Джейн Фалън
Да си остане между нас (44)

44
Беа

— Трябва да започна да си търся друга работа — казвам аз. Лежим под завивката, скрити от студения полъх на климатика. Аз съм се сгушила под ръката му, сложила глава на гърдите му.

— Тя няма да разбере, че си ти.

Аз се надигам и го поглеждам.

— За всеки случай. По-добре да се спася, преди да е станало късно, нали?

Патрик вдига рамена.

— Вероятно.

Той поглежда часовника на страничната масичка.

— Време е да ставам.

Процедурата след това — след секса — е да си тръгна първа. Няма нужда да взимам душ, защото аз не се прибирам вкъщи при човек, който не трябва да разбира какво съм правила. Веднъж питах Патрик дали на Мишел не й се струва странно, че той понякога се прибира ухаещ на чисто — и на различен душ гел от онзи, който имат в тяхната баня — а той ми каза, че проявява нужната съобразителност. Къпе се само с вода, без сапун. Подсушава косата си добре. Той е превърнал това в изящно изкуство. Патрик е професионалист.

След като аз си тръгнех, той също напускаше. Изглежда, че не казва на хората на рецепцията, че освобождава стаята. Те имат номера на кредитната му карта, всичко е платено. Патрик предпочита да не привлича внимание върху себе си, измисляйки спешни случаи, налагащи отпътуването му. Особено като се има предвид, че ще дойдем отново след няколко седмици, несъмнено. Опитваме се да не ходим на едно и също място прекалено често.

— Няма ли нещо интересно в канал „Интериорен дизайн“? — небрежно питам аз, докато се обличам.

Той се засмива, сякаш съм направила каламбур.

— Не.

Аз вдигам ципа на полата си и се обръщам да го погледна.

— Говоря сериозно. Това би било идеалното решение.

Патрик сяда в леглото и си налива чаша вода.

— Това откъде ти хрумна?

— Просто така. Мислех си, че може да имаш нещо подходящо, нищо повече. Ако се наложи да напусна „Касъл“. Забрави, че попитах.

— Това наистина няма да е добра идея — отчетливо изрича Патрик.

— Казах да забравиш, че те попитах. Просто ми хрумна.

— Би било лудост.

— Добре. Божичко. Нямах предвид да ме направиш твоята дясна ръка. Просто си помислих, че може да знаеш нещо за някое място в компанията…

Той става от леглото. Грабва набързо една хавлия и се прикрива с нея. Сякаш между нас се издига стена. Част от мен съжалява, че съм подхванала този разговор, а другата е бясна заради начина, по който Патрик реагира.

— … в края на краищата, отговорността за това, което правим, не е само моя.

Когато той заговаря отново, речта му е бавна и добре обмислена.

— Всъщност ние си играем с огъня. Ще се издадем, ако сме заедно пред други хора.

Аз отговарям със същия разумен тон.

— Ние няма да сме заедно пред други хора. Ти ще си бъдеш в твоя офис, а аз ще работя като секретарка в продукцията на някое тъпо шоу.

— Аз не се меся на продуцентите, когато те си подбират персонала. Изобщо не ме интересува кой печата междинните им доклади или кой вдига телефоните, стига да си върши работата.

— Говориш като надменно лайно.

Патрик подминава този коментар.

— Представи си как би изглеждало, ако започна да се бъркам в назначенията и намествам мои хора? Очевидно, аз вече имам репутация, така че… какво? Дали наистина ще повярват, че съм толкова впечатлен от твоя административен талант, че съм решил на всяка цена да те назнача в канала?

— Аз не те моля за препоръка. Имах предвид просто да ми кажеш, ако чуеш за свободно място, само толкова. Ако Тамсин научи за нас, аз ще остана без работа, не ти. Просто си помислих…

Патрик ме прекъсва.

— Тамсин няма да разбере. А ако разбере, тогава аз ще съм големият губещ. Вярно, тя може да не ти даде препоръка. Голяма работа. Аз трябва да се оправям с жена ми.

— Майната й на жена ти — извиках аз. След което добавих: — Ти си този, който й причинява това, не аз.

Моментално съжалявам, че го казах. Не че не го мисля — не говоря за ругатнята. Другото — фактът, че Патрик е решил да рискува всичко, да изневери на Мишел, да, това го мисля. Но май беше по-добре да не го казвам, защото сега Патрик ме гледа така, сякаш съм изразила желание да я прегазя с камион и да окача главата й на стената в хола. Което не е лоша идея.

— Мисля, че е време да си вървиш. — Изражението му е студено. Знам, че според него аз съм прекрачила границата. Не искам да оставя нещата така. Усещам, че може да не го видя повече. А аз не искам да мисля за такъв вариант.

Преди Патрик бях свикнала да излизам с млади момчета. Да си бъбрим, да купонясваме и да пием. И да се разделяме без много шум, ако нещата станеха прекалено сложни. Но връзката ми с него е истинска. Зряла. Специална.

— Извинявай. Не го мислех. Ни най-малко.

Той не се трогва.

— Ще ти се обадя.

Наляга ме отчаяние. Аз не искам нашата история да свърши.

— Не може ли да си уговорим среща сега?

— Аз ще ти се обадя.

— Моля те, Патрик. Не трябваше да го казвам. Почувствах се притисната в ъгъла…

— Забрави. Аз ще ти се обадя. Добре. Аз влизам в банята. Ти трябва да си вървиш.

— Мога да вляза под душа с теб. Още е рано — изричам аз с патетичен, умилкващ се глас. Търся начин да изтрия последните пет минути. Не искам да завърша вечерта по този начин, когато цялата ни връзка виси на косъм.

— Аз трябва да побързам. Няма проблем, не се тревожи.

Патрик ме прегръща от разстояние и аз се опитвам да намеря устата му с устни. Той ме млясва по бузата и ме избутва леко встрани.