Джейн Фалън
Да си остане между нас (45)

45
Тамсин

Трудно ми е да се съсредоточа върху моята сьомга на скара. Не защото не е вкусна — напротив — а защото стомахът ми е свит на топка. Сгърчен в очакване и страх.

Преди около четирийсет минути телефонът ми звънна. Аз подскочих, задавих се, огледах се, сякаш сигналът можеше да ме издаде на другите хора, които вечеряха на съседните маси.

Адам се разсмя. Аз взех смартфона. Беше Мишел. Нормално, тя ми се обаждаше, за да запълни времето, докато Патрик беше на тренировка. Показах екрана на Адам, за да види кой се обаждаше. Той махна с ръка в смисъл „обади се“.

Още беше рано. Нямаше начин Патрик и неговата любовница да излязат скоро. Ако не отговорех, щях да мога да й се обадя по-късно, а кой знаеше какво можеше да се случи тогава. Ако се наложеше да прекъсна разговора по средата, все щях да измисля някакво извинение. Натиснах зелената слушалка. Помъчих се да заговоря естествено.

— Здравей. Тъкмо си мислех за теб.

— Почувства ли моята скука? Трябваше да дойдеш у нас. — Мишел се нуждаеше от компания така както повечето хора се нуждаят от вода.

— Трябва ти хоби.

Погледнах Адам, за да се уверя, че още беше концентриран върху мисията си. Той почти не мигваше, прехапал върха на езика си в единия край на устата си като петгодишно хлапе, което се опитваше да запомни елементарната таблица за умножение.

— Знам. Сигурно си има причина да ненавиждам собствената си компания. Убедена съм, че показва някаква ужасна психологическа особеност.

— Къде е Патрик?

— Трябваше да отиде на снимки в Оксфорд. После ще хапне набързо с продуцента, струва ми се. Каза ми, че няма да се прибере преди десет часа. Хайде, разсей ме. Ти какво правиш?

— Не мога да говоря дълго. На вечеря съм с Адам — помниш ли, че ти разказах за Адам?

В този момент Адам ме погледна, несъмнено учуден, че го бях удостоила с честта да го спомена.

— О! Твоят нов най-добър приятел Адам, който ти не харесваш? Който прилича на картоф?

Аз притиснах телефона до ухото си. Не исках Адам да чуе как го бях описала.

— Именно.

— Кажи му да си намери друга най-добра приятелка. Ти си моя.

— Можете да си уговорите дуел заради мен.

Адам ме погледна.

— Кажи на Мишел, че те отстъпвам на нея. Аз съм тук за подкрепа.

— Ха! Чух това. Кажи му, че го харесвам.

— Тя те харесва.

Адам вдигна една вежда.

— Отлично. Свободна ли е?

Хвърлих му поглед, който казваше „много добре знаеш, че не. Точно затова сме тук“. Чух смеха на Мишел от другата страна.

— Тамс, сигурна ли си, че не го харесваш? Той звучи като идеалния мъж.

— Добре, чух това — обади се Адам и взе телефона от ръката ми. — Първо… здравей. Мишел, първо… аз съм този, който не намира Тамсин за привлекателна. Тя е луда по мен, но аз просто не мога да склоня…

Аз изсумтях в знак на протест, с което накарах жената на съседната маса да застине, набола на вилицата парче карфиол, но неспособна да го сложи в устата си.

— … и второ, аз наистина съм идеален, да. Благодаря, че го забеляза.

Мишел каза нещо, което не успях да чуя, а Адам се засмя отново и рече:

— Нищо чудно. Тя ми лази по нервите.

Аз изтръгнах телефона от ръката му.

— Вие двамата ще престанете ли да ме обсъждате?

— Кой казва, че обсъждаме теб? — подсмихна се Адам. — Целият свят не се върти около теб, скъпа.

— Ще ти се обадя утре, Мишел. Когато съм сама. — Аз направих победоносна физиономия на Адам и прекъснах разговора.

— Е, тя звучи прекрасно — призна Адам.

— Аз ти казах.

— Може би, когато се разведе… — продължи той през смях.

— Дори не смей да си правиш шеги с това — срязах го аз.

Изведнъж той стана сериозен.

— Предполагам, че тази офанзива ще доведе до това. Тоест, ако ти доведеш нещата докрай. Когато тя разбере, никога няма да може да го изтрие от ума си. Помислила си за това, нали?

— Разбира се.

— Според мен ти си добра приятелка — каза той. — Не вярвам, че Патрик ще получи просветление и ще стане съвършено друг човек.

— Именно. Въпросът е, че той от самото начало е бил различен човек. Различен от онзи, за когото го мислехме.

— Да пием за това — рече Адам и допълни чашата ми с вино.

— Аз по-добре да съм с трезва глава — казах аз. — Иначе може да ударя онази жена.

Той ми наля още мъничко.

— Боже, толкова се радвам, че не си останах вкъщи да гледам Убийства в Мидсъмър.

Вече е тъмно и аз не се притеснявам толкова много, че ще ме видят. Освен това започна да ръми, но ние сме под навеса, а калориферната печка ни бранеше от студа. Келнерът дойде два пъти да пита дали искаме да се преместим вътре, но ние отказахме по очевидни (поне за нас, представям си, че на него сме му се видели побъркани) причини. Изядохме порциите си, изпихме виното и после съвсем разумно си поръчахме безалкохолни напитки. Седяхме и чакахме.

Вече знам, че Адам се е женил за кратко, преди няколко години.

