Джонатан Баркър
И пета ще умре (101)

101.

Дневникът

Днес доктор Огълсби носеше зелен мохерен пуловер, отново със светли панталони. Направо си представях как мохерът избуява в гардероба му и бавно завзема едноцветните и карирани ризи с техните странни шарки. Човек дали пръска срещу мохер? Може би има начин да го държи под контрол. Носенето на мохер редовно дали караше човек да се превръща в лекар на ума? Ако всеки ден Огълсби слагаше тениска на Греитфул дед, шорти и джапанки вместо пуловери, дали щеше да бъде по-различен човек заради този избор? Можеха ли дрехите да променят човека? Или процесът работеше само в обратна посока? Първо настъпва промяна в личността, което после води до желание да носиш по-обикновено облекло. Не бях…

— Ансън? Къде се отнесе?

— Извинете.

— Няма нужда да се извиняваш, всичко е наред. Любопитно ми е къде те отвежда ума, когато напускаш стаята по такъв начин.

— Точно тук си бях. Никъде не съм ходил.

— Физически си беше точно тук, но умът ти скиташе надалече. За какво си мислеше?

Докторът пак си беше свалил очилата, висяха на шията му.

— Кое е момичето през коридора срещу моята стая?

— Какво момиче?

— През две врати от мен.

Докторът се намръщи при тези думи.

— Срещали ли сте се?

Ето ги очилата горе и драскулка в тефтерчето му.

Поклатих глава.

— Чух я да плаче. Изглежда ми много тъжна.

— Това кара ли те да се натъжаваш?

— А трябва ли?

— Плачеш ли изобщо, Ансън?

Позамислих се, това беше първият интригуващ въпрос, който докторът ми зададе, откакто бях дошъл тук. Не си спомнях кога за последно съм плакал. Татко ме научи да плача, мога да плача по желание — мога да повикам сълзите си с едно щракване на пръстите, но не си спомнях някога да ми е трябвало, дори когато… не, дори и тогава. Нямах намерение да мисля за това. Май за последно плаках за кученцата на Ридли. Не исках да говоря и за кученца, не сега, нито друг път. Татко веднъж ми каза, че макар и да зная как се плаче, истинските хора не плачат. Истинските мъже не плачат никога. Мръсният Хари^[1] нямаше да е толкова заплашителен, ако избухваше в сълзи, докато размахва оръжие срещу лошите или още по-зле — докато те насочват оръжията си към него.

— Когато научи, че си останал сам, когато за първи път осъзна, че и двамата ти родители ги няма и си останал самичък, дали плака?

— Да.

Казах го, само защото знаех, че това иска да чуе Огълсби и е правилният отговор. Не бях пролял нито сълза — нямаше смисъл. Плачът нямаше да помогне или да промени положението. Плачът щеше да е загуби на време. Аз не губех време. Не оставях емоциите да ме контролират.

— Да, но не си плакал от пристигането си тук.

Докторът пак свали очилата.

— Не е срамно да плачеш, Ансън. Емоционалните реакции на някои ситуации в средата, която ни заобикаля, помагат на тялото да се справи с настоящите преживявания. Спотаяването на емоциите, сдържането на такива изживявания в себе си… това може да е опасно. Някога взимал ли си кутийка сода и да си я разтръсквал наистина добре, а след това да я отвориш?

— Не пия сода.

— Разтърсването на кенчето предизвиква газовете вътре да кипнат. Отварянето на кутийката позволява излизането им. Ако не я отвориш, цялата тази енергия остава вътре и може да бъде увреждаща — всички тези молекули, които се блъскат едни в други, озлобяват се все повече и повече, понеже осъзнават, че са затворени и нямат изход. Разтърси кенчето и го остави достатъчно дълго, и содата ще има лош вкус, когато накрая го отвориш.

— Содата е неприятна на вкус поначало.

— Момичето през две врати… То плаче, понеже му се е случило нещо ужасно. Не мога да споделям подробности за друг пациент, но случилото се с нея е невъобразимо, нещо, което не бих пожелал никому и дори на човек, които лъже или послъгва на сеансите ни. Тя плаче, понеже от плача й става по-добре. Плаче, понеже това й помага да се излекува. Плачът е нормална реакция и е правилен. Притеснявам се много повече за хора, които не плачат, отколкото за момиче като нея. Не искам да се тревожа за теб, Ансън, но няма как.

— Добре съм.

— Да, ами… — д-р Огълсби стана и заобиколи бюрото. Отвори горното чекмедже отляво и извади пластмасова торбичка с цип. Отвън имаше някакъв надпис, но не виждах какъв точно. Вътре се намираше моят ловджийски нож.

