Джейн Фалън
Да си остане между нас (55)

55
Тамсин

— Аз виждам само два варианта — казва Адам. Двамата пием бира в един пъб в Тюдорски стил на Южния бряг на Темза. Имам чувството, че седя в тематичен парк. Почти очаквам някой дебел, останал без работа актьор в костюм на Хенри VIII да излезе и да запее „Зелени ръкави“^[1]. Аз избрах мястото, защото беше на неутрална територия. Опитвам се да се държа сякаш между нас всичко е нормално. Такова е, поне що се отнася до Адам. Приятелска делова среща.

Колкото до мен, аз не знам какво да кажа. Изведнъж езикът ми се връзва с човека, пред когото доскоро нямах никакви тайни. Единственият човек в света, който знае всичко за мен. Освен, разбира се, факта, че съм развила едностранчиво увлечение към него.

— Искаш ли да го запиша на дъската?

Адам ме поглежда „шеговито“. Сигурно гледа по същия начин неговите седмокласници, когато започват да правят магарии. Но при мен се получи, защото замълчах и се заслушах.

— Можеш да опиташ да разбереш къде ще бъде следващата им среща — макар че не ми е ясно как ще го направиш. Патрик няма да те допусне близо до телефона си…

— Телефонът на Беа? — питам аз.

— Знаеш ли й паролата?

Аз клатя глава.

— Освен това не мисля, че те си изпращат уличаващи съобщения. Не и след последния път. Но дори да успееш да достигнеш до тази информация, какво ще направиш? Ще вземеш Мишел и ще ги заловите на местопрестъплението? Представяш ли си колко унизително ще бъде за нея? Вярно, че разкритието ще бъде шокиращо, но според мен е прекалено жестоко.

— Знам. Ти си прав. — Мислила съм за това. Ако смятах да правя нещо, то трябва да стане по най-безболезнения начин за Мишел.

— Значи това отпада. Можеш да направиш нещо анонимно. Да й изпратиш писмо или нещо подобно, но то също е безсърдечно.

— Освен това тя няма да му повярва. Защо да му вярва?

— Можеш да кажеш на Беа и Патрик, че знаеш за тях, но няма да кажеш на Мишел, ако те скъсат.

— Той просто ще си намери друга. Патрик няма да се промени.

— Съгласен съм. Добре, моят предпочитан, зрял, приятелски вариант е ти да й кажеш. По най-деликатния възможен начин. А после ще си понесеш последствията.

Въздъхнах толкова тежко, че двойката на съседната маса се обърна да ме погледне.

— Първото, което ще направи Патрик, ще бъде да й разкаже за мен и него.

— Е, ти винаги си го знаела. Просто трябва да решиш дали да кажеш истината, или да не го правиш.

— За нищо на света! Ако й кажа, всичко ще е било напразно. Според теб защо изтърпях толкова мъки, за да изтрия онзи есемес?

— Тогава отричай.

— Страхувам се — признавам аз. — Ще бъде грозна история.

— Виж, няма как това да завърши с хепиенд за всички — рече Адам. — Ти не си виновна. Виновен е Патрик.

— Ох, иска ми се да не се бях забъркала в това.

— Всъщност той е единственият виновник.

— Благодаря ти — казвам аз. — Задето ме караш да се чувствам по-добре. Или по-скоро ми помагаш да не се чувствам толкова гадно.

— Правя го само защото не издържам да те гледам как хленчиш. Все едно да пиеш бира с магаренцето Йори.

Аз успях да се засмея.

— Все пак ти благодаря. Дори да го правиш от чисто егоистични подбуди.

— Стига сме говорили за теб — казва Адам с потайно изражение. — Утре вечер ще ходя на среща.

— О… — В стомаха ми се образува мъничък възел. — С някоя жена от „Втора половинка“?

— Не. С истинска жена от плът и кръв. Тя е майка на един от моите осмокласници. Трябваше да го оставя на поправителен. Тя дойде в училище да се оплаче. Така се запознахме.

