Джейн Фалън
Да си остане между нас (24)

24
Тамсин

Чудна ситуация. Съпругът на моята най-добра приятелка и инцидентен несъстоял се сексуален партньор ме изнудва. Пушещото дуло: есемес, който му бях изпратила в пристъп на глупава паника след нашата среща. Той го пазеше. Той разполага с него. Аз съм с вързани ръце. И най-лошото: съобщението е двусмислено. От него става ясно, че между нас се бе случило нещо, от което аз се срамувам и искам да го запазя в тайна, но не казва ясно, че ние не бяхме довършили започнатото. Че той беше готов да продължи, но аз го спрях.

Патрик явно е доволен от себе си, след като бе стигнал до това безпрецедентно падение, дори за него, превръщайки се в новия коронован крал на низостта.

— Ти ме изнудваш! Не е за вярване.

— Нищо подобно. Просто казвам, това е. На Мишел може да не й хареса това съобщение.

— Какво ти става? Чуваш ли се какво говориш?

— Тамсин, аз не искам да споря с теб. Просто те моля за услуга. Не е кой знае какво.

— И ако не се съглася, ти ще покажеш есемеса от мен на Мишел?

— Не! И аз не искам тя да го види. Просто казвам, че ако тя започне да разпитва къде съм, това няма да е добре и за нас двамата.

— Ти наистина си лайно.

— Само когато се налага.

— Стига толкова, Патрик. Край.

— Длъжник съм ти.

— Трябва да затварям — казвам аз и прекъсвам разговора.

Сега имам две опции — да играя по свирката на Патрик, да го прикривам, да се опитвам да скрия от Мишел какви ги вършеше мъжът й. Но докога? Ще му направя тази услуга, после ще има друга, след това още една. Той ще продължава да ме заплашва с това съобщение дори след двайсет години. А Мишел ще живее в блажено щастие, без да подозира, че е прекарала целия си живот с неверен негодник.

Или — следете ми мисълта, защото нямам представа как ще постигна това — може да измисля как да обезвредя бомбата. А ако Мишел разбере какво представлява мъжът й, тогава може би така ще е най-добре. Тя ще може да реши дали иска да бъде с него, след като разполага с фактите.

Трябва само да изтрия онова съобщение.

Решавам да съставя списък. Списъкът винаги структурира нещата. Сещам се само за една стъпка, затова я излагам върху белия лист:

Изтрий съобщението!

Известно време седя и гледам написаното и не ми идва никакво вдъхновение, затова я разбивам на подточки.

Телефон.

Провери в снимки, в случай че е снимал дисплея.

Дали го е свалил на компютъра си?

Дали го е свалил на служебния си компютър?

По дяволите. Няма начин да разбера дали съм изтрила съобщението веднъж завинаги от света. Макар че реално, не ми се вярва да е запазил копие на служебния си компютър, защото Верити вероятно го ползва. А Верити обича и обожава Патрик. Той не би искал да й разкрие истинската си същност.

Освен това, докато той смята, че има надмощие, едва ли щеше да му мине през ума, че аз можех да се превърна в шпионин. Просто трябваше да се постарая. И да започна отнякъде.

Първата стъпка е да го приспя в измамно усещане за сигурност. Трябва отново да започна да им гостувам, така че да имам възможност да пипна телефона му.

Вчера Мишел ме попита дали искам да си направим инфарктна събота другия уикенд. Аз си бях подготвила извинение. Бях обещала на най-големия ми брат и жена му да им гостувам през почивните дни. Трябва да внимавам какво говоря за семейството ми, защото Мишел, както вече казах, е близка с родителите ми. Вероятно се чува с тях толкова често, колкото и аз. Но Мишел не познава добре братята ми. Те бяха твърде големи, за да проявяват интерес към приятелката на малката им сестричка, когато бяхме в училище (Роб е десет години по-голям от мен, а Саша осем. Аз бях „грешка“, както ми каза веднъж мама. „Но щастлива, естествено“, беше побързала да добави тя, когато видя изражението ми).