— Пропуснах този момент от моя профил във „Втора половинка“ — поясни той, — за да не ме смятат за някакъв тъжен разведен самотник.

— Да, по-добре е да смятат, че си сам, тъй като никой не те е поискал.

— А, не, това е за теб — рече той. Аз не се обиждах лесно. Животът беше прекалено кракът. Но сега усещах, че буквално — и преди да ме заядете, казвам го в истински смисъл на думата — нищо, изречено от Адам, не можеше да ме разстрои. Заради начина, по който го казваше.

Изглежда, че той и бившата му жена се бяха разделили като приятели. И още бяха приятели. Аз навярно го погледнах скептично, защото той каза:

— Наистина. Мисля, че донякъде това беше проблемът на брака ни. Бяхме по-близки като приятели.

Двамата бяха завършили педагогическия колеж. Бяха се запознали през първия месец, една година бяха делили общ апартамент, преди да решат да станат двойка.

— На хартия идеята беше добра — призна той. — А после се почувствах ужасно, защото разбрах, че съм сгрешил. Сякаш изведнъж ни бе станало невъзможно да разговаряме. Но аз си мълчах. Правех всичко възможно, за да се получи.

— И какво стана?

— Един ден тя ме накара да седна и ми каза, че се страхува, че сме направили огромна грешка и аз се разсмях с облекчение. Когато отидохме да се консултираме с адвокат за развода, отново станахме близки, както преди да се оженим.

— Веднъж на пияна глава аз обещах да се омъжа за едно старо гадже и на другия ден трябваше да се отметна. Всъщност, просто се престорих, че не помня нищо. Но той също, честно казано.

Адам изсумтя.

— Някой спомена ли за обещанието?

— Не. Постъпихме като зрели хора, тоест държахме се сякаш никога не се беше случило. Спестихме си много беди.

Адам махна на келнера, за да поръча още две диетични коли.

— Кога приключи последната ти сериозна връзка?

Аз напрегнах мозъка си. Не можех да си спомня някой да се беше задържал за повече от две-три срещи.

— Знаеш ли, според мен, ако връзката не е перфектна, по-добре човек да е сам.

— Нищо не може да е перфектно непрекъснато.

— Отказвам се — казах аз.

— Когато разговарям с теб, понякога имам чувството, че говоря с моите десетокласници — засмя се Адам.

— Толкова ли са умни? — подхвърлих аз с крива усмивка. — И къде е тя сега? Твоята бивша най-добра приятелка?

— В Австралия. Омъжи се повторно преди две години.

— Леле, тя май е искала да избяга колкото може по-далеч от теб.

— Ха-ха — процеди саркастично той. — Много смешно.

— Знам. Там е бедата.

Бяхме тук от почти два часа и половина. Ако извадех от уравнението Патрик/_НЕЯ_, бяхме прекарали чудесна вечер.

Аз разказвах на Адам за Рон. Показвах му снимки на телефона.

— Това беше в деня, когато го заведох вкъщи. Той опишка всичко…

— Ето я — прошепва Адам. За момент бях забравила защо сме тук, така че ми отне секунда да се прехвърля на друга програма. Адам се опита да вдигне дискретно телефона си, за да направи снимки.

— Сигурен ли си? — питам аз. Сърцето ми бие лудо. Прилошава ми.

— Сто процента. Бързо — казва той, когато аз понечвам да се обърна. Знам, че това е повратната точка в отношенията ми с Патрик. Оттук нататък следва разрив. Или взрив? Какво правех, по дяволите?

Пред хотел „Ковънт Гардън“ има само една жена. Тя се опитва да отвори чадъра си. Вятърът разпилява нейната дълга, гъста, тъмнокестенява коса върху лицето й. Дълги, загорели крака. За секунда мозъкът ми просто отчита, че в нея има нещо познато. Това е моят момент да изтичам до нея, да я накарам да ме погледне, но аз съм като вцепенена. Не мога да помръдна. Нещо не е наред.

— Хайде, погледни нагоре — подканва я тихичко Адам. Чадърът се отваря и обръща наопаки. И в този миг истината ме поразява. Виждам не толкова лицето й, колкото целия й образ.

Обръщам се. Имам чувството, че някой е издърпал земята изпод мен.

— Навярно си се объркал.

Адам ме гледа така, сякаш съм изгубила разсъдъка си.

— Не, това е тя.

Той поглежда през рамо.

— Сега тръгна към Седемте циферблата.

— Не може да е тя.

— Тя е. Слушай, искаш ли да я проследя? Да видя къде ще отиде? — Той скочи.

— Не. Остави. Хайде да отидем на друго място и да пийнем нещо. — Не исках да съм тук, когато Патрик излезе.

Адам се обляга назад, сразен.

— Объркан съм.

— Тази жена е Беа.

Той ме гледаше с недоумение. Нормално.

— Моята асистентка. Разказах ти за нея. Тя е страхотна. Аз я обожавам…

Адам зяпва от удивление.

— Онази, която ти беше изпратила, за да го изпита?

— Именно.

— По дяволите. Сега наистина съм объркан. Сигурна ли си?

Аз го поглеждам изпод вдигнати вежди.

— Разбира се.

— Нямам представа какво става — признавам аз.

— Така ставаме двама.

Не мога да го осмисля. Не мога да проумея какво се бе случило. Беа и Патрик? Това е безумно. Изобщо не разбирам как беше възможно.

— Знаеш ли какво? Просто искам да се прибера у дома.