Джейн Фалън
Да си остане между нас (61)

61
Тамсин

Ето ни тук. Аз, Мишел и Адам седим в ресторанта на хотел „Ковънт Гардън“ сякаш сме на тайната вечеря. Не си представях, че двамата ми най-добри приятели ще да се запознаят при такива обстоятелства.

Адам организира всичко. Той поиска масата с най-добра видимост към рецепцията и за наш късмет я получихме. Сега той и аз седим с лице към вратата, ако Патрик или Беа решат да си тръгнат по-рано. Мишел седи с гръб, защото няма сили да погледне натам.

Тя е изтощена. Около очите й има дълбоки тъмни кръгове. Но е положила усилие. Русата й коса изглежда по-лъскава и лек бронзер добавя цвят към лицето й. Мишел ми каза, че иска да срещне достойно съперницата си.

Сутринта след разкритието аз се събудих в семейното им легло с Патрик, просната върху завивките. Мишел не се виждаше. Слязох на долния етаж и я открих да седи до кухненската маса по пижама и да пие чай. Изглеждаше смазана.

— Откога си будна?

Мишел вдигна рамена.

— Аз изобщо не можах да заспя. Накрая се отказах да стискам очи и слязох тук преди един час.

Аз погледнах часовника на стената. Беше шест без десет.

— Трябваше да ме събудиш.

Тя се усмихна тъжно.

— Ти спеше като бебе. Не можех да прекъсна съня ти.

После лицето й се сгърчи и тя отново се разплака. Видях няколко смачкани на топка носни кърпи на масата.

— Моля те, кажи ми, че не е вярно — промълви тя, заровила лице в тениската ми.

— Не мога.

Добре, че Патрик щеше да се прибере чак довечера. Виждаше се, че Мишел нямаше да може скрие душевното си състояние, ако той се беше прибрал снощи.

— Защо не си легнеш за няколко часа? Аз ще те събудя за работа.

— Не. Ще се почувствам по-зле. Не мисля, че мога да се появя в офиса.

Аз не смятах, че щеше да й се отрази добре да остане цял ден сама и да мисли за положението си. Тя трябваше да го потисне по някакъв начин. И без това й предстоеше да прекара цяла вечер с Патрик.

— Според мен трябва да отидеш на работа. Трябва да се разсееш с нещо…

— Няма да съм в състояние да работя… погледни ме само.

— Когато отидеш кажи, че си настинала. Никой няма да се усъмни. Просто трябва да избуташ деня, Мич.

— Не мога.

— Знаеш ли какво. И двете ще си вземем болнични. Аз ще остана при теб.

Мишел се пресегна и стигна ръката ми.

— Толкова си добра! Не мога да поискам такава услуга. Знам, че презираш болничните.

Аз се насилих да се усмихна.

— Ще направя изключение.

— Не — каза тя, изправяйки гръб. — Ти си права, трябва да отида на работа.

— Ще приготвя закуска. — В този ранен час ми се повдигаше при мисълта за храна, но ми се видя важно да подкрепим силите си.

— Ще изляза да потичам, за да си проветря главата — рече Мишел. — Идваш ли?

— Не си нося екип и твоите крака са по-малки от моите, иначе…

Мишел успя да се засмее.

— Пошегувах се. Но аз наистина ще изляза. Понякога ми помага да мисля по-ясно.

Когато Мишел се върна, аз бях оправила леглото, бях се изкъпала, бях облякла дрехите си от вчера, бях устояла на изкушението да преровя вещите на Патрик с надеждата да намеря улики, и приготвях бъркани яйца.

— Сигурна ли си, че постъпваме правилно? — попита Мишел, докато закусвахме — по-точно аз ядях, а тя побутваше храната в чинията си.

— Надявам се. Така мисля. Тоест… ще бъде ужасно, но поне ще пресече агонията.

— Добре — каза тя и най-сетне преглътна една хапка. Между другото, аз съм ненадминат майстор на бърканите яйца. Само казвам. Двете пътувахме с метрото заедно чак до Юстън.