Обаждам се на Мишел и й казвам, че има промяна в плановете. Роб и жена му Сали са решили да заминат през уикенда. Аз съм свободна. С удоволствие ще й отида на гости, от седмици не се бяхме събирали тримата. Мишел се зарадва, разбира се. Двамата й любими хора в една стая.

— Аз ли ще съм дежурна да направя салатата? — питам, преди да затворя.

— То е ясно. Някой трябва да направи салатата, която ще остане недокосната, защото ще се натъпчем с пастата.

— Мразя да не оценяват уменията ми.

— Ще кажа на Патрик да започва да планира топинга си за мелбите. Омръзна ми от шоколад и ягоди. Живеем в 2015-а, къде са соленият карамел, смокините и балсамовата редукция?

— Супер — казвам аз, опитвайки се да вложа ентусиазъм.

Мишел не ме попита дали Патрик наистина беше идвал у нас днес. Нормално. След като беше прогонила случката в Нотингам от ума си, тя едва ли щеше да се усъмни отново във верността на Патрик. Някой друг трябваше да го направи.

Ан Мари, Иън и аз сме навън за обяд, нещо, което открай време искаме да превърнем в традиция като възможност да обсъдим как вървят нещата, но претоварените ни графици не го позволяват.

Седим на нашата любима маса пред малкия италиански ресторант на ъгъла. Иън и аз сме на сянка, Ан Мари, по нейно настояване, се пържи на слънцето. Тя е само на 63, но има бръчки на 75-годишна и не й пука. Тъкмо затова я обичам. Тя заминава на почивка другата седмица. Седем дни в Гърция с нейната най-добра приятелка Мери. Ходят там всяка година. Ан Мари се връща сбръчкана като стафида.

Малката тераса е оградена с изкуствен бръшлян и цветни лампички, които се спускат от перголата. Празни винени бутилки с полуизгорели свещи в гърлата допълват картинката. Денем това място е просто клише. Но когато се стъмни, щяхте да уволните сценичния дизайнер, ако не беше декор от захаросана романтична комедия. Толкова е наивно, че е съвършено. Всички поръчваме, без дори да погледнем менюто. Паста с песто за Иън и мен, лазаня и салата за Ан Мари. Няма нужда да обсъждаме какво става с предаванията ни, защото за това са съвещанията. Обедите са възможност тримата да обсъдим как върви бизнесът. Да изгладим неравностите.

— Луси е такава кучка — изтърсвам аз без предисловие. Моите чувства не ги изненадаха. Всъщност, аз знам, че Ан Мари ги споделя. Иън превърта очи.

— Тя си върши работата.

— Същото е правил и Хитлер — казвам аз. Иън се засмива, а Ан Мари изсумтява в газираната си вода.

— Знам, че понякога ти лази по нервите — отбелязва Иън, развивайки една гризина. — Но тя прави каквото й наредя, така че не искам да я загубя.

— Или Беа го прави вместо нея.

Иън въздъхва.

— Те още ли се карат?

Аз кимвам.

— Но това си е между тях. Аз просто смятам, че Луси понякога си позволява волности. Как може да помоли Беа да поеме нейната работа, защото тя ще ходи на фризьор? За какво е обедната почивка?

— Ще говоря с нея.

— Кажи й следващия път да попита мен дали Беа е свободна, преди да я помоли да я покрива. Така ще й затворя устата.

— Добре, ако ти кажеш на Беа, че ако възникне спешна необходимост, тя трябва да помага.

— Тя винаги помага — възмущавам се аз. Винаги чувствам нужда да защитавам Беа. И всъщност знам, че Иън я цени не по-малко от мен, просто иска да създава впечатлението, че третира всички асистентки равнопоставено.

— Как ви се струва Ашли? — включва се Ан Мари. — Според мен тя се вписва чудесно.

Иън вдига рамена, без да се ангажира, а аз не казвам нищо, защото не мога да измисля нищо.

Откачалка. Смотла.