Джонатан Баркър
И пета ще умре (65)

65.
Портър

Ден трети, 14:06 ч.

— Какво значи това? Оттам ли е тя? — попита Сара Уернър.

Чакаха на опашка при шкафчетата да им дойде редът да излязат от затвора.

— Не можеш да дойдеш — каза равно Портър.

Сара му се намръщи.

— Не съм казала, че искам да идвам. Ако исках, щях.

— Зад тези твои очи се мъти нещо и то не ми харесва.

— Тя е мой клиент. Имам също толкова право да отида там, колкото и ти. Каквото и да намерим, може да ми помогне да прозра случая и да го използвам да й помогна.

— Каквото и да има там, то е част от разследването на У4М.

— И аз искам да прочета онзи дневник.

— Това са улики.

Сара се ухили.

— Улики, ама не са етикетирани и ги разнасяш със себе си без ръкавици или оглед на предаването на надзора над тях.

Стигнаха началото на опашката. Портър пъхна ключа в шкафчето си, отвори малката вратичка и извади съдържанието: коланът си, връзките за обувки, портфейл, предплатен мобилен телефон и нож — ловен нож със сгъваемо острие.

Ножът на Бишъп.

— Искаш ли да се отбием за късен обяд? — попита Сара.

Портър разпредели различните предмети по джобовете си и си завърза обувките.

— Трябва да отида на летището.

— Трябва да поговорим за случилото се. Можеш да си запазиш място за полет от ресторанта — адвокатката наклони глава настрани и тъмната й коса се разпиля по рамото. — Не можеш да избягаш на празен стомах, а и не мисля, че охраната на летището ще те пусне да минеш, щом научат, че не си пробвал истинска креолска кухня по време на посещението си в Ню Орлиънс.

— Много е трудно да ти откаже нещо човек — отвърна Портър, а тежестта на ножа се притискаше в бедрото му.

 

 

Трийсет минути по-късно седяха на малка масичка в ъгъла на „Дуки Чейс“ на пресечката на Орлиънс авеню и Майро. Пред Портър бяха наредени три блюда — едно със скариди и лунен фасул, едно с картофена запеканка със сирене, в третото лежеше сандвич.

От Ню Орлиънс за Грийнвил, Южна Каролина, имаше пряк полет, който заминаваше след няма и два часа. Налагаше се да наеме кола и да кара оттам до Симпсънвил — около двайсет минути път.

— Кога точно си ял за последно? — попита Сара, втренчена в храната пред детектива. Тя си беше поръчала купа гъмбо и отпиваше от висока чаша студен чай.

Портър се позамисли за момент.

— Вчера ядох шоколадче, струва ми се… — вторачи се в чиниите си, преминавайки с поглед между различните вкуснотии. — Побой или скариди, побой или скариди, побой или скариди…

— Казва се пу бой, не побой. Ще гледаш да се отървеш от местните, преди да стигнеш до бюфета.

Портър се захвана да опита скаридите и ги прокара с хапка картофи със сирене. Очите му светнаха.

— Хей, страхотни са!

— Лия Чейс готви тук над седемдесет години. Вече чукна деветдесет. Все още е най-добрата кухня в града… каза му Сара. — Виждала съм тук Рей Чарлс. Мартин Лутър Кинг Джуниър се отбивал на идване в града. Дори Барак Обама й е фен. Трябва да опиташ и гъмбото.

Тя му подаде лъжица. Портър се поколеба за секунда и пред очите му мина спомен с Хедър, която го храни — годишнината им преди две години в „Карлс Стейкхаус“.

— Сам?

Портър се върна в настоящето, взе лъжицата и опита гъмбото. Вкуснотия.

— Добре ли си? Изчезна като че ли за секунда.

Слънцето се лееше от витрина до масата им, лъчите блестяха в очите на Сара. Портър плъзна палеца на лявата си ръка по повърхността на сватбената си халка. След това се застави да отпусне ръка в скула си.

— В затвора имаше и вторично развитие — каза, след като си гребна от картофите. — Бях на ръба да не ти спомена, но мисля, че трябва да знаеш.

— Какво?

Детективът бръкна в левия си джоб, извади мобилния и го остави на масата. След това бръкна в десния джоб, извади ножа и го нареди до телефона.

— На влизане в затвора не носех нито едното, нито другото. Някой ги е сложил в шкафчето ми, докато си говорехме с клиентката ти.

Сара се ококори.

— Трябва да се върнем там и да кажем на директора!

Портър поклати глава.

— Това би било лоша идея. Най-вероятно той ще конфискува телефона, ще започне някакво разследване. Ще арестува извършителя, а аз ще изгубя възможната си връзка с Бишъп… — той щракна ножа с пръст и го завъртя на масата. — Бишъп споменава подобен нож в дневника си. Дори може да е същият.

— Смяташ, че той ти е дал тези предмети?

— Не лично, но е някой, който работи с него — Портър погледна към екрана. Телефонът беше включен и напълно зареден.

— Може ли да го видя?

Той го връчи на Сара.

Тя прегледа различните менюта.

— Не е смартфон. Входящите обаждания са празни, няма записани контакти, няма съобщения. Не мисля, че е бил използван досега… — тя му върна апаратчето. — И сега какво? Ще чакаме да ни се обади ли?

Портър отхапа от сандвича си.

— Сега ти се връщаш в офиса си, а аз тръгвам към летището.

— Нали не мислиш, че ще те оставя да свършиш тази работа самичък?

— Не си спомням да съм те канил.

— Тя ми е клиент. Заслужавам да знам накъде води всичко това.

— Ще ти се обадя.

— От еднократния си телефон ли? — Сара се наведе през масата. — Колко ченгета пътуват по официална работа без пистолет или собствен телефон? А ще искаш ли да ми покажеш значката си? Досега съм видяла само визитки. Спокойно може да си ги направил в някой копирен център.

— Говори по-тихо.

Тя понижи глас, но въпреки това го сряза по-дълбоко, отколкото когато викаше.

— Откъде да знам, че не си някакъв психопат, който се преструва на ченге?

— Дай да ти видя телефона — отвърна кротко Сам.

— Защо?

— Сара, моля те…

Тя си пое дълбоко дъх, после извади айфона от чантата си и му го подаде.

Портър отвори произволен уеб браузър и написа името си. Появиха се дузина статии, заедно с няколко снимки не само на него, но и ни Ансън Бишъп и няколко от жертвите на У4М. Върна го на адвокатката.

Сара погледна екрана, прочете заглавията, след това изключи телефона.

— Бъди искрен с мен. Можеш да ми се довериш. Искам да ти помогна.

И той й се довери.

Разказа й всичко.