— Обади ми се по всяко време — рекох аз. — Няма да намалявам звука. И ако Патрик случайно ти позвъни, не вдигай.

— Добре.

Когато стигнахме до нейната спирка, аз я прегърнах и веднага съжалих, защото от очите й отново потекоха сълзи.

— Благодаря ти още веднъж. — Искаше ми се Мишел да спре да ми благодари. От това ми ставаше още по-тежко, ако изобщо беше възможно.

— Ще ги размажем.

Аз пристигнах в офиса толкова рано, че се отбих в кафенето на спирка Хамърсмит, поръчах си двойно кафе и се обадих на Адам. Очаквах да ме прехвърли на гласова поща, но той отговори още на първото позвъняване.

— Е?

— Мъка — рекох аз.

— Ох, аз цяла нощ кръстосвах стаята напред и назад като баща пред родилното отделение.

Аз му бях изпратила кратко съобщение, за да му съобщя, че бях казала на Мишел и че имахме план, но не се реших да му се обадя и да му разкажа подробности. Не ми се виждаше уместно да обсъждам брака на Мишел в нейно присъствие с човек, когото тя дори не познаваше.

Сега му разказах как се бях обадила в хотела.

— Отличен резултат! — възкликна той и аз се запитах дали не прекарваше прекалено много време в компанията на дванайсетгодишни деца. — Тоест, не… така излиза, че се радвам… аз просто се развълнувах…

— Знам. Дано да успеем. Те няма да имат време да напасват версиите си и ще изглеждат като двойка отчаяни лъжци, когато ги спипаме.

— Горката Мишел — въздъхна Адам и аз си спомних защо го харесвах толкова много.

— Да. Тя е съсипана. Естествено.

— Естествено.

— Нали си свободен в понеделник вечер? Май ще ми трябваш за морална подкрепа.

— Шегуваш ли се? За нищо на света няма да го пропусна.

— Нямаш ли романтична среща с Мел?

— Ще вечерям с Мел в събота.

— О, чудесно.

— В едно малко бистро до училище.

Не знаех какво да кажа, затова рекох:

— Супер.

За миг се зачудих дали Адам щеше да отмени срещата, ако тя противоречеше с моите планове.

Планът за тази вечер е следният. Аз ще взема Мишел от работа и ще се срещнем с Адам в хотел „Ковънт Гардън“ в седем и петнайсет. Не искаме да рискуваме Патрик или Беа да ни видят на влизане вътре.

Когато заемем позиции, Адам, Мишел и аз ще вечеряме — или поне ще се престорим, че вечеряме, защото не знам дали някой от нас ще има апетит — като същевременно няма да изпускаме от очи фоайето, в случай на ранно излизане. Патрик беше казал на Мишел, че ще се прибере в девет и половина, което означаваше, че щеше да си тръгне най-рано в девет без десет. Нашият план е да се настаним близо до фоайето в осем и половина — ако дотогава не се случи нещо — и да чакаме. Ако ни попитат, ще кажем, че чакаме наши приятели.

Мишел малко се притесни от това, че поканих Адам да дойде с нас. Вероятно се чувстваше неудобно. Измамената съпруга се опитваше да улови неверния си съпруг. Но аз я убедих, че Адам ни трябваше за морална подкрепа, за съвет, за численост. За да ни развлича и занимава, докато чакахме, защото ние двете щяхме да се тресем от нерви. Накрая тя се съгласи с неохота. Мисля, че не искаше да спори. Поне не с мен.

Сега седим тук. Опитваме се да пийнем колкото да ни дойде смелост, но не толкова, че да превърнем вечерта в сцена от криминален сериал. По-скоро съзерцаваме храната, вместо да я ядем.

— Значи ти си я видял добре? — изрече накрая Мишел, обръщайки се към Адам. Тя започва да се отпуска пред него. Което е закономерно. Той е мил като кученце, което тика влажното си носле в ръката ти, за да му обърнеш внимание. За момент Адам се смути. От страх да не каже нещо, което не трябва.

— Беше тъмно, но да, видях я доста добре.

— И?

