Джонатан Баркър
И пета ще умре (77)

77.
Портър

Ден трети, 20:07 ч.

Портър се втренчи в пощенската кутия.

Стори му се позната — името Бишъп, надраскано отстрани с детински почерк, самата кутия, това място… Не си спомняше специално да се споменава в дневника, но въпреки това го споходи усещане за дожа вю.

— Сам? Добре ли си?

Портър беше затворил очи. Не си спомняше да го е правил. Когато ги отвори, откри, че Сара го гледа с изписана на лицето загриженост, едва забележима на слабата лунна светлина.

Тя го хвана за рамото.

— Пак те изгубих за миг, като онзи път в затвора. Наистина мисля, че трябва да отидем на хотел и да се върнем пак по светло. И двамата имаме нужда от сън, а и бездруго сега не виждаме нищо.

Сърцето на Портър блъскаше в гърдите му. Не би могъл да заспи, не и сега.

— Добре съм… аз… купих фенерчета.

Той се обърна към колата и за малко не се препъна, докато прекоси чакъления път. Облегна се на бронята на колата.

Сара пак се озова до него.

— Не си добре, Сам. Изглеждаш на ръба на припадъка. Поседни за малко в колата, поеми си дъх. Блед си като призрак.

Сам разтри темето си и белега, все още облегнат с другата ръка на колата.

— Добре съм.

Прозвуча по-сопнато, отколкото искаше. Сара отстъпи крачка назад.

Той си пое дъх.

— Съжалявам, не исках да прозвуча като…

— Като задник? — довърши тя вместо него.

— Не очаквах да е истинско — той кимна към дневника, все още захвърлен на предната седалка. — Не очаквах това да е истинско. Сега… не мога да си тръгна. Трябва да огледам. Да видя какво има тук. Боя се, че ако тръгна, това място ще изчезне на сутринта. Знам, че звучи глупаво и вероятно е така, но трябва да остана. Не се налага и ти да го правиш, ако не искаш, но аз съм длъжен. Не мисля, че имам избор.

Адвокатката се пресегна и обхвана лицето му между дланите си.

Портър беше благодарен за докосването й. Имаше нужда от него.

— Няма да те оставя да се препъваш наоколо сам в тъмното. Каквото и да е това, ще го направим заедно, но искам да се разберем съвсем ясно за едно. Когато се върнем в цивилизацията, дължиш на тази дама една страхотна вечеря.

— Имаме сделка — по устните на Портър затанцува усмивка. — Май видях някакви стари купони от „Арби“ на задната седалка…

Поседяха на място близо десет минута, докато силите на детектива се върнат и умът му се прочисти. В някакъв момент Сара го хвана за ръката. Не си спомняше кога се е случило, а му се искаше да помни. Това бяха мигове, които си струваха помненето, не като някои от другите мисли, които блъскаха в главата му. Той отвърна с нежно стискане.

— Мисля, че вече съм добре. Май просто ми дойде малко в повече.

Портър я пусна и бръкна в колата да вземе торбата от магазина. Остави я на покрива, извади фенерчетата от опаковките им и зареди батериите във всяко, връчи едното на Сара. Пъхна дневника в джоба си.

Адвокатката включи своето фенерче и прокара лъча по пустия път, докато Портър четеше инструкциите на дигиталния фотоапарат.

— ТУК има чакълена алея, може да е стар път. Не се вижда, плевелите са го завзели — тя стоеше на метър и половина от него, близо до пощенската кутия. — Виждам и още нещо. Изглежда, до тази с надпис Бишъп е имало и друга пощенска кутия. Виждам стълб, но е отсечен на около половин метър над земята.

— На него би трябвало да пише Картър. Живели са врата до врата със семейство Картър.

— О, да, от дневника!

Доволен, че е овладял тайните на фотоапарата, Портър го натъпка обратно в торбата заедно с ръкавиците и пликчетата, затвори вратата на колата и отиде до адвокатката. Тя още осветяваше останките от стълба. Щом детективът застана до нея, тя прокара лъча по чакъла, който беше открила.

— Ето за това ти говорех. Според мен тук от години не са идвали хора.

Портър проследи лъча светлина и го погледа как подскача по разровения чакълест път, осеян с плевели и мръсотия. Взираше се в танца му сред дърветата и мълчаливия му поздрав към луната. Гледаше как мракът поглъща светлината в края на фенерчето. След това хвана Сара за свободната ръка и тръгна към този мрак, без да си разменят и дума повече.