Джейн Фалън
Да си остане между нас (72)

72
Тамсин

— Трябва да ти кажа нещо.

Това беше миналия уикенд, два месеца след раздялата на Мишел и Патрик.

Мишел имаше емоционални подеми и спадове, но постепенно доброто настроение надделя. Сякаш настъпи момента, когато тя успя да загърби Патрик и проваления си брак. Аз все така се разяждах от вина, но се вслушах в съвета на Адам. Нищо нямаше да спечеля, ако Мишел откриеше истината. Колкото и силно да исках да прогоня този призрак, аз трябваше да се науча да живея с него. С течение на времето ми се отдаваше по-лесно. Понякога минаваха дни, без да си спомня за онова, което се беше случило.

Пак бяхме в спа центъра. Този път тя ме беше поканила на нейни разноски, несъмнено, защото знаеше, че така нямаше да мога да откажа. Седяхме в сауната, зачервени и потни. Мишел беше изчакала другите две жени там да излязат.

— Какво?

— Чувствам се глупаво.

Не понасях, когато хората ме дразнеха с трейлъра, вместо да минат директно към най-интересната сцена.

— За какво? Хайде, кажи ми.

— Добре. Обещай, че няма да ми се смееш. Или да кажеш нещо.

— Мишел, ще те убия, ако просто не ми кажеш за какво става дума.

Тя се поизправи и ме погледна.

— Мисля, че харесвам Адам.

В първия миг не проумях какво точно ми казваше Мишел. Естествено, че харесваше Адам. Адам беше страхотен. И тогава ме осени. Тя го ХАРЕСВАШЕ. По същия начин както аз го ХАРЕСВАХ. Това беше моят шанс да призная, че аз също го харесвах. Да заявя позиция.

— Кажи нещо — рече тя. Аз я погледнах и видях, че очите й блестяха. За първи път от месеци тя изглеждаше оживена.

— Еха! — рекох аз. — Кога се случи?

— Не знам. Смешно ли е? Смешно е, нали?

Да, помислих си аз. Дано Мишел да не говореше сериозно.

— Не. Тоест… аз не очаквах. Аз дори не предполагах, че го възприемаш по този начин.

— Аз също. Станало е постепенно. Просто той е толкова… прекрасен.

И добър. И мил. И съобразителен. И забавен.

— Ти харесваш ли го?

Мишел се изчерви.

— Да. Безумно много.

— Той знае ли?

— Не! Божичко, не. Не казвай нищо.

— Няма. — Та аз не знаех какво да кажа.

— Знам, че навярно ме мислиш за глупава. Знам, че според теб той е напълно лишен от чар…

— Не съм казала това.

— Каза почти същото след първата среща с него.

Защото той се разкриваше постепенно, помислих си аз. Адам не можеше да те порази с външността си, но лека-полека ти влизаше под кожата със силата на своя характер и обаяние. Това беше много по-коварно, по-дълбоко привличане.

— Доколкото помня, аз просто казах, че той не е мой тип…

— Както и да е. Мисълта ми е, че той не е неустоим красавец, но аз го харесвам. Това е. Сега можеш да ми се смееш.

Не исках да се смея. Исках да плача.

— Не. Аз… не знам какво да кажа…

— Знам, че той всъщност е твой приятел, така че не бих искала да смяташ, че се опитвам да се вклиня…

С цялото си същество аз исках да извикам: Моля те, недей, аз още не мога да свикна със собствените си чувства към него. Събирах смелост да му призная какво изпитвах. Фантазирах си как той ми отвръщаше със същото и че ние имаме бъдеще. Защо не го бях направила преди една седмица? Преди един ден? Защо не бях признала на Мишел какво чувствах аз към Адам?

Макар да нямах никакво доказателство, че той нямаше да побегне ужасен. Знаех, че това беше основната причина за моето колебание. Адам никога не бе направил нищо, с което да ми подскаже, че беше влюбен в мен. Или дори, че ме намираше поне мъничко привлекателна.

И тогава осъзнах, че Мишел щеше да е много по-подходяща за Адам, отколкото аз. И двамата заслужаваха някой, който щеше да цени прекрасните им качества. Човек, който щеше да се отнася добре с тях и никога нямаше да ги измами или излъже.

И когато се замислих, аз осъзнах, че Адам може би също я харесваше. Той беше толкова внимателен и грижовен към Мишел. Всеки път изразяваше възхищението си от нея и възмущението си от Патрик. Просто не бях събрала парченцата на пъзела.

Аз поех дълбоко дъх. Опитах се да потисна паниката. Усмихнах се.

— Не. Имаш благословията ми. Мисля, че вие сте създадени един за друг.