Джейн Фалън
Да си остане между нас (9)

9

Никога не съм знаела какво да правя, когато се звъни на вратата и аз не очаквам никого. В половината случаи се правя на глуха с надеждата, че човекът ще си тръгне. Мразя изненадите, включително неканени гости. Плюс това, когато съм у дома, аз никога не съм облечена като за пред хората. Пет минути след като се прибера, аз вече съм по пижама, изкъпана, излъскана и готова за лягане с голяма чаша совиньон блан в ръката.

Този път обаче бях облечена и изглеждах горе-долу представително, защото бях решила да посветя моята скъпоценна събота на такива вълнуващи занимания като пазаруване на храна и посещение до химическото чистене.

Веднага познах гласа на Патрик по домофона. Въпреки че не беше типично за него да идва у нас сам, не беше прецедент. Беше се случвало Мишел да го изпрати с някакви поръчки. Сигурно и този случай беше такъв. Патрик и аз нямахме независимо приятелство. Разбира се, той и Мишел бяха прекарвали безброй вечери в моя хол или кухня. Искам да кажа, че неговата неочаквана визита не ме постави нащрек. Аз просто го поканих да влезе и го попитах дали иска чаша чай.

— Сама ли си? — попита той, вместо да отговори, огледа се сякаш подозираше, че съм довела някой мъж предишната вечер и той всеки момент можеше да се появи от спалнята, облечен в някоя моя нощница (за протокола, аз нямам нито една нощница. Винаги спя по пижами и тениски).

Рон, който започваше да остарява и реакциите му вече не бяха толкова бързи, най-накрая осъзна, че имахме посетител и дотича от спалнята, атакувайки смело краката на Патрик. Патрик се наведе и го почеса по главата.

— Здравей, моето момче.

Имаше нещо особено в него. В Патрик, не в Рон. Беше някак изнервен. Доброто настроение, в което пребивавах през последните 24 часа, започна да се разсейва.

— Всичко наред ли е?

— Може ли да поговорим? — попита Патрик, изричайки онази ненавистна фраза. Защо беше сам, толкова рано сутринта в събота? Аз си помислих за най-лошото.

— Мишел добре ли е?

— Божичко, да. Аз не исках да те тревожа…

— Джулиан и Мириам добре ли са?

— Да, добре са. Всички са добре. Поне така мисля. Тъкмо затова… по дяволите, Тамсин, не знам откъде да започна…

— Дай да седнем — казах аз, защото иначе щях да падна. Рон продължаваше да лудее и да изпълнява целия си репертоар, за да привлече внимание. Той несъмнено помнеше онзи случай, когато неговият любим чичо Патрик му беше дал гумен кокал с миризма на говеждо и се надяваше да си заслужи още един. Което изглеждаше слабо вероятно в момента.

— Седни, Рон. На място. — Не можех да гледам неговите напразни усилия. Радостта му беше искрена и той недоумяваше защо не извикваше ответна реакция. Рон изпълни командата. Естествено. Той е куче, това му е работата.

Какво ставаше? Дали Патрик беше дошъл да ми каже, че имаше връзка с друга жена и се нуждаеше от моята помощ, за да го съобщи на Мишел? Не и след казаното от Беа, нали? Напрежението беше непоносимо.

— Казвай…

Патрик въздъхна. Едва се удържах да не пристъпя към него и да го разтърся, за да му помогна да изплюе… камъчето.

— Ами, аз мисля… аз мисля, че Мишел… не, това ще прозвучи толкова абсурдно…

— Патрик, кажи го най-накрая, за бога.

— Мисля, че тя ми няма доверие.

Той се облегна назад и ме погледна, сякаш казвайки: „Ето, разбираш ли?“, аз не разбирах.

— Какво?

— Според мен тя си е втълпила, че аз й изневерявам или нещо такова.

Ах…

— Защо смяташ така?

— Нещо странно се случи на церемонията онази вечер.

О, боже.

— Как така странно? И какво общо има с Мишел?

— Ами, доближи ме една жена, без повод, и ме заговори…

— Така.

— Отначало не се усъмних, просто се опитах да се отърва от нея.

Аз седях, затаила дъх.

— Но тя беше много настойчива. А после изпусна няколко фрази, които ме наведоха на мисълта, че тя познава Мишел.

Как си могла, Беа! Аз трябваше да се досетя, че много хубаво не беше на хубаво. Опитах се да не й се ядосам. Беше нечестно от моя страна да я поставя в това положение и да очаквам, че тя щеше да се справи без грешка.

— Какви неща?

— Не мога да си спомня точните думи, но тя се държеше така, сякаш не знаеше кой съм и тогава аз споменах съпругата ми — защото тази жена ме сваляше открито, — и тя изтърси „О, Мишел ли?“ и аз казах, „Ти познаваш ли я?“ и тя оплете конците.

О, боже. Моля те, не позволявай той да успее да проследи нишката до мен.

— И коя се оказа тя?

— Нямам представа. Представи се като Черил. Не запомних фамилията й. Аз не познавам никаква Черил и доколкото знам, Мишел също не познава жена с това име.

Добре, сега можех да въздъхна с облекчение.

— Това ли беше всичко? Виж, сигурно има разумно обяснение. Тя сигурно те е чула да казваш едно или друго… нещо.

