Джейн Фалън
Да си остане между нас (32)

32
Тамсин

Най-накрая се случи. След две седмици и шест дни, той е пред мен. Непридружен и неохраняван. Телефонът на Патрик.

Застивам на място, когато го видях. Изправена пред моя златен шанс, аз не знам как да постъпя. Ами ако някой от двамата влезе и ме хване? Ами ако се забавя и той осъзнае какво правя?

Знам, че няма да имам друг такъв шанс. Трябва да се стегна и да се възползвам от тази възможност. Уф, ръцете ми треперят.

Ето как се случи. Събота е. Знам, че Мишел открай време се буди в ранни зори, дори в почивните дни, въпреки че няма спешна работа, и ходи на пръсти из къщата с часове, защото не иска да събуди Патрик, който обича да спи до обяд. Знам, че и двамата оставят телефоните си да се зареждат през нощта в малък шкаф, специално оборудван с контакт, в хола. И след като две седмици изучавах движенията на пръстите му по клавиатурата, аз знам паролата на Патрик: 2, 3, 6, 7.

Така съставих гениалния план да се появя на техния праг в 7 часа сутринта, облечена в екипа за бягане (купен преди години в друг мимолетен порив към стройна фигура. Обличан два пъти. Прибран в шкафа), с твърдението, че съм пробягала разстоянието от Белиз Парк до Хайгейт (нещо, което дори не бях опитвала да направя. В действителност взех такси до ъгъла, тичах последните няколко минути, което беше достатъчно, за да остана без дъх и да плувна в пот).

Позвъних на Мишел и й казах, че съм пред вратата, но не искам да звъня на звънеца, за да не събудя Патрик. Тя се зарадва, както очаквах. Мишел мразеше да стои сама. Тя никога не знаеше какво да прави със свободното си време. Изчаках и тя ми отвори вратата по пижама (подобно на мен във всеки нормален ден). Погледна ме и се разсмя.

— Мисля, че никога не съм те виждала на крак толкова рано, освен ако не е било продължение на предишната вечер — отбеляза тя с висок шепот. — Още по-малко в спортен екип. Какво те прихваща?

Аз завъртях очи.

— Спортна треска. Опитвам се да отворя нова страница. Ти беше ли станала? Искаш ли да те оставя?

Мишел отвори вратата по-широко.

— Не! Будна съм от часове. Ужасно се отегчих. Само не трябва да будим Патрик.

Аз нямах никакво намерение да го будя.

Влязохме в кухнята и тя направи чай и ме подкачи за потното ми, червено лице, което предвид минималното физическо усилие, което бях направила, беше сериозна обида. Но аз се засмях.

— Аз извървях една част от маршрута. По-голямата част. — Изведнъж започнах да се притеснявам, че тя можеше да предложи да тичаме заедно.

Мишел погледна часовника на стената. Беше едва седем и пет.

— Боже, ти в колко часа излезе от вас?

Аз свих рамена, тъй като нямах представа колко време би ми отнел този крос.

— Прекалено рано.

Мишел сложи чаша чай на масата пред мен.

— Внимавай, че още пари, чу ли? Не знам дали е безопасно да тичаш съвсем сама в парка.

— Не беше чак толкова пусто. Имаше много хора с кучета.

Мишел се прозя и се протегна, вдигнала ръце над главата си.

— Ммм, радвам се да те видя. Аз станах в пет и половина и вече скучаех. Искаш ли да закусим?

— Бих хапнала малко гранола или друго, ако ти хапваш с мен — казах аз, като нарочно избрах храна, която нямаше да подразни обонянието на спящия лъв на горния етаж.

— Имам плодове. Можем да си нарежем плодове и да хапнем. Фитнес закуска.

— Чудесно — казах аз, виждайки златна възможност. Аз вече треперех при мисълта за онова, което трябваше да направя. — Много ми се ходи до тоалетната. После ще ти помогна.

Оставих я да вади кутии от хладилника, знаейки, че известно време Мишел щеше да е заета. С разтуптяно сърце се шмугнах в хола. Заслушах се в звука на режещия нож върху дъската, после се промъкнах до шкафа. Част от мен изобщо не очакваше да види там смартфона на Патрик. Какъвто беше параноик, той можеше да е започнал да спи с телефон под възглавницата си или да го прибира в джоба на пижамата си. Но Мишел щеше да го сметне за странно. Тя държеше на правилото „никакви телефони в спалнята“. Макар че тя държеше и на правилото „никакви телефони на масата“, но нито Патрик, нито аз го спазвахме.

Отворих шкафа. Видях го. Грабнах го. Въведох паролата и се помолих той да не я е сменил в последните няколко дни. Едва не го изпуснах, когато сработи. Нима наистина щях да го направя? Да бърникам в чужд телефон?

Да. Да, щях. Отидох на съобщения. Прехвърлих ги, докато не намерих моето име — което ми отне известно време. Странно, напоследък не му бях изпращала съобщения. Намерих го. Намерих вредоносния текст. Сгърчих се, докато го четях. Натиснах „Изтрий“. Край.