Той преглътна. Надявам се, че Мишел не забеляза.

— Ами… тя има дълга тъмнокестенява коса. И е доста висока.

— На каква възраст е? — тихо попита Мишел.

— О, ами, мен не ме бива в тези неща, но бих казал около трийсет. Трийсет и няколко…

— Хубава ли е?

Той се изчерви. Искаше ми се да му кажа, че се справя отлично.

— Мисля, че да.

— Е, той не би кръшкал с някоя харпия. — Мишел се помъчи да се засмее, но от гърлото й излезе само задавен стон.

— Съжалявам — деликатно прошепна Адам.

— Не. Недей. Искам да си честен с мен. Аз трябва да приема истината.

— Няма смисъл да се измъчваш с подробности — рекох аз и я погалих по ръката.

— Добре съм. И… ти какво точно видя, което те убеди, че те са двойка. Тоест, ако изключим факта, че той беше на място, на което не би трябвало да е.

Това го бяхме отрепетирали. Адам знаеше какво да каже.

— Те се хванаха за ръце, само за момент, когато смятаха, че никой не ги гледа. А после се огледаха, сякаш да се уверят, че не са ги видели.

Мишел кимна.

— Трудно е да се обясни. Просто беше… очевидно.

— Ако ти не ги беше видял, аз никога нямаше да разбера — каза Мишел. — Тоест, какви са шансовете да разбера?

Хиляда към едно. Един милион към едно.

— Но то щеше да се случва — намесих се аз. — Въпреки че е ужасно, навярно е по-добре, че ти разбра.

— Знам. Но в момента не ми се струва така.

Около минута мълчахме. Нямаше смисъл да водим любезен разговор, защото не ни беше до това. Но по едно време Мишел направи опит:

— Значи ти си учител? В кой курс?

— Прогимназия — рече Адам. И толкова.

В осем и половина ние отговорихме на тревожното питане на сервитьорката дали има някакъв проблем с храната. (Не. Много вкусно. Просто не сме гладни.) Поръчахме си по още едно питие, което да пием във фоайето, докато чакахме, и платихме сметката.

— Можете да останете тук и да си ги изпиете — предложи сервитьорката. — Ако някой не поиска масата.

— Няма проблем — казах аз, опитвайки се да измисля някакво правдоподобно извинение. Не успях. — Благодаря, все пак.

Настанихме се на креслата във фоайето, аз и Мишел от едната страна, Адам от другата. С отличен изглед към асансьора. Пиле не можеше да прехвръкне, без да го видим. По едно време ми хрумна, че трябваше да проверя дали господин Мичъл е дошъл както е планирал и не е отменил гостуването в последния момент. Но вече не си струваше.

Аз хванах Мишел за ръката. Тя трепереше.

— Скоро всичко ще свърши — казах, макар че изразът не беше най-уместният в този случай.

Погледнах часовника си. Времето се влачеше невъобразимо бавно. Напомняше ми за детството, когато чаках службата в църквата да свърши. Струваше ми се, че стрелките на часовника ми се движеха на обратно. Единственият начин да ги спра беше като не гледам.

След известно време, което се проточи безкрайно, вратите на асансьора се отвориха. Ние тримата скочихме прави като войници. Оттам излезе възрастна двойка. Аз им се ядосах заради фалшивата тревога. Изгледах ги злобно, когато минаха покрай нас.

Ние се облегнахме отново. Зачакахме.

Дзън.

Този път останахме седнали, вторачили поглед във вратите на асансьора. И тя се появи. Моята асистентка. Любовницата на Патрик. Беа.

В първия миг тя не ме видя. Излезе от асансьора и отметна косата от лицето си. Уверена.

И тогава очите ни се срещнаха. Беа реагира като зайче, заслепено от фаровете на летящата срещу него кола. Тя се огледа, сякаш обмисляше дали да не се шмугне в асансьора, но вратите вече се бяха затворили.

Тя беше в капана.

Започваше се.

— Беа! — възкликнах аз с моя най-радушен глас. Напомних си, че все още не трябваше да показвам, че я подозирах.