— Чудесно — казвам аз и осъзнавам, че прозвуча саркастично. — Искам да кажа, че жената е проявила достатъчно загриженост, за да дойде и да проучи какво се случва.

— В началото аз се изплаших, честно казано. Тя е много бойна. Синът й явно го е наследил от нея.

— Не е ли против правилата? Учители и родители да излизат на среща? — Бях се уловила за сламка, както сами виждате, но аз не исках Адам да си намери приятелка точно когато започвах да си мисля, че бих могла да го задържа за себе си.

Той сумти.

— Едва ли. Поне аз не смятам така. Досега не ми се е случвало.

— И как стигна от „Синът ви е невъзможен“ до „Искаш ли да излезем да пийнем по нещо“?

— Всъщност, тя ме покани. Аз не посмях да й откажа, за да не ме удари.

— Няма ли да е малко странно да гледаш малкия Джони в класната стая, когато той те е виждал по пижама в дома си?

— Чакай малко! Ние излизаме да пийнем. И момчето се казва Джордан.

— Това не е ли женско име?

Адам ме поглежда сериозно.

— Какво пък, поне знаеш какво да очакваш. Няма да се тревожиш дали жената си прилича с образа си на снимката.

Виждате ли накъде бия? Опитвам се да изкопча подробности за външността на дамата на Адам. Знам, че е патетично, просяшко и неприемливо, но аз вече нямам достойнство. Трябва да знам.

— Точно така. Без неприятни изненади, както се случи с теб.

Засмях се както се очакваше, но в действителност ме заболя.

— Значи тя е хубава? — Помъчих се да попитам с шеговит тон аз.

Адам се замисля за секунда. Това ми вдъхва надежда. Макар че не знам на какво се надявах. Аз и Адам щяхме да сме комична двойка, дори ако той се интересуваше от мен.

— Да. Всъщност, тя малко прилича на теб, което е странно.

— Е, в такъв случай ти не трябва да я харесваш.

— Защо не? В твоя случай ме отблъсна комбинацията от твоята външност и ужасния ти характер.

Знам, че Адам се шегува и знам, че не трябва да приемам сериозно думите му, но се почувствах наранена и явно ми пролича, защото неговата усмивка посърна.

— Ти нали знаеш, че се шегувам? Засегнах ли те?

— Не. Не, разбира се. Добре съм — казах аз точно когато две едри сълзи капнаха върху масата. Какво ставаше с мен, по дяволите?

Потресен, Адам сложи ръка върху моята.

— За бога, Тамсин, толкова съжалявам. Държах се глупаво. Аз очаквах, че ще се разсмееш.

— Знам. Наистина беше смешно. Просто аз съм в някакво странно настроение.

— Дали не е заради грабежа? Аз мога да те изпратя по-късно.

— Недей да говориш глупости. Аз живея в другия край на Лондон. И не се тревожа за това. Ще взема такси и ще помоля шофьора да изчака да си вляза вкъщи.

— Тогава какво?

— Нищо. Не ми обръщай внимание. Чувствам се много глупаво.

— Трябваше да се цензурирам. Дори не ми хрумна, че на теб няма да ти се стори смешно.

— Напротив! Смешно беше. Моля те, не започвай да се чувстваш длъжен да си мериш думите.

— Да не е заради историята с Мишел? Дошло ти е в повече?

— Да — казах аз, избирайки пътя на най-малкото съпротивление. Макар че честно казано, ако се задълбаех сериозно в ситуацията с Мишел и Патрик, вероятно щях да се разплача.

— Слушай, ти изобщо не си длъжна да говориш с нея. Можеш да решиш просто да забравиш всичко. Да ги оставиш да се оправят сами.

— Знаеш, че не мога да го направя. И пак ще загубя Мишел, защото вече не издържам да ходя у тях. Ако й кажа истината, може най-малкото да не допусна тя да прекара целия си живот, омъжена за човек, който нехае за нея.

— Тогава го направи. Иначе стресът ще те убие. — Адам сложи ръка на рамото ми. Аз погледнах месестите му, къси пръсти с неравни нокти и от окото ми се изплъзна още една сълза.

— Знам.