Джейн Фалън
Да си остане между нас (17)

17

Май ще повърна.

Мишел плаче в хола ми. Тя се опитва да каже нещо, но постоянно се дави в хълцане и ридания и думите й се губят. Нямам представа какво да правя.

Това е моментът, от който се страхувам от седмици. И не мога да се сърдя на никой друг, освен на себе си.

Тя поема дълбок, накъсан дъх. Издухва носа си шумно в кърпичка, която вади от чантата си. Аз устоявам на порива да отида до нея и да я прегърна, от страх да не ме удари в лицето. Мисля, че никога не съм оставяла Мишел да плаче, без да й се притека на помощ.

— Нещо е станало — казва тя и ме поглежда в очакване. Нямам представа какво да кажа, затова мълча.

— Мисля, че Патрик е спал с друга жена.

В първия миг чувам само „Патрик е спал с…“. Търся някое от отрицанията, които бях репетирала наум неведнъж — аз никога не бих направила това, никой от нас не би постъпил с теб по такъв начин, технически брои ли се за секс, щом липсва проникване? — и тогава си давам сметка, че тя каза „друга жена“, а не с „теб“. Патрик е спал с друга жена. Не „защо си се въргаляла с моя мъж, кучко?“ Аз не съм „друга жена“ за Мишел. Възможно ли е тя още да не знае, че съм била аз?

— Какво? — ахвам аз, търсейки трескаво най-уместният отговор. — Защо мислиш така?

— Намерих нещо — казва тя и аз отчаяно се мъча да си представя какво доказателство може да има. Дълъг кестеняв косъм, полепнал по панталона му? И тя всеки момент щеше да каже, че изчаква резултатите от ДНК тест, за да установи на кого принадлежи.

— Фактура. Тоест, извлечение от кредитна карта. Разписка.

Добре. Не мисля, че аз дадох на Патрик разписка. Фактура за извършените услуги. Издишвам за първи път от доста време.

Мишел продължава.

— Подреждах нашите разписки и фактури. Преглеждах кои трябва да заведа и кои да изхвърля. И реших да прегледам и разписките на Патрик, затова прерових набързо бюрото му в кабинета и намерих това…

Едва сега аз забелязвам, че тя държи в ръка смачкан лист хартия. Едно от онези малки, невинни листчета, каквито трупаме със стотици цяла година. Мишел ми го подава.

Листчето съдържа обичайната купчина цифри. Сумата най-отдолу гласи 393.91 лири. Най-отгоре виждам думите „Парк Вю Хотел, Найтсбридж“.

Аз никога не съм ходила в Парк Вю Хотел, с или без Патрик. Менгемето в гърдите ми се разхлабва още мъничко, но после ме поразява друга мисъл.

Какво означава това, по дяволите?

— Не разбирам — казвам аз на Мишел, събирайки смелост да седна на дивана до нея и да хвана ръката й.

— Това е вечерта, когато той трябваше да е в Нотингам, помниш ли? Когато щеше да преценява някакво осветление.

Връщам лентата. Имам неясен спомен. Аз правех компания на Мишел, докато Патрик беше в Нотингам по работа. Онази вечер, когато той влезе в кухнята препасан само с хавлия. Поглеждам отново фактурата. 16-и юли. Преди четири седмици.

— Сигурна ли си?

— Да, разбира се. Проверих в календара. Шестнайсети юли, П в Нотингам. Така пише там.

— Може би ти си се объркала и епизодът се е снимал в Лондон?

— Не съм. Но дори да беше така, защо той да не се прибере вкъщи след това? Но това не е всичко.

— Какво още има?

— Това.

Мишел бръква в джоба си и вади още един смачкан лист хартия. Този път А4. Аз веднага разбирам какво е това. Подробна фактура от хотела. В графата име на госта пише Патрик Мичъл. Поръчаната в стаята закуска е толкова солена, че ако Патрик бе изял толкова храна сам, тутакси щеше да изпадне в кома. Със ситен шрифт в горния десен ъгъл пишеше „Брой гости: 2“.

Не мога да повярвам. Нима Мишел се опитва да ми каже, че Патрик има любовница?

— След като намерих извлечението от кредитната карта, аз прерових нещата му. На дъното на чантата му намерих това.

Аз чакам. Мога да чуя гукането на един див гълъб навън, в паузите между шумът от колите.

— Ти мислиш, че Патрик е завел там жена? На хотел?

Тя кимва.

— Той ме излъга за командировката. Защо да го прави, ако не, за да скрие нещо?

— Ти попита ли го?

— Не. Той е на работа. И исках първо да говоря с теб. Да съм сигурна. Той не би направил това, нали, Тамс? Не и Патрик?

Вече дори аз не съм сигурна на какво е способен Патрик.

— Не. Господи… не… убедена съм, че има някакво напълно невинно обяснение.

Няма да крия. Ужасена съм, че това може да рикошира в мен. Ако Мишел изтръгне признание от Патрик за този случай, кой знае какво друго може да й каже.

Тя ме поглежда с големи, разплакани очи.

— Какво например?

— Не знам. Още си мисля, че ти може би си объркала местата. Или пък той. Записал го е в дневника като Нотингам, но то е било в друг ден или нещо такова.

Тя поклаща глава.

— Той ми разказа с подробности, когато се прибра. Аз имам леля и чичо, които живеят там, нали помниш?

Аз неволно въздишам. Нямам представа какво ставаше.

— Добре, а какво ще кажеш за втория гост? Брой гости, двама.

— Колега? — изрекох аз, макар че не можех да си представя защо колега би спал в една стая с Патрик.

— Тамсин, ние живеем в Лондон. Защо ще отсяда в хотел в Лондон? Можеше да се прибере от Найтсбридж с такси за двайсет минути. Просто няма никаква логика.

— Така е — казвам аз.

Мишел хлипа сърцераздирателно.

— Божичко, дано да не е вярно.

Аз я прегръщам и я притеглям в обятията си.

— Той не би ми причинил това, нали? Да се хване с друга?

— Не, разбира се — казвам аз, очаквайки да ме порази с гръм. — Патрик не би го направил.

Щом Мишел си тръгна, аз взех телефона да се обадя на Патрик — въпреки че тя ме помоли да не му казвам нищо, докато тя не решеше какво да прави. Нямам представа каква е истинската история, нямам представа какво можеше да й е причинил, но трябва да съм сигурна, че каквото и да реши да й признае, каквото и да узнае тя, то няма да е свързано с мен. Просто не мога да оставя нещата в ръцете на съдбата.