— Тамсин?

— Какво става…? Мишел, ти познаваш Беа, нали?

Очите на Беа отскочиха към Мишел. Бузите й пребледняха. Тя се опита да се усмихне. Не успя.

— О, а това е Адам. Разказвала съм ти за него.

Адам пристъпи напред и протегна ръка. На лицето му изгря усмивка.

— Беа! Най-после! До гуша ми дойде да слушам Тамсин как те хвали!

Това е отработено. Адам е единственият, който може да разпознае Беа като жената, която е била с Патрик. Сега той трябва да я задържи, без тя да усети какъв е неговият план. Аз не трябва да играя прекалено активна роля, защото иначе Мишел може да се усъмни в мотивите ми. Адам разтърси ръката на Беа и аз отново си помислих, че е сбъркал призванието си. Трябваше да играе Макбет на голяма сцена.

За момент Беа се успокои. Моят час още не е настъпил.

— Всъщност аз малко бързам — рече Беа. — Приятно ми беше да ви видя.

— О, не — рече Адам, без да пуска ръката й. — Няма да се измъкнеш толкова лесно. Аз умирах от любопитство да се запознаем и сега настоявам да седнеш да пийнеш с нас.

— Наистина не мога. — Паниката отново сграбчи Беа.

— Съвсем набързо.

— Ще закъснея.

Тя дръпна рязко ръката си. Видях, че има опасност да я изпуснем. Беа искаше да отиде някъде, от където да позвъни на Патрик и да го предупреди.

— Разбира се. Между другото, къде е Дани? Нали каза, че имаш среща с него.

Беа се опита да пристъпи към вратата.

— Така е. Той отмени срещата, така че аз… — Тя махна с ръка. Не успя да измисли нищо. Аз смених тактиката. Влязох в ролята на шефа.

— Всъщност, бих искала да поговорим за Ашли.

Тя ме погледна с недоумение.

— Сега ли?

Адам небрежно застана между Беа и вратата, защото явно смяташе, че тя може да побегне. Мишел гледаше объркано. Оглеждаше се, сякаш се питаше не трябва ли да държим под око асансьора.

— Ще отнеме само две минути. Няма да те забави толкова… припомни ми, с кого имаше среща?

— С Али. Ще ходим на кино и прожекцията започва в девет и десет, така че аз наистина трябва да побързам.

— Пуснете горкото момиче да върви — обади се Мишел, мила както винаги. — Съжалявам, Беа. Нали я знаеш каква е Тамсин, когато й хрумне нещо. Не исках да те обидя.

— Няма да имам възможност утре сутрин — казах аз, търсейки някакво обяснение за необходимостта от този разговор. Очевидно бях готова да тръшна Беа на пода, но не и да я оставя да си тръгне, преди да обсъдим въпроса.

— Тогава ела да ме изпратиш донякъде — рече Беа. — Можеш да ми разкажеш по пътя.

Това вече е патова ситуация. Не мога да се съглася и да напусна мисията. А ако се откажа, Беа ще си тръгне.

— Не. Няма проблем. Ще изчакам.

— Добре, тогава до утре — рече тя и отново се обърна към вратата. Нямах никаква идея какво да направя. Ако не изненадах Беа и Патрик на едно място, оставах без аргументи. Но ако настъпех по-агресивно, Мишел никога нямаше да повярва, че не съм знаела, че любовницата на мъжа й е Беа. Нуждаех се от намесата на Адам.

Той още се спотайваше до вратата. Добре, че портиерът беше навън. Сигурно викаше такси за някой гост, без да подозира, че на неговия пост се разиграваше пълен хаос. Беа тръгна към Адам.

— Лека нощ на всички — каза тя. Видях как бръкна в чантата си, за да извади телефона си.

— Лека нощ, Беа. Прекрасно е, че най-после се запознахме. Много жалко, че не остана при нас по-дълго. — Адам театрално отвори ръце и понечи да я прегърне. Успя да избие телефона, който тя държеше в лявата си ръка. Последваха ругатни и извинения. Беше почти комично да го гледам как й