Джейн Фалън
Да си остане между нас (5)

5

След една седмица аз бях в кухнята на Мишел и режех домати за салата. Чувствах се толкова у дома в тази къща, така че често започвах да приготвям храната, когато наближеше време за хранене.

— Как мина пътуването на Патрик до Манчестър? — попитах колкото можеше по-непринудено.

Мишел вдигна поглед от теглилката с кедрови ядки за пестото. В нейното домакинство нямаше място за купешки бурканчета.

— А, добре, струва ми се. Той не каза почти нищо.

— Ясно.

Не се сещах какво друго да кажа.

Мисля, че на това място трябва да дам описания на всички нас, за да имате пълната картина, но ще дам само най-основните факти. Все пак ще опитам. Колкото да си съставите представа.

Мишел, както знаете, е блондинка. Тя е средна на ръст, слаба, със сини очи. Да, знам, под това описание попада една пета от женското население, но не се сещам какво друго да кажа. Тя определено е хубава. Винаги е била по-нежна и по-грациозна от мен. Но Мишел изобщо не осъзнава колко е привлекателна. Сякаш до последно отхвърля красотата си. Не съм срещала друг човек, който толкова да не държи на външността си. Мишел никога не се кипри. Тя просто има добри гени и не полага грижи за нищо. Ще се опитам да направя сравнение. Тя малко прилича на Наоми Уотс в ролята на счетоводителка. Под това имам предвид, че Мишел подхожда с голяма доза конформизъм към нейния стил на обличане и прическата. Плюс това почти непрекъснато носи очила за четене. Знаете ли на кого прилича? На онзи персонаж на секретарката, която дори не забелязвате, докато не свали очилата си и не разроши косата си и тогава осъзнавате, че е прекрасна, просто не сте обръщали внимание до този момент.

Патрик никога не е гладко избръснат. Обича да е с леко набола брада. Косата му е… ами, стандартната мъжка коса. Какво мога да кажа? Отгоре е по-дълга, отстрани по-къса. Освен това той има сини очи, както знаете, така че техните деца ще бъдат като членове на Хитлерюгенд. Само че неговите са пронизително леденосини. По-светли, отколкото си представяте и все пак понякога ме оставят без дъх. Когато не е на работа, той обикновено носи дънки и тениски с щампи на стари рок банди.

Колкото до мен, ето някои от моите достойнства: големи очи (кафяви), хубава коса (гъста, тъмнокестенява с по-светли кичури), по-висока от среден ръст (173 см). Прилична фигура, когато съм облечена. Без дрехи моментално става ясно, че съм скарана със спорта. Някой ден ще започна да спортувам, честна дума. Преди гравитацията да си е казала тежката дума.

Недостатъци: голяма уста. МНОГО ГОЛЯМА. Тук не става дума за Джулия Робъртс, а по-скоро за някаква жаба. Когато се смея, сигурно събеседниците ми имат чувството, че надничат в Големия каньон. Къси крака. Не в глобалния план на нещата, а пропорционално. Къси за моя ръст. Не мога да нося ластични дънки. Аз имам класическа фигура тип круша, с един размер разлика между горе и долу, със склонност да трупам килограми на бедрата и ханша, несъмнено заради моето нежелание да бягам. Прекарвам голяма част от живота си в обмисляне как да сваля няколко упорити килограма. Това ми е хоби.

Ако въведете тези данни в компютърна програма, сигурно ще получите образ на орангутан. Но положението не е чак толкова лошо. Не трябва да се оплаквам, както обича да казва майка ми. Между другото тя казва също „Горе главата, пък да става каквото ще“, така че аз се старая да не я слушам.

Така, сега можете да си ни представите седнали на масата: секретарката Наоми Уотс, по-младият, по-обикновен брат на Клинт Истууд и неговия приятел маймуната Клайд.

Къщата на Мишел и Патрик е като за големи хора. Те имат кафе машина и специално ренде за лимони. Картините по стените са художествени произведения, а не плакати и снимки от стари ваканции, които са поставили в рамка. Всеки ден получават вестник (Индипендънт) и веднъж на две седмици кашон с органични продукти. Давам си сметка, че така ви изглеждат като двойка сноби, но аз им се възхищавам. Моето жилище — сега двустаен апартамент във внушителна сграда от червени тухли, с красив еркерен прозорец в хола и тераса — е мастърклас по разхвърляност. Притежавам голям брой прекрасни вещи, всички на неподходящи места или потънали в безпорядък и прах. За мен домът на Мишел и Патрик е нещо като светилище.

Но днес не толкова, защото колкото и да се опитвах да ги игнорирам, в ума ми продължаваха да се въртят онези слухове. Беа беше успяла да се докопа до още няколко парчета предполагаема информация. Патрик, както говореха злите езици, беше сериен Дон Жуан. Той просто не можеше да устои на хубава жена. Говореше се не за една жена, а за поредица от незначителни флиртове и мимолетни истории. Изглежда, че ние бяхме единствените хора, които не знаем, каза Беа. „Обществена тайна“ беше изразът, който тя използва.

— Ти ще присъстваш ли на връчването на наградите „Избор на публиката: кабелен лайфстайл канал“? — неочаквано попита Мишел. Още ядяхме пастата, която тя бе направила към нарязаната от мен салата. Патрик отговаряше за десерта, което означаваше, че щеше да сложи няколко топки сладолед в една купа и да ги гарнира с някакви сосове. Наричахме тези сбирки нашите Инфарктни съботи.

До този момент аз успявах — така мислех — да се държа нормално в тяхна компания. Под което разбирам, че пиех повече и се шегувах повече от обикновено. Приятелството ми с Патрик е много повърхностно. Двамата се дразним и цупим. Понякога се разсмиваме, но никога не стигаме по-далеч от това. Обикновено това е достатъчно. Трябва да е достатъчно.

— Божичко, не. Не сме номинирани в нито една категория и тези събития са убийствено скучни, ако не те крепи поне надеждата да ти прочетат името.

— Пат, ти ще присъстваш, нали? — рече Мишел и протегна ръка, за да погали съчувствено Патрик по главата.

Аз бях потресена.

— Така ли? Значи имате номинирано предаване?

— Не, но според мен е добре понякога човек да се вясва по тези събития.

— Сериозно? Аз не мога да си представя нещо по-досадно…

Патрик ме срази с обезоръжаваща усмивка. Той си има набор от обезоръжаващи усмивки. По една за всеки случай. Аз вече съм развила имунитет. Или поне така мислех.

— Аз също, честно казано.

— Трябва да вземеш Мишел с теб. Тогава поне ще можете да се посмеете.

Въобразявах ли си? Или той наистина се сконфузи и изнерви за миг?

— Това е служебно събитие. Аз трябва да създавам контакти. Знаеш как е.

Знаех, разбира се. Наистина не беше прието да водиш партньора си, освен ако не те бяха номинирали лично. Разбирах това. Но все пак не можех да проумея защо Патрик щеше да присъства. Колкото до церемонията, наградите „Избор на публиката: кабелен лайфстайл канал“ бяха точно толкова незначителни колкото и наградите за технически ефекти. Не можех да си представя как някой от позицията на Патрик щеше да завърже ценни контакти над чиниите с агнешки котлети. Но церемонията беше отлично извинение, ако искаш да прекараш нощта навън, без опасност жена ти да ти се лепне. Което само по себе си не беше углавно престъпление, но в светлината на последните разкрития, изведнъж се превръщаше в опасно оръжие.

Сърцето ми се разтуптя и прескочи един удар.

— Е, по-добре ти, отколкото аз — казах аз и се посветих на пастата и пестото. Но бях загубила апетита си.