Джейн Фалън
Да си остане между нас (25)

25
Беа

Церемонията по награждаването се провеждаше в злощастно наименуваната бална зала на партера. Тъй като хотелът явно беше построен през осемдесетте и помещението беше белязано с очарованието на търговски склад, аз не можех да си представя тук да са се провеждали много балове. Все пак се бяха постарали да сложат бели покривки и да украсят столовете с червени панделки. В средата на всяка маса имаше аранжировка от клонки с (незапалени) свещи — по съображения за безопасност и полза за здравето, предполагам. Сребристи пластмасови табелки с имената на гостите. Всичко напомняше на икономична сватба.

За късмет Патрик седеше на маса в моето полезрение. Жена, която наближаваше петдесетте, седеше от лявата му страна. Къса коса, лош грим и рамена на ръгбист, подчертани от рокля, ала древногръцки пеплум. От другата му страна седеше мъж на около петдесет. На неговата маса нямаше жена, достойна да му хване окото, освен ако не си падаше по тресящи се ръце и широки талии. Или по мъже на средна възраст със смокинг под наем.

Не знаех как да подходя. Да го наблюдавам как разговаря с други хора беше много по-лесно, отколкото да го заговоря аз, но тогава нямаше да науча истината. Бях наясно, че до края на церемонията съм с вързани ръце. Сведох до минимум учтивия разговор с хората от двете ми страни (продуцент и дизайнер на някакво интериорно шоу, номинирано в категорията „Най-добра следобедна поредица“. Забравих как се казваше. Един Господ знае какво си помислиха за мен). През първия половин час те си говориха с висок шепот през мен. Аз им предложих да разменим местата си, но всички други на масата явно бяха от същата продукция, затова продължих да се чувствам като неканен гост.

Когато поднесоха основното ястие (и водещият обяви третата награда за вечерта) те се бяха отказали да разговарят помежду си и бъбреха весело с колегите си от другата им страна. Аз погледнах анемичната агнешка пържола и рядкото картофено пюре и реших да изляза да изпуша една цигара. Уверих се, че Патрик все още беше погълнат от вълнуващата драма на сцената и излязох във фоайето.

Един от сервитьорите ми позволи да застана на аварийния изход до бара, така че да чувам какво се случваше вътре, макар че не хранех надежда награждаването скоро да свърши. Очертаваше се дълга вечер. Изпуших си цигарата и реших да си взема един коктейл и да го изпия тук. Пенливото вино отдавна беше свършило и на масите имаше само топло шардоне.

Взех си „Манхатън“. Седнах на бара. Запитах се дали да изпратя още едно съобщение на Тамсин. Вече й бях изпратила едно шеговито послание, когато пристигнах — орелът кацна или нещо такова — но не можех да измисля какво да напиша. Проверих имейла си (нищо), Фейсбук (168 приятели, две нотификации, една от братовчедка ми и една от Али) и Туитър (73 последователи, нищо). Разгледах снимките си, В залата още един щастлив победител обясняваше колко е развълнуван.

И тогава вдигнах поглед и Патрик Мичъл крачеше право към мен, тръгнал в посока на залата, така че явно вече беше минал веднъж покрай мен на отиване, предполагам, в тоалетната. Аз подскочих, сякаш бях направила нещо нередно. Изчервих се. Усмихнах се. Той също ми се усмихна. Знаех, че това беше скъпоценна възможност. Просто трябваше да кажа нещо остроумно и закачливо, с което да привлека вниманието му. Навярно той също беше отегчен до смърт.

— Как мислиш, дали ще свърши някога?

Той забави крачка. Огледа ме преценяващо. Аз си глътнах стомаха и седнах малко по-изправена на високото столче.

— Не. Всъщност ние сме умрели и сме попаднали в ада. Това ни чака от сега нататък. — Той кимна към коктейла ми. — Обаче това е добра идея.

Стана работата.

— Аз мисля да си взема още един. Можеш да ми правиш компания. Има обезболяващо действие.

Аз зачаках със затаен дъх, като едновременно исках и не исках той да захапе стръвта. Ако ме отрежеше, тогава нямах представа как щях да събера куража да опитам отново по-късно.

Той протегна ръката си.

— Патрик Мичъл.

Аз я поех.

— Черил Мартин.

— Още едно… какво пиеш?

— „Манхатън“.

Патрик щракна с пръсти и барманът застана нащрек.

— Два пъти „Манхатън“.

Нямаше как да не се впечатля.