Джейн Фалън
Да си остане между нас (67)

67
Беа

Когато към седем и половина на вратата се позвъни, аз предположих, че беше за някое от другите момичета. Не очаквах никого. Аз бях тъжна малка Пепеляшка, която си стоеше вкъщи сама и си ближеше раните. Затова, когато Али надникна в стаята ми, водейки Патрик, аз бях меко казано шокирана.

Първата ми мисъл беше, по дяволите, аз съм по пижама, която носех от 48 часа, без грим и с грамаден сандвич за утеха. Със сирене, майонеза и масло дебело един сантиметър. Сигурно имах полепнали листа маруля по зъбите.

Неведнъж си бях фантазирала как той щеше да ме изненада, идвайки неочаквано вкъщи. Да ми каже, че е напуснал жена си. Че не може да живее без мен. Почаках да ме обземе въодушевление, нервна еуфория, но не почувствах нищо.

— Извинявай, трябваше първо да се обадя — каза той, когато ме видя. Али се позабави в коридора. Надяваше се да види нещо драматично.

— Няма проблем — каза аз и оставих настрана сандвича.

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

Той затвори вратата под носа на Али. Стаята сигурно миришеше на стара храна, застоял въздух и кой знае какво още, затова открехнах леко прозореца и потреперих под нахлулия студен вятър.

Патрик се доближи зад мен, плъзна ръце около кръста ми и ме целуна лекичко по шията. За секунда загубих решимостта си, а после се отдръпнах на няколко крачки.

— Е, какво става? — попитах аз.

— За какво говориш?

— Ти знаеш за какво говоря. Последният път, когато говорихме, ти беше отчаян да си върнеш жена ти. Следователно присъствието ти тук означава, че не си успял.

Патрик наклони главата си на една страна и присви очи в привичен жест. По-рано намирах това за секси. Дори сега, честно казано. Но бях твърдо решена да устоя. Беше време да възвърна самоуважението си.

— Просто бях в паника. При мисълта да загубя всичко, с което съм свикнал. Да се хвърля в неизвестното.

— Тоест, излиза, че това е твое решение, така ли? Аз мислех, че тя те е изхвърлила.

— Отначало тя ме изгони. Но после ме покани една вечер и ми даде да разбера, че ми е простила. Тогава аз осъзнах, че не това искам.

Божичко, този мъж лъжеше, без да му мигне окото.

— Тя знае ли за теб и Тамсин?

Той кимна.

— Аз й казах. Когато осъзнах, че трябва да сложа край, реших да призная всичко. И да направя така, че Тамсин да си получи заслуженото.

— И тя повярва ли ти?

— Тамсин ще я убеди, че не е вярно. Но мен вече не ме интересува.

Как не.

— Значи, бракът ти приключи просто ей така? И ти точно това искаш?

— Можем да заживеем заедно — рече Патрик.

— Ами твоят тъст? Ами твоята работа? — Нямаше начин в тази вселена Патрик доброволно да е отхвърлил шанса да оглави нов, амбициозен канал. Нямаше начин.

Той сви рамене.

— Както ти каза, аз мога да се отделя и да започна нещо мое.

Той протегна ръка и ме притегли към себе си.

Погледнах го в очите.

— Заклеваш ли се, че това е твое решение? Че не идваш при мен само защото знаеш, че с Мишел всичко е свършено?

— Не, разбира се. Аз те обичам, Беа. Това е, казах го.

— Ти си такъв лъжец — казах аз и го отблъснах. — Не можеш да се отнасяш към мен като към ловен трофей. Ти беше готов на всичко, за да оправиш брака си и изобщо не ти пукаше за мен, докато Мишел не те изгони.

— Бях объркан…

— Не. Омръзна ми да съм втора цигулка.

— Ти няма да си втора цигулка. Аз се опитвам да ти кажа… за бога, Беа, защо правиш всичко толкова трудно?

— Съжалявам. Знам, че щеше да ти е много по-лесно, ако се съгласявах с всяка твоя дума, но това просто няма да стане.

— По дяволите, аз изгубих жена си заради теб.

— А аз загубих работата си заради теб. Няма връщане назад. Плюс това, за протокола, ти загуби жена си заради теб. Ти си й се заклел във вярност, не аз.

