Джейн Фалън
Да си остане между нас (64)

64
Тамсин

Адам и аз се качваме в метрото за Хайгейт заедно с Мишел. Аз й казвам, че ще остана да спя при нея и той казва, че ще остане при нас, макар че аз се опитвам да го убедя, че не е длъжен. Смазана от реалността на случилото се, Мишел мълчи през целия път.

Адам и аз оставаме в хола дълго след като Мишел си е легнала. Съмнявах се, че тя ще заспи, но навярно иска да остане насаме с мислите си.

— Мислиш ли, че постъпих правилно? — питам аз, когато тя затвори вратата на спалнята.

— Не знам. Не виждам какво друго можеше да направиш. Тя трябваше да знае.

— Иска ми се да нямах вина. Чувствам се омерзена. И лицемерка.

Адам протяга ръка и ме погалва по коляното.

— Нищо не можеш да промениш. Все пак ти остава Мишел. Останалото скоро ще бъде история.

— Досега не бях я лъгала за нищо. Сега не спирам да лъжа.

Той посяга към бутилката вино, която сме извадили от хладилника и аз поднасям чашата си.

— Трябва да спреш да се самобичуваш.

Поглеждам го. Адам е толкова мил. Толкова добър човек. Цяла вечер се грижеше за Мишел, стараеше се да направи преживяването възможно по-безболезнено. В гърлото ми заседна буца.

— Благодаря ти, че си тук. Не знам как щяхме да се справим без теб.

— О, не. Не изпадай в сълзливи откровения, иначе ще ти взема чашата.

— Казах го искрено.

Той вдига ръка.

— Стига толкова.

За миг се питам какво ли ще направи, ако го целуна. Всъщност изведнъж осъзнах, че искам да го целуна. Искам да се хвърля на врата му и да го съблазня на дивана на Мишел. Е, последния път когато съблазних мъж на дивана, нещата не се развиха много добре. Ами ако той се изплаши? Ако каже, че повече не можем да бъдем приятели, защото няма да се чувства свободно, след като съм признала истинските си чувства?

Или пък ако аз го целуна и той ми отвърне и аз се събудя на сутринта с угризения? След Патрик се заклех, че повече никога няма да правя пиянски секс. С никого.

Наложих си да стана.

— Добре, лягам.

— Вече се страхувах, че ще ме държиш на крак цяла нощ — рече той с шеговита усмивка…

— Ха-ха.

Аз тръгнах към вратата. Махнах му с ръка.

— Лека.

— Лека нощ — извика след мен той. — И недей да се терзаеш цяла нощ, Тамсин.

На сутринта на закуска, която Адам е настоял да приготви, Мишел казва:

— Искам да говоря с Беа. Искам да чуя нейната версия.

— Те вече ще са съгласували версиите си. Каквото и да ти каже, то ще е предварително договорено с Патрик. — Аз трябва да продължа да подчертавам факта, че на никого от двамата не може да се вярва, че казва истината.

— Мислиш ли, че са се срещнали, след като ние си тръгнахме снощи? — тъжно пита тя. Адам слага на масата чиния с препечени филийки.

— Не знам. Но със сигурност са се чули.

— Онова, което Патрик каза за поставения капан. Той ли си го измисли? Защо ти е да направиш нещо такова?

Аз замълчах, колкото да се овладея, но не прекалено дълго.

— Нямам представа. Според мен той ме обвинява, задето ти разбра и просто искаше да ме нарани.

Мишел клати глава.

— Имам чувството, че изобщо не го познавам.

— Сигурна ли си, че си в състояние да отидеш на работа днес? — пита Адам, като сяда до нас.

— О, да. Ще полудея, ако остана вкъщи.

— Тогава хапни нещо. — Той й подава препечената филийка, после маслото. Донякъде очаквах да й я нареже на хапки и да я нахрани. — Трябва да имаш сила.

— Личи си, че е учител — рекох аз и Адам ми направи физиономия.

— Благодаря и на двама ви — промълвява Мишел и една сълза капва върху препечената филийка, която тя маже с масло.

— Ще се оправиш — казвам аз. — Обещавам ти.