Джейн Фалън
Да си остане между нас (46)

46
Тамсин

Адам настоя да ме изпрати до вкъщи. Сложи ме да си легна и ми донесе гореща напитка, сякаш бях болно дете. Почти очаквах да ми прочете приказка. Предложи да остане да спи в свободната стая, но на мен това ми се видя прекалено. На другата сутрин той трябваше да се изправи пред класна стая пълна с опасни тийнейджъри. Позволих му да изведе ужасно объркания Рон на късна разходка и после настоях да се прибере у дома си в Клапхам.

Тази нощ аз не мигнах. Умът ми въртеше неспирно всички възможни обяснения. И всеки път стигах до въпроса откога Беа ме лъжеше? С нея ли се бе виждал Патрик през цялото време. Нямаше логика. Тъкмо тя ми потвърди, че слуховете вероятно бяха верни, когато ги чухме за пръв път. Защо би направила това, ако някои от тези слухове можеха да се отнасят за нея? За да ме насочи по грешна следа? Изглеждаше малко рисковано.

Сигурно се беше случило по-късно, но аз нямах представа как пътищата им се бяха пресекли повторно. Ако тя беше жената, с която Патрик се виждаше от шест седмици, както ми беше признал, когато го бях притиснала до стената, тогава историята беше започнала малко след като той беше дошъл да плаче в скута ми. Малко след знаете какво.

И това означава, че Беа му беше казала? За капана? Той е знаел от самото начало?

Главата ме болеше. Открай време не умеех да решавам проблеми. Изгубвах се сред всички възможности. Забравях върху какво трябваше да се фокусирам.

Изключвам будилника още преди да започне да звъни. Не мога да понеса звука. Ставам от леглото с подути очи и тръгвам, залитайки като пияница. Имам среща с екипа на Живот по обяд — среща, която аз бях насрочила, иначе щях да я отложа. Да взема сънотворно хапче, да се завия презглава и да се надявам да заспя летаргичен сън чак до Коледа.

Решавам да отида направо на срещата, без да минавам през офиса. Още не съм в състояние да видя Беа. Нямаше да отговарям за действията си. Трябваше първо да реша какво щях да правя, как щях да процедирам. Ако я ударех с юмрук в лицето, едва ли щях да оправя нещата, макар че със сигурност щях да се почувствам по-добре.

Запарвам си каничка с чай, занасям лаптопа в спалнята и се връщам в леглото. После си спомням, че Рон се нуждае от внимание, затова го извеждам навън, както съм по пижама, пришпорвам го да удовлетвори нуждите си и му сипвам храна в купичката. Зарадван от необичайното ми връщане в леглото, той излапва храната, покатерва се при мен и тиква муцуна в лицето ми. Аз си обещавам, че ще го изведа на супердълга разходка, когато се почувствам малко по-добре.

Разбира се, реално аз нямам намерение да работя в леглото. Нагласям будилника за единайсет и половина и затварям очи.

Тъкмо се унасям, едва ли са минали повече от пет минути, когато телефонът ми звъни. Беа. Изключвам звука и го оставям да си звъни.

Когато режещият звук на будилника се включва, вече спя дълбоко. Не ми се става, но не съм си оставила много време да се приготвя, затова си налагам да стана. Рон изръмжава и слиза на долния етаж, където ще чака идването на Шарън, разхождачката на кучета. Не бих имала нищо против да водя живота на Рон. Макар да не получава винаги онова, което иска — разходка, лакомство, възможността да подуши добре най-актуалните послания с урина, оставени от другите кучета в квартала — мисля, че той си живее доста добре. Във всеки случай моето куче явно пребивава в перманентно състояние на екстаз.

Проверявам телефона си, докато чакам чайникът да заври. Пропуснато обаждане от Адам. Прослушвам гласовата поща — той просто проверяваше дали съм добре, което почти ме разведри за половин секунда. Почти.

На работната среща се държа като сомнамбул. Умът ми не е там. Тръгвам си, но няма вероятност някой да прегърне идеите ми, въпреки че си обещахме да държим връзка и „да се чуем, когато нещата напреднат“. Не ми пука, че съм си загубила времето. Радвам се, че съм си спестила необходимостта да отида в офиса.

