Джейн Фалън
Да си остане между нас (13)

13

След около половин час безсмислена интроспекция и самобичуване решавам какво трябва да направя. Поне в краткосрочен план. Най-краткосрочен план. Трябва да говоря с Патрик, за да се уверя, че сме единодушни, че онова беше злощастен еднократен инцидент, предизвикан под въздействието на алкохол и емоции, който не трябва никога да се повтори или споменава. И исках той да ми обещае, че в пристъп на вина нямаше да признае всичко на Мишел.

Това е пълна противоположност на съвета, който съм давала в миналото на моите съгрешили приятелки. „Честността е най-добрата политика“, повтарях безгрижно, сякаш съм някакъв експерт. „Каква връзка ще градиш, ако не можеш да кажеш на човека истината?“ Чувам се как казвам: „На практика ти не си правила секс с другия, двамата сте големи хора, просто си признай и всичко ще се оправи.“ Сега ми се иска да нокаутирам онази всезнайка.

В този случай честността определено не е най-добрата политика. Най-добрата политика щеше да е пътуване във времето, за да се върна и да постъпя по друг начин, но тъй като това не е много вероятно, поне през следващите няколко дни, то най-деликатният и безболезнен път е да се споразумеем, че Мишел никога няма да разбере, че нейните най-любими хора в света — ако не броим родителите й — са я предали. Ние не можем да променим стореното. Не можем да го заличим, колкото и да съжаляваме сега, можем единствено да се опитаме да го забравим. Защото така или иначе то няма да се повтори.

Изведнъж става неотложно да обясня това на Патрик. Не искам да рискувам да му се обадя от офиса. Въпреки че на затворената врата на кабинета ми виси табелка „Не влизай“, все пак съществува малък шанс някой да ме прекъсне. Или дори да подслуша онова, което казвам. Затова взимам телефона си и се спускам по стълбите.

— Аз излизам за малко — подвиквам на Ашли, без да спра и да й позволя да ми задава въпроси. — Нали ще кажеш на Беа?

— Добре — отвръща тя. — Да приемам ли съобщения, или да прехвърлям всичко към нея?

— Към нея — провиквам се от стълбището. — Няма да се бавя.

Тръгвам по пътя към Брук Грийн. Часът е едва 11:30, но навън е горещо и тревните площи са осеяни с налягали хора като бойно поле. Офисите в цял Лондон сигурно са празни. Всички обаждания се прехвърлят на гласова поща. Виждам една свободна пейка на сянка, сядам на нея и започвам да търся номера на мобилния телефон на Патрик.

Още след първото позвъняване се включва записът на гласа му. „Здравейте. Аз съм Патрик Мичъл. Оставете ми съобщение и аз ще ви се обадя.“ Кратко и ясно. По дяволите. Дори не бях помислила, че той можеше да е зает. В първия момент решавам да оставя съобщение. Знам, че Мишел е последният човек в света, който би проверявал телефона на мъжа си. По ирония. Въпреки това се старая гласът ми да звучи неутрално. „Здравей, аз съм. Тамсин. Трябва да поговорим. Обади ми се.“

Седя няколко минути й се моля телефонът ми да звънне, а после осъзнавам, че Патрик може да ми се обади след няколко часа. На връщане в офиса си купувам една кутия кокосова вода от малкото магазинче на ъгъла. За алиби.

След пет минути директният ми телефон в офиса звънва. Хвърлям се към слушалката с надеждата, че той може да ми се обажда в службата, за да не ми звъни по мобилния.

— Здравей — казвам аз с висок шепот. Поглеждам към вратата, за да се уверя, че е затворена.

— Тамсин — прозвучава висок женски глас. — Обажда се Фиона.

Фиона. Жената на Иън. Много я харесвам, но нямам никакво желание да разговарям с нея в този момент.

— Как си? Удобно ли е?

— Ммм. Аз съм малко…

Фиона е една от онези личности, които не те оставят да си довършиш изречението, без да те прекъснат. Съответно всеки разговор се превръща в битка за надмощие.

— Исках само да попитам как мина срещата с Адам. Иън каза, че ти не си била впечатлена, но аз реших да ти кажа няколко добри думи за него. Той е много симпатичен мъж.

Господи, наистина ли? За това ли ми се обаждаше Фиона?

— Не се съмнявам. Просто не си бяхме добра…

— Компания? Той е любимият учител на Бека. Тоест, беше, защото не й преподава тази година.

— Според мен нямаме нищо общо…

Взимам мобилния си телефон. Проверявам за пропуснати позвънявания. Нищо.

— Не съм имала възможност да го попитам какво мисли, но ще го направя, ако ти искаш.

— Не! Не, благодаря. Виж Фиона, аз трябва да…

— Защото почти сигурно ще го видя на родителската среща.

— Имам друго входящо обаждане…

Тя се опитва да каже нещо друго, но аз затварям. Надявам се да не ме помисли за груба. Но едва ли. На Фиона не й трябва събеседник, за да води разговор.

— Така — казва Беа, когато ме хваща насаме, след като първо се уверява, че се чувствам малко по-добре. — Какво става с Патрик Мичъл и жена му?

Мога да дам само един отговор.

— Всичко е наред. Мисля, че вече всичко е забравено.

Тя сяда на фотьойла в кабинета ми, като прехвърля крака през страничната облегалка.

— Ох, слава богу. Може ли повече да не се чувствам виновна?

Насилвам се да се засмея като персонаж от евтина телевизионна драматизация на Лелята на Чарли. Дори ми хрумва да кажа „ха-ха“.

— Напълно. Не трябваше да те карам да се чувстваш виновна.

— Напълно разбираемо е. Добре, знаеш ли какво? Луси директно отказа да набере бележките тази сутрин. Въпреки че последният път го направих аз.