Прилоша ми при мисълта какво бях направила. Ако Патрик провереше съобщенията, той веднага щеше да разбере какво се бе случило. Това щеше да пренесе нашия конфликт на съвсем друго ниво — война, в която той нямаше да е въоръжен.

Още чувах шетането на Мишел в кухнята. Потърсих иконката на камерата. Трябваше да проверя дали той не беше направил снимка на екрана. Прехвърлих безброй щастливи снимки на Мишел, на тях двамата, на някакви селски пейзажи и патици в реката. И го открих. Сниман два пъти. Изтрих копията.

Върнах телефона в шкафа, наясно, че трябваше да се върна в кухнята, преди Мишел да започне да се чуди къде бях пропаднала. Сега вече наистина ми се ходеше до тоалетната, но времето не беше на моя страна. Посегнах да затворя вратичката на шкафа и тогава ме осени нещо гениално. Там трябваше да има съобщения от НЕЯ. От онази, с която Патрик се виждаше. Казах си, че това вече не беше моя работа. Бях спасила собствената си кожа и сега само това имаше значение.

Щях да се пръсна от любопитство коя е тя. Щеше да ми отнеме само секунда да погледна. И може би щях да се сдобия с оръжие за самоотбрана срещу Патрик. Не можех да пропусна такъв шанс. Сигурно можех да се забавя още няколко секунди, преди Мишел да тръгне да ме търси. Взех телефона, докато не съм се разубедила. Отново отидох в съобщения. Мишел. Верити. Марк (най-добрият приятел на Патрик и негов кум), Бен (нямам представа). Мама. Мишел. Бен. Том (човек от неговия отдел). Клеър (също колежка. Прочетох няколко нейни съобщения за всеки случай, но всички бяха по работа). Ейдън (братът на Патрик, зъболекар). Бен. Мишел. Мишел. Отново Бен. Мама. Анонимен абонат му съобщаваше, че щеше да спечели компенсация на стойност хиляди лири, ако посетеше неговия уебсайт и въведеше данните на банковата си сметка. Бен. Бен. Който и да беше Бен, те непрекъснато си общуваха.

Отворих едно от съобщенията на Бен. Там пишеше „ОК“ в отговор на съобщение от Патрик, което гласеше, „Вт. 6:30 Дорчестър“, което вероятно беше часът и мястото на бизнес среща. Следващото съобщение от Бен също гласеше „ОК“, както и следващото. Едното в отговор на „6:15 срд Хеймаркет?“ и другото на „6:15 Вт. Шарлът Стрийт“. Това беше единственото име, което не познавах. Запитах се дали не беше някой стажант в отдела на Патрик, натоварен да му уговаря срещите. Продължих да проверявам това име, за да проследя цялата кореспонденция. Не знам защо, но имаше нещо странно в повтарящия се и лаконичен характер на съобщенията.

Патрик и Бен си разменяха съобщения веднъж или два пъти в седмицата. Винаги в този формат. Патрик посочваше ден, час и място, а Бен потвърждаваше. Никога нямаше други подробности. Кратко и ефективно. Веднъж Патрик беше написал „Трябва да преместим в четв.“, но това беше всичко. Серия от срещи.

Сърцето ми се разтуптя. Със сигурност знаех, че Патрик нямаше връзка с човек на име Бен. Макар да се беше променил до неузнаваемост, той със сигурност не беше сменил сексуалната си ориентация. Планът не беше достоен за изпечен престъпник, но прикриването под мъжко име и воденето на кратка, привидно делова комуникация би било достатъчно прикритие, ако Мишел надникнеше през рамото на Патрик, докато той четеше съобщенията си.

Аз бързо прехвърлих нагоре, към по-скорошните уговорки. Патрик беше отсъствал в сряда вечер. Два дни преди това той беше изпратил есемес на „Бен“ „Ср 7. Според уговорката.“ Каквото и да означаваше това. Прегледах последната кореспонденция. „ОК“ от „Бен“ в петък в отговор на съобщението „Пнд 6.30. Сохо?“

Върнах началния екран на смартфона. Оставих го в шкафа и затворих вратичката. Върнах се в коридора. Спомних си, че не бях пуснала водата в тоалетната. Изтичах в банята. Дръпнах веригата. Отворих и затворих шумно вратата. Върнах се в кухнята.

Мишел седеше на масата, на която имаше две купи гранола, кана, несъмнено с бадемово мляко (неподсладено) и купа с нарязани плодове.

— Добре ли си?

Аз потрих корема си с измъчена физиономия.

— Бягането не ми влияе добре на стомаха.

Чудесно.

— О, мила, искаш ли нещо? Мисля, че имам имодиум.

Аз седнах.

— Не, сега съм по-добре. Вече ще имам обица на ухото.

Опитах се да изям мюслито, но стомахът ми беше на топка.

Имайки предвид онова, което вече знаех за поведението на Патрик, Сохо навярно означаваше хотел „Сохо“. Аз знаех къде щяха да се срещнат Патрик и неговата любовница. Обаче нямах представа какво да направя с тази информация.