Сега вече имам три пропуснати повиквания от Беа. Не мога да продължа да я игнорирам. Трябва или да я притисна с истината, или да се престоря, че всичко е наред. Поне засега.

Адам е единственият човек, с когото можех да говоря. За щастие, той ми вдига. Сигурно е в обедна почивка. Освен ако класът му е толкова див, че той се е отказал да се бори.

— Какво стана? — са първите му думи.

— Още не съм я виждала. Сега отивам в офиса.

— Криеш ли се?

— Имах работна среща.

— Успя ли да поспиш? — пита той загрижено.

— Не бих казала. Май се превърнах от човек, който можеше да спи прав в метрото, в човек, който не заспива дори ако го ударят с тухла по главата.

— Знаеш ли какво мисля — започва Адам, а после най-неочаквано изревава: — Пусни го веднага! Казах да пуснеш момчето веднага! Извинявай, Тамсин. Дежурство в обедната почивка.

След това уточнение, аз чувам виковете и крясъците на децата в междучасието.

— Както и да е, чуй какво мисля. Задръж козовете скрити. Ти знаеш всичко, а те нямат представа, че ти знаеш. Остави нещата да се уталожат. Не прави нищо прибързано.

— Не знам дали мога да я гледам в лицето и да се преструвам, че всичко е нормално.

— Правиш го с Патрик от доста време, както изглежда.

— Осъзнах, че изобщо не познавам човешкия характер.

— Хъм, трябва да поработиш върху твоя вкус към приятели. Без да броим мен, очевидно.

Нямам сили да измисля нещо забавно в отговор. Чувам висок клаксон някъде около Адам.

— Уф, това е звънецът. Ще ти се обадя довечера. Дотогава недей да предприемаш нищо. Можем да начертаем план.

— Добре. Благодаря ти, Адам. Честна дума, не знам с кой друг бих могла да говоря за това.

— Защото всеки друг би те обявил за луда — весело казва той. — Което не означава, че и аз не го мисля.

Когато слизам от метрото на Хамърсмит, ми прилошава от тревожно очакване. Вече имам четири пропуснати обаждания от Беа. Трябва да й се обадя, но колкото пъти посягам към телефона, губя решимостта си. Опитвам се да се кача на втория етаж, без да ме види, но тя естествено очаква появяването ми, така че ме хваща веднага щом влизам в приемната.

— Ето те най-сетне!

Поглеждам я. Същата си е. Без следа от нервност, без намек, че цяла нощ се е измъчвала заради онова, което прави, без срам, че всяка изречена дума към мен е лъжа. Просто си е Беа. Не знам какво очаквах — рога и опашка? — но неволно се възхитих на уменията й.

Всъщност, при по-внимателно вглеждане, тя също изглежда като след безсънна нощ. Има тъмни кръгове около очите. Онзи леко отнесен вид на човек след безсънна нощ.

— Съжалявам — успявам да кажа аз. Заповядвам на очите си да погледнат лицето й, но те предпочитат да съзерцават една точка в краката й. — Смятах да ти се обадя, когато излязох от срещата, но ми позвъниха от другаде. Всичко наред ли е?

— Да. Просто исках да проверя дали не ти трябва нещо.

— О! Не, нищо, няма проблем. Новата редакция на Стаи с гледка на бюрото ми ли е?

— Да. Искаш ли да го изгледам заедно с теб. Аз още не съм го гледала.

— Не. Ще ти го дам след това.

— Искаш ли да ти взема нещо за обяд?

Изваждам от чантата си кутия със салата.

— Вече си имам.

— Кафе? — обнадеждено пита Беа. Решавам да се смиля и да й дам някаква задача, затова казвам да, благодаря. Преструвам се, че разговарям по телефона, когато тя ми донася кафето, за да не си помисли, че може да седне в кабинета ми на сладки приказки.

Тръгвам към стълбите и за мой ужас Беа тръгва след мен.

— Е…? Какво стана? Ти видя ли го?

Разбира се. Според Беа аз съм прекарала вчерашната вечер на лов за зелен хайвер.

