което ще прекараме заедно. Надявах се да имаме възможност да поговорим, да обсъдим всичко, видяно през последните няколко дни, но сега се боя, че просто няма как. Не и в степен, която разговорът заслужава. Тази бомба продължава да цък-цък-цъка. Нашият бойскаут тук би искал да се погрижи за нея. А и всички си имаме важни проблеми, с които да се занимаем… — Бишъп пристъпи няколко крачки напред, отпуснал пистолета покрай хълбока си. — Можеше да й свалиш оковите, Сам. Малко са варварски, не мислиш ли?

Майка му се потътри напред, по-близо до него.

— Радвам се да те видя, Ансън. Много се радвам.

Бишъп се усмихна.

— Помниш това място, нали? Толкова мили спомени ти носи, сигурен съм… — той вирна глава към орнаментирания таван и плъзна поглед по ронещата се украса и сложните шарки горе. — В тези стени има призраци, Сам. Чуваш ли ги да пищят? Аз ги чувам все едно беше вчера — Либи крещеше най-силно от всички.

Портър се пресегна и сграбчи жената до себе си за косата. Придърпа я плътно, чу дрънченето на веригите й под якето си. Със свободната си ръка извади ножа от джоба си, отвори острието и притисна острата стомана към бледото й, оголено гърло.

— За последен път ще питам, откаченяк такъв. Къде е бомбата? Къде са момичетата?

Бишъп се усмихна и вдигна пистолета.

— Благодаря, че донесе ножа ми, Сам. Може би ще го разменим за пистолета, когато приключим тук? Харесвам този нож.

Той тръгна през стаята, а дулото ставаше все по-голямо с всяка стъпка.

Жената отстъпи назад към Сам.

— Вече сме квит, Ансън. Не мога да бягам повече. Направих всичко, което поиска от мен. Всичко.

— Аха. Почти — отвърна Бишъп.

Пистолетът стреля с тътен, достатъчно силен да разтресе оцелелите прозорци.

Сара изпищя.

Главата на Джейн Доу се удари в гърдите на Сам.

— Сега може би… — призна Бишъп, — да, според мен сега сме квит.