Той остави пликчето на бюрото помежду ни, след това заобиколи пак до креслото си. С химикалка побутна торбичката и леко я завъртя.

— Това е хубав нож, Ансън. Баща ти ли ти го даде?

— Да.

— Обзалагам се, че си го искаш.

— Да.

— Ами ако реша да го задържа? Или да го изхвърля? Всъщност мога дори да го дам на някого от персонала. Глупаво ми се струва такъв хубав нож да иде на боклука.

— Не ви принадлежи.

— Не? Според мен е мои. Притежаването е девет десети от закона. Някога чувал ли си този израз? Полицията ми даде ножа на съхранение. Той е оръжие. Не съм сигурен, че момче като теб трябва да притежава оръжие.

Бях втренчил поглед в Огълсби.

Исках да погледна ножа, но той пък целеше да сторя именно това. Нямах намерение да правя каквото иска той от мен, не, сър.

Докторът побутна торбичката още веднъж и се отпусна в креслото си.

— Ако реша да ти върна ножа, какво според теб ще направиш с него? Ще бъда ли в опасност? Персоналът ми ще има ли причина за тревога? Какво прави момче като теб, което не плаче, с нож като този?

В пликчето липсваше нещо, нещо, което ужасно исках да го попитам дали притежава, но знаех, че не мога. Снимката на майка и госпожа Картър също се намираше в джоба ми първоначално. Къде беше сега?

Представях си как д-р Огълсби я държи в тъмното, оглежда я и през малката му главичка минават мръсни мисли. Мръсни мисли, които без съмнение щеше да изтрие със захвърления мохерен пуловер.

Така нямаше да стане.

Изобщо нямаше да стане.

Погледнах ножа.

— От него става чудесна отвертка, отварял съм и сандъци с върха му. Понякога режех кората на стари девета или вадех камъчета от гумите на колите на майка и татко. Джобното ножче е полезен инструмент, но ако предпочитате да си задържите за момента ножчето ми и щом това ви кара да се чувствате по-спокоен, нямам нищо против.

Д-р Огълсби се усмихна.

— Радвам се, че одобряваш, Ансън. И си сто процента прав. Имах швейцарско ножче, когато бях на твоя възраст. Носех го навсякъде със себе си.

Татко веднъж ми каза, че швейцарските ножчета били глупави, обемисти и ненужно утежнени с всякакви безполезни боклуци. Истинският мъж можел да се справя само с гол нож. Всеки, на когото му хрумне да си носи тирбушон, ножица и метална клечка за зъби в джоба, явно не е изобретателен. Нещо повече — ще излезе от онези хора, които плачат Мръсният Хари никога не би носил швейцарско ножче. Не споменах всичко това обаче, понеже докторът ми се стори доволен от последния ми отговор.

Огълсби се почеса по носа, огледа си пръста и след това кимна към бюрото.

— Знаеш ли, Ансън, преди полицията да ми го даде, са направили с острието редица тестове. Не съм сигурен какво точно са търсили, но нещо ги е накарало да изучат ножа ти много внимателно.

Сетих се за г-н Картър и последното му посещение при езерото. Татко го беше нарязал на малки парченца, спретнато увити в найлон, и ме беше натоварил със задачата да ги хвърля на дъното на езерото. Пробих всеки от пликовете с ножа си, преди да ги хвърля във водата, напълнени с камъни. Най-добре да дадем на рибите да опитат, така ми каза веднъж татко.

— Знаеш ли какво са открили, Ансън? — докторът посегна към очилата си, размисли и вместо това се наведе напред. — Ножът ти е бил изтъркан и накиснат в белина, от върха до дръжката. Все едно е чисто нов. Предвид, че си го ползвал само за неща като отваряне на сандъци, изчегъртване на камъчета и кора на дървета и от време на време като отвертка, струва ми се странно, че си го почиствал с белина. Предполагам, че и полицията го намира за странно.

— Обичам острието да е чисто.

Докторът не каза нищо, запази мълчание дълго време и накрая отсече:

— Да, предполагам, че е така.

 

 

Десет минути по-късно ме изведоха от кабинета му и ме върнаха обратно по коридора до стаята ми.

Сестра Джилман винаги се усмихваше, когато докторът ме прекарваше покрай сестринския пост. Днес отвърнах на усмивката й, след това се наведох да си наместя чехъла. Беше ми голям и понякога кракът ми се изплъзваше от него.