Стиснах палци Патрик да се хване за тази версия и дори се опитах да свия пръстите на краката си.

— Не. Аз я попитах, защото ми се видя странно, а тя стана и каза, „Искаш ли да дойдеш в моята стая, или не?“

Аз се опитах да се засмея насила. Не съм родена за актриса.

— Тази жена сигурно е луда. Сигурен ли си, че някой не си прави шега с теб? Че не са я изпратили за майтап?

— Да, точно така мисля. Но не на майтап.

По дяволите.

— Аз мисля, че това е работа на Мишел. Мисля, че Мишел ме подозира в изневяра и затова е изпратила тази жена в опит да ме излови.

Дишай!

— Това е абсурдно! Да не мислиш, че…

Патрик ме прекъсна.

— Мислех, че тя може да ти е казала.

— Какво? Не! Макар че изобщо не го вярвам, но не.

— Тя споменавала ли ти е нещо такова? Че ми няма доверие?

Поне сега можех да кажа истината.

— Никога.

— Не бих могъл да понеса това. Аз никога не съм… искам да кажа, ти знаеш това, нали? Че аз никога не бих й изневерил.

— Разбира се.

О, не. Той наистина го преживяваше тежко. Аз прогоних мислите как да накажа Беа, задето се беше издала и се съсредоточих върху Патрик. Той изглеждаше на ръба да се разплаче. Каква каша бях забъркала!

— Аз отказвам да повярвам, че Мишел би направила нещо такова.

— Тогава кой? Няма кой друг да го направи.

— Не казвам, че ти си въобразяваш, но не мислиш ли, че може да тълкуваш погрешно случката? Преценката ни се замъглява след няколко питиета.

— Аз не бях пил. Това беше служебно събитие. И не, аз не мисля, че преувеличавам случилото се. Някаква жена идва при мен, просто ей така, и на практика ме пита дали искам да спя с нея, след което случайно споменава името на Мишел, сконфузва се и се опитва да замаже гафа. Стига, Тамсин. Какво друго обяснение може да има?

Аз загризах един нокът, избягвайки да го погледна в очите. Нокътят се разцепи на две. Аз отгризах горната част.

— Мишел просто не е подозрителна.

— Защото никога не е имала повод да ме подозира. Може би сега, по някаква причина, тя е решила, че има такъв повод.

— И все пак не ми се вярва. Това е толкова… крайно. Помисли само каква организация се изисква. Ти знаеш, че организационната работа не е нейната стихия. И откъде ще намери тази жена?

— Не знам. Няма ли такива специализирани агенции? Където наемаш някоя жена, която да изпробва съпруга ти?

Има ли? Трябваше да се сетя по-рано.

— Нямам идея.

— Честно казано, аз затова помислих, че Мишел може да те е въвлякла. Ти си много по-опитна в практичните въпроси.

— Няма такова нещо.

Лицето на Патрик посърна. Той се приведе напред на фотьойла, облегнал лакти на колената си.

— Не знам какво да правя. Мислех, че сме толкова щастливи.

— Така е. Щастливи сте. Станало е някакво недоразумение.

— Ти нали ще поговориш с нея? Ще се опиташ да разбереш какво става? Тя ще ти каже, нали?

— Да, ако има нещо за казване. Но според мен няма. Престани да се тревожиш.

Очите му се насълзиха. Никога не бях виждала Патрик да плаче. Никога. Той се беше просълзил на сватбата. Долната му устна беше затреперила, както става при повечето автентични мъже, когато се борят със сълзите. Но тогава се беше овладял навреме. Сега виждах една натежала сълза в ъгъла на окото му. Патрик се опита да я изтрие, но сълзата потече по бузата му. Той я избърса отново. Аз погледнах встрани. Това беше толкова интимен момент.

Изобщо не мога да ви опиша как се чувствах. Аз бях забъркала всичко това. В брака им всичко си беше наред. Всичко. А сега — заради мен, заради моята глупава склонност да вярвам на безпочвени слухове — техният брак можеше да се пропука.

Патрик подсмръкна. Извади една кърпичка и избърса неловко очите си. Прилоша ми от чувство на вина.

— Недей да си правиш прибързани изводи. Аз знам едно и то е, че Мишел те обожава. Тя никога не ми е намеквала, че подозира нещо.

Аз се опитах да си представя как бих реагирала, ако не знаех, че подозренията на Патрик бяха основателни. Дали щях да се разсмея? Да се ядосам от името на Мишел? Беше ми невъзможно да се държа естествено.

— Как да продължа да я обичам, като знам, че е способна на нещо такова?

— Ти преувеличаваш. Въобразяваш си небивалици… тя не би…

Нямах представа какво друго можех да кажа, за да го отклоня от тази линия.

— Няма да го понеса, ако нещо се случи… просто няма да го понеса.

Още една натежала сълза капна на бузата му и потече по наболата му брада. Този път Патрик дори не се опита да я избърше. Той изглеждаше съкрушен. Това беше толкова нетипично за наперения, свръхуверен Патрик, когото познавах. Не можах да се сдържа. Аз станах, пристъпих към него и седнах на дивана до него. Прегърнах го и той се облегна на рамото ми, а аз започнах да го галя по гърба — понякога така утешавах Рон, когато не беше в състояние да излезе навън.

Усещате ли накъде вървяха нещата?