Джонатан Баркър
И пета ще умре (58)

58.
Портър

Ден трети, 13:36 ч.

— Мисля, че приключи — каза Сара, притиснала длан към разтворените си устни.

— Смяташ ли? — изпъшка Портър.

Джейн Доу стоеше изпъната, притискаше дневника между дланта си и стъклото, а ударът още кънтеше из стаята.

Сара тръгна към вратата.

— Дай ми секунда. Нека поговоря с нея, преди да се върнеш вътре.

Портър кимна, без да откъсва поглед от жената от другата страна на стъклото. Знаеше, че тя не го вижда, но това не променяше усещането, че гледа право в него. Очите й бяха пъпни с гняв, тъмни и хлътнали, но дишането й изглеждаше спокойно. Не беше лесна за разгадаване. Сърцето й би могло да препуска или пък да бие бавно и равномерно. Той предположи, че е по-скоро второто. По време на кариерата си се беше сблъсквал с много хора, способни да контролират до определена степен телата си и техните психологически реакции, тренираха се да остават спокойни, когато ги връхлетят разтърсващи емоции. Очите им обаче… Не съществуваше такъв филтър за очи.

Сара се появи от другата страна на стъклото и Джейн като че ли не я забеляза веднага. Остана неподвижна. Едва когато адвокатката й седна на масата, тя най-сетне се обърна. Пресече стаята и се настани до Сара, а тетрадката остави на масата.

Наведе се и прошепна нещо в ухото на адвокатката си, която стреснато се озърна — вероятно за първи път чуваше клиентката си да говори. Отвърна нещо твърде тихо, за да я чуе Портър, после стана и отиде при таблото за камерите в отсрещния ъгъл. Детективът я видя да щрака два от стенните ключове. Първият изключваше видеозаписа, а вторият — аудиото. В наблюдателната стая настъпи мъртвешка тишина, а Сара се обърна към детектива от другата страна на стъклото, погледна малко по-наляво, понеже не знаеше къде точно се намира той, и после се върна на мястото си до Джейн Доу.

Едва тогава затворничката се усмихна — лекичко, честно казано, но все пак усмивка. След това се обърна отново към адвокатката си и се наведе към нея.

Портър гледаше устните им да мърдат — пред него се разиграваше ням филм, ръцете и телата им разказваха история, която той не успяваше да разбере добре. Джейн няколко пъти се пресягаше за дневника, като разгръщаше на конкретни страници и прокарваше пръсти по текста, който четеше на адвокатката си. През цялото време Сара Уернър слушаше. Кимаше, клатеше глава, мръщеше се. Прочете отделни части от дневника, които клиентката й показваше. Портър едва се удържаше да не вдигне стола, да разбие стъклото и да нахълта в отсрещната стая. Искаше го повече от всичко на света.

Накрая, близо трийсет минути по-късно, Сара се изправи и излезе от стаята. Клиентката й зарови лице в шепите си.

Вратата на наблюдателната стая се отвори и адвокатката пъхна глава вътре.

— Хайде, вече иска да твори с теб.

Портър осъзна, че ръцете му треперят. Тук вътре не беше повече от 18 градуса, но челото му плуваше в пот.

— Добре ли си?

Той кимна и тръгна към вратата.

Сара го преведе зад ъгъла до стаята за консултации. Междувременно надзирателят в коридора се беше сменил. Този беше по-млад, латиноамериканец. Огледа и двамата с безразличие, преди да насочи отново поглед към интересно петно на пода.

Портър влезе в стаята за консултации и отново седна срещу Джейн. Сара се настани до нея. Надзирателят затвори вратата след тях.

Джейн плъзна дневника през масата към детектива, но задържа ръка върху черно-бялата корица.

— Нещата не са се случвали по този начин.

Той не беше сигурен как очаква да прозвучи гласът й. Дрезгав и властен, вероятно. Изобщо не беше такъв. Думите се изсулваха от езика й с гладкостта на лък по цигулка. Не долови очаквания от него гняв. Тя беше спокойна и овладяна. Забелязваше се обаче лек южняшки акцент.

— Така ли?

Тя отдръпна пръсти от дневника. Долепи ги до ръба на масата, наклони леко глава наляво.

— Ансън винаги е имал буйно въображение, склонно съм самозадоволяване.

Сара седеше кротко зад масата срещу Портър, погледна първо дневника и после него.

Детективът се наведе към клиентката й.

— Знаете ли къде мога да го намеря?

Майката на Бишъп размърда пръсти и потропа с нокти по алуминиевия плот.

— Знаете ли къде е той?

Ето я пак същата усмивка, макар че тя се помъчи да я прикрие, само намек в ъгълчетата на устните й.

— Дайте ми химикалка.

— Нямам в себе си.

Тя се намръщи.

— Всъщност е логично. Притесняват се, че някой като мен може да я забие в шията ви. Властимащите са толкова недоверчиви… — подритна с крака под масата. — А пък аз, съвсем без окови, готова да ви скоча…

— Дай й химикалка — нареди Портър на Сара, без да сваля поглед от клиентката й.

Адвокатката присви очи.

— Сам, не мисля…

— Моля те!

Тя се вцепени, тонът на гласа му я хвана неподготвена. Издиша и бръкна в куфарчето си, откъдето извади синя химикалка и я остави на масата пред Джейн.

Жената я взе и свали капачето. Замахна със свободната си ръка през масата и Портър бутна стола си назад, почти падна. Върна си равновесието, докато тя сграбчи дневника и го придърпа към себе си с тих смях.

— Няма нужда да си на нокти, Сам. Обикновено не хапя!

Излязло от нейната уста, името накара студени мъртвешки пръсти да полазят по гърба му.

Затворничката отвори корицата на дневника и се зае да пише на първата страница. Когато свърши, сложи капачката на химикалката и я върна на Сара, която пък бързо я пъхна в куфарчето.

Портър посегна през масата, взе дневника и отвори корицата.

— Това какво е?

Джейн се усмихна, после се изправи.

— Вече бих искала да се върна в килията си.

Отправи се към вратата и почука двукратно по стъклото.

Лицето на пазача се появи в малкото прозорче и на нивото на кръста се отвори малка врата. Джейн се обърна с лице към посетителите си и пъхна и двете си ръце в отвора. Надзирателят щракна чифт белезници на китките й и ги затегна с щракване зад гърба й. Тя пристъпи напред и вратата се отвори. Тъмничарят я улови за рамото.

— Пак ще поговорим, Сам! Очаквам го с нетърпение… — на вратата Джейн се спря и добави. — Потърси мястото, където се крият чудовищата, детектив. Там ще намериш и отговорите си.

С тези думи пазачът я отведе и шляпането на меките й подметки се отдалечи по коридора.

Сара се обърна към Сам.

— Какво ти написа?

Той обърна дневника, така че и тя да може да види:

Дженкинс Кроул Роуд 12

Симпсънвил, Южна Каролина