— О, не. Нищо.

Трябва да реша бързо дали да разкрия, че знам, че са ми скроили номер, или да не го правя. С колкото по-малко информация разполагаше Беа, толкова по-добре.

— Пространството е голямо. Нямаше как да следя всички влизащи и излизащи. Всъщност идеята беше глупава.

Струва ли ми се? Или виждам как тя се мъчи да потисне леко подигравателна усмивка?

— Не е така. Както ти каза, не разполагаме с друго. Ще има и друга възможност.

Прииска ми се да й ударя шамар.

— Надявам се. Не мога да повярвам, че Патрик ще е толкова глупав да се изпусне отново.

— О, не знам. На мен ми се струва, че той става немарлив и самодоволен.

Тоест, фактът, че е разговарял с нея пред Мишел…

Стигнала съм до предела на моята търпимост за момента.

— Нямам време за това.

— Добре ли си? Изглеждаш разстроена.

— Добре съм.

— Да не си ми сърдита за нещо?

Ах, каква ирония. Каква арогантност. Каква отвратителна самонадеяност.

Заповядвам си да дишам бавно. Не искам да й се сопна. Опитвам се да говоря с равен тон.

— Не! Не, разбира се. Просто… ами, нали се сещаш за онзи Адам, за когото ти споменах? Снощи се видяхме да пийнем, след като аз се отказах да вися на Канари Уорф, и малко се скарахме. — Надявам се, че Адам няма да ми се разсърди, задето го хвърлям на лъвовете. Мисля, че той ще ме разбере.

Очите на Беа — които накрая успявам да се насиля да погледна — се разширяват.

— О, боже мой! Трябва да ми разкажеш.

— По-късно — казвам аз. — Но няма нищо за разказване.

А после не се сдържам и добавям:

— А какво става с Дани?

— Странно, но снощи ние също се скарахме за първи път. Сигурно е имало пълнолуние или нещо такова.

Сега вече съм заинтригувана. Нямам представа дали онова, което Беа ми разказва, е пълна измислица, или историята за нея и Патрик под друго име, за прикриване на виновните. Това обяснява сенките под очите й.

— За какво?

Беа се усмихва и завърта очи.

— За нищо съществено. Вече дори не помня как точно започна караницата.

— Но не скъсахте, нали? — питам аз с престорена загриженост.

— Не, не. Всичко е наред. Сигурно е повратна точка, нали? Първото скарване.

— Ох, добре. Надявам се да ни запознаеш скоро. Да видя обектът на тези вълнения.

Дали Беа не се поколеба по-дълго, отколкото трябваше? Почти ме досмеша на абсурдността на ситуацията.

— Определено. Аз му разказвам всичко за теб. За моята дива шефка. — Тя се засмя.

Ха-ха. Колко смешно.

— Много забавно. — Насилвам се да се подсмихна.

— А вие с Адам къде ходихте?

— Наистина трябва да вървя да гледам епизодите. Обещах на продуцента бележки в края на работния ден. И умирам за глътка кафе.

Беа изглежда разочарована. Убедена съм, че разказите за моя катастрофален любовен живот я забавляваха. Тя навярно ги преразказваше на Патрик и те се надсмиваха над жалката ми особа. Но Беа е професионалистка.

— Разбира се. Да ти забъркам от нашето или предпочиташ да отида в „Кафе Неро“?

— „Кафе Неро“ — казах аз, за да се отърва от нея поне за няколко минути. — Двойно лате с обезмаслено мляко.

— Знам!

Тя се обръща и слиза по стълбите, дългата й коса се полюшва тежко. Аз влизам в кабинета си и затварям вратата. Добре, справих се. Дори чувствам прилив на сила. Тя си мислеше, че има надмощие, когато в действителност аз съм тежковъоръжена. По-точно, аз държа цялата артилерия. Адам беше прав.

Пиша му съобщение: „Не издадох нищо. Ти ще се гордееш с мен.“ Изпращам го, знаейки че няма да получа отговор скоро. Той навярно се свиваше в някой ъгъл и се опитваше да цитира Чосър, докато банда малолетни рецидивисти го замеряха със смачкани на топка листове хартия.