— Това е глупаво — рече Патрик със зрелостта на тригодишно хлапе, на което му бяха отказали шоколадче. — Ако си тръгна сега, няма да се върна повече. Няма да ти дам втори шанс.

— Аз не искам втори шанс. Не искам да съм жена, чийто приятел е с нея само защото съпругата му отказва да го приеме обратно. Унизително е, не разбираш ли?

— Какво да направя, за да те убедя, че не е така?

— Нищо — казах аз. — Вече е късно.

— Но аз какво да правя сега?

— Не знам. Прибери се там, където си отседнал. Опитай да останеш сам за известно време. Потърси си друга работа. Стани свещеник. Не ме интересува.

— Изобщо не трябваше да се забърквам в това — рече той, ядосан.

— Вероятно си прав. Аз също.

Той остана така за секунда, сякаш не знаеше какво да направи, а после излезе и затръшна вратата след себе си.

Бих искала да кажа, че почувствах облекчение и гордост от моята позиция. Но не стана така. Върнах се в леглото и плаках, заровила лице във възглавницата, докато не дойде Али с две големи чаши вино, след което двете решихме да се напием.

Сега седя в офиса. Дойдох първа и вече няколко пъти с усилие на волята си налагам да не си събера нещата и да избягам. Нямам представа какво да очаквам. Никаква.

Отначало изобщо не възнамерявах да се върна в офиса. Очевидно не е възможно да продължа да работя за Тамсин. Но после си казах, защо трябва да загубя всичко? Тя не може да ме уволни, това поне знам. Затова днес смятам да подам предизвестие за напускане (което е един месец), да си пусна останалия отпуск (осем дни) и да прекарам останалото време с наведена глава, в търсене на нова работа. Ако Тамсин откаже да ми даде препоръка, мога да помоля Иън или Ан Мари. Може би на потенциалните работодатели ще им се стори странно, тъй като аз съм асистентка на Тамсин, но все пак ще е по-добре от нищо. Четири седмици. Тоест двайсет работни дни. Минус осем. Дванайсет дни да търпя униженията, на които тя ще ме подлага.

Чувам тропване на вратата и после стъпки по стълбите. Сърцето ми се разтуптява. Ашли подскача, щом ме вижда, което на свой ред ме кара аз да подскоча. Двете изпискахме, сякаш сме на влакче на ужасите.

— Така ме изплаши — каза тя, смеейки се. — По-добре ли си?

Тя явно нищо не знае. Отдъхнах си мъничко.

— Да, благодаря. Надявам се, че няма да го прихванете. — По телефона бях казала на Ашли, че имам някакъв стомашен вирус. Норовирус.

— Е, не си изпуснала нищо. Всичко е под конец.

— Страхотно. Благодаря.

Следващата е Луси. Тя е загрижена само за себе си, разбира се. Показва го недвусмислено, като отваря прозореца и си вее пред лицето всеки път, когато аз си отварям устата.

При третото отваряне на вратата аз съм се поуспокоила. Колкото и да ме мрази Тамсин, тя няма да направи скандал пред двама свидетели. Може би тя дори не е казала на Иън или Ан Мари, мисля си, но бързо отхвърлям тази заблуда, когато виждам как Иън влиза в приемната, вижда ме и бърза да се качи на горния етаж. Напразни надежди.

Ан Мари успя да ме поздрави с леден глас, а после дойде и Тамсин. Чух как Ашли съобщи радостно „Беа се върна“ и забих очи в монитора на компютъра, като се престорих на погълната в работата.

— Чудесно — каза Тамсин. С периферното зрение видях, че тя дори не ме погледна. — Би ли телефонирала на онзи режисьор, когото очаквам днес, за да го помолиш да дойде половин час по-късно, Ашли? Сигурна съм, че Беа трябва да навакса с материала.

Бяха настъпили известни промени. Тамсин възлагаше на Ашли да се обади от нейно име. Значи тя не искаше да има никакво вземане-даване с мен. Добре. Колкото по-далеч стоеше от мен, толкова по-добре.

И тогава тя застана на вратата.

— Беа, можеш ли да се качиш в кабинета ми за минута?