Джейн Фалън
Да си остане между нас (26)

26
Тамсин

Седим в кухнята на Мишел и Патрик, както всяка нормална съботна вечер. На масата има голяма купа с паста арабята, салата от домати, лук, босилек и мента, и купешки чеснов хляб.

Патрик седи срещу мен, от дясно. Не се разделя нито за миг с мобилния си телефон, забелязах аз още с пристигането си. Той вече ходи веднъж до тоалетната и пъхна телефона в джоба си на излизане от кухнята. И повече не го извади.

Откакто бях дошла, аз бях в режим „Всичко е наред, няма нищо за гледане, продължавам напред“. По пътя насам упражнявах усмивката си в таксито. Очевидно и двамата с Патрик знаем, че нищо не е наред, че преди по-малко от седмица той съвсем умишлено ме заплашваше с шантаж, но освен необходимостта да се преструвам заради Мишел, моят план предвижда да го приспя в измамно усещане за сигурност. Искам той отново да се почувства комфортно, в моята компания, да свали нивото на бдителност. Тогава ще мога да нанеса моя удар.

Казвам „моят план“, сякаш съм някакъв гениален криминален ум с безгрешна стратегия за тлъст обир. А до този момент само обмислях какво и къде можеше да се обърка.

О, имам и ново мото. КБНК? Какво би направил Коломбо?

Знам само, че трябва да изтрия онзи есемес и всички негови факсимилета. Цел номер едно: да пипна телефона му. Патрик явно щеше да го пази със зъби и нокти, така че ми остава само да чакам и да се надявам, че рано или късно той ще се разсее. Важно е да внуша на Патрик, че поддържам неговата измамническа стратегия.

Затова когато пристигнах и той ми отвори вратата, аз го поздравих като стария приятел, който беше навремето, и когато Мишел излезе от стаята за момент и той попита с устни „Добре ли сме?“, аз му се усмихнах с отработената усмивка и кимнах „Да“. Той не е глупав. Сигурно знаеше, че не бях забравила какво ставаше. Но аз се надявах, че той щеше да сметне, че съм предпочела да не си усложнявам живота.

Като виждам как Мишел гледа Патрик с обожанието на кученце, аз губя апетит. Тя протяга ръка и я слага върху коляното му, а на мен ми идва да повърна. Той покрива ръката й с неговата и ме поглежда многозначително, сякаш казва: „Хайде да видим какво ще направиш сега?“

Аз извръщам поглед. За щастие, нещо привлича вниманието ми.

— Нов чайник ли имате?

О, да, дами и господа, това е най-знаменитата реплика на нашата епоха.

— Да! Много си наблюдателна.

— Така ли? — рече Патрик и се обърна да види.

— Виждаш ли — казва Мишел. — Той сигурно вече го е използвал пет пъти и дори не е забелязал. Не знам дали това е разликата между мъжете и жените, или просто той — забелязва новостите по-бавно.

Патрик се засмива снизходително и я поглежда така, сякаш я обичаше толкова, колкото и тя него.

Никой не споменава никакви неотложни ангажименти, които могат да изискат отсъствието на Патрик вечерта, никой не споменава случайно имена или набързо изровени препоръки на ресторанти, в които Мишел никога не е стъпвала. Всъщност, те ми казват, че са решили да отидат на почивка в края на лятото. Патрик е намерил много изгодна оферта за вила в Пулия. Със собствен басейн.

— Надявам се, че долу на юг няма да е прекалено горещо — обръща се към мен Патрик с чаровна физиономия. Фантастично изпълнение на ролята на мъж, загрижен за комфорта на неговата съпруга с млечнобяла кожа.

Мишел поглежда любящо Патрик. Той стисва ръката й.

— Ще бъде прекрасно — казва тя. — Имам снимка някъде тук. — Тя взе телефона си и прехвърли няколко снимки.

— Хъм, мислех, че съм запаметила екрана.

— О, не, чакай, направихме го на моя — каза Патрик през смях и извади телефона от джоба си. Пред мен се появи улика номер едно. Мъчително близо. На една ръка разстояние.

В ума ми се разигра картина — аз изтръгвам телефона от ръката му, той ми го измъква, Мишел се смее, защото си мисли, че това е някаква шега, после вижда, че и двамата сме сериозни. Не ми оставаше друго, освен да го гледам с копнеж. Като Рон при вида на наденичка.

Патрик намира снимката и ми я показва, като държи здраво телефона, сякаш прочел мислите ми. Няма спор, че вилата изглеждаше прекрасно. Бял камък, синьо небе, маслинови горички.

— Красота. Кога заминавате?

— Последната седмица на септември…

— Ако мога да си взема отпуск — прекъсва я Патрик.

— Ако Патрик може да си вземе отпуск. Буквално нямам търпение. — Мишел се обляга на Патрик и той я прегръща плътно.

— Хъм, това не е съвсем вярно — казвам аз и Мишел ми се плези. Тя знае, че аз имам възражения срещу думата „буквално“.

— Ревнувам — казвам аз, опитвайки се да бъда мила. Те ми се усмихват блажено.

За незапознатия наблюдател това прилича на семейна идилия. И за единия от тях двамата е идилия. Само че мен не можеше да ме заблуди.

Патрик прибира мобилния телефон в предния джоб на дънките си. Определено няма да посмея да бръкна там, за да го извадя.

В безизходица съм. Дори не смея да задавам подвеждащи въпроси, защото Патрик щеше да ме захапе веднага, затова на края си казвам, по дяволите. Поне мога да се опитам да си прекарам добре и да се надявам, че в някой момент телефонът ще изпадне от джоба на Патрик и той няма да забележи. Коломбо би си запалил пура. Аз просто си наливам още една чаша вино.