Трудният характер и самомнението на Луси са една от любимите ни теми. Днес обаче не съм в настроение за това.

— Виж, Беа, трябва да изгледам черновата на епизод три на Търсачи на жилище. Вече им обещах…

Беа скача, преди да мога да довърша.

— Извинявай, разбира се. Няма да ти преча. Ще ти донеса кафе след малко.

— Искаш ли да го изгледаме заедно? — Обичам да чувам мнението на Беа за нашите предавания. Често аз съдя прекалено прибързано. Една редакторска грешка или снимка от лош ъгъл могат да ме накарат да цъкам с език и да коментирам некомпетентността и лошия вкус на целия екип толкова разпалено, че да се разконцентрирам. Но колкото и да си напомням, че черновите винаги са ужасни, аз не мога да се овладея. Всички стари забележки и раздразнения към снимачния екип, които съм трупала от първия ден, се надигат. Аз им казвах да не правят това, казах им да не снимат от този ъгъл, защото ще изглежда грозно. Знаех, че водещият ще изглежда като самонадеян фукльо, ако не му напомнят да говори с по-топъл тон преди всяко встъпление.

Естествено, моята рационална половина знае, че всяко предаване си има сто различни версии на една лента, които очакват да бъдат извадени наяве. Редактирането е като някакво чудо. И черновите отрязъци са тъкмо такива. Чернови. Шаблон за обсъждане. Никой не предлага това да е завършеният продукт. Но това не ме спира да потъна в отчаяние. След всичките тези години.

Беа, от друга страна, е по-дистанциран и много по-спокоен човек, който не е склонен към невротични реакции, така че вижда общия план. Тя често дава полезни предложения. Неведнъж се е случвало — но само когато времето ме притиска безмилостно — да я карам да изгледа черновата вместо мен и да представи бележките си като мои.

— Аз вече го гледах — казва тя и прави физиономия, която тълкувам като присъда за епизода.

— Толкова ли е лошо?

— Поправимо е. Ти само дишай дълбоко. Не се ядосвай. — Тя се смее.

Беа затваря вратата, за да мога да се съсредоточа, което ми позволява да се взирам в екрана на телефона си още десет минути, молейки се Патрик да ми върне обаждането.

Накрая си налагам да се откажа. Гледам първата чернова на Търсачи на жилище и минавам през обичайния набор емоции — раздразнение, откровен гняв, възмущение — преди да се успокоя и да нахвърлям подробни бележки за необходимите подобрения. Както винаги, след като го обмислих рационално, аз изплувам на другия бряг, изпълнена с оптимизъм, че епизодът ще се получи след прецизна редакция. Целият материал е заснет, просто в объркан ред.

Предложенията на Беа съвпадат с моите. Макар да съм уверена в моето мнение, аз не отричам, че понякога е приятно да имам второ становище. Най-вече защото продуцентът на Търсачи на жилище има пословично труден характер и приема всяка бележка като лична обида. Обаждам му се по телефона, излагам деликатните аргументи за изрязването на една сцена — където водещият назидава собственикът на къщата, като му обяснява подробно как се отварят жалузите — или поне да бъде скъсена, защото е прекалено дълга. Накрая отстоявам мнението си и той обещава да изреже неприятната част. Аз на свой ред се съгласявам да запазят един ужасен диалог между същия водещ и един от майсторите. Изпращам имейл на Иън, с копие до Беа, да ми напомни да сменя водещия, ако ни възложат продължение на предаването.

Успяла съм да убия още един час. Телефонът ми продължава да мълчи. От време на време го взимам и натискам няколко бутона, за да се уверя, че работи и не съм получила съобщение от Патрик, което да е забутано някъде. Не че щях да пропусна, ако се беше обадил, увеличила съм звука на максимум и на всеки няколко секунди поглеждам укорително слушалката, в случай че съм пропуснала нещо.

Започвам да се потя, мислейки, че Патрик може би е признал всичко на Мишел. Представям си неговата вина срещу моята. Той сигурно също се терзае, преживява агонията на омерзението и страха от разкритието. Но ако той беше разказал на Мишел всичко, тя щеше да ми се обади. Да дойде в офиса, с Рон в едната ръка и брадва в другата. Трябва да уверя Патрик. Да му обещая, че никога няма да разкажа за онова, което се случи. Кой би имал полза от това?

За момент обмислям да му се обадя на служебния телефон или дори да отида до офиса му, но знам, че така само ще привлека внимание. Той ще ми се обади веднага щом може. За него това е точно толкова важно, колкото и за мен.

Обаче не мога да оставя всичко в ръцете на съдбата, затова решавам да му изпратя съобщение. Агонизирам над текста и накрая стигам до извода, че е най-добре да режа до кокал.

„Още не мога да повярвам какво направихме снощи. Прекалихме с виното, ха-ха. Чувствам се ужасно виновна, сигурно и ти също. Не трябва да казваме на Мишел. Това само ще я разстрои, въпреки че не означава нищо. Т.“

Добавям целувка, както винаги, после я изтривам, слагам я отново, после пак я изтривам. Прекалено рано е.

Трябва да се разсея с нещо, затова слизам на долния етаж, където се помещават Беа и Луси.

— Луси, още ли не си написала протокола на сутрешното съвещание? Твой ред е, нали? Искам да проверя нещо.

Доколкото знам, досега никой не е проявявал интерес да чете протокола от общото събрание. Луси гледа стреснато като зайче срещу някакви много силни фарове.

— Ами… още не съм го написала. Веднага ще се заема. Какво по-точно искаш да провериш? Мога да погледна в записките си.

— Не. Просто напиши протокола по най-бързия начин, ако може. Благодаря.

Тръгвам към вратата. Беа ми се усмихва лукаво и аз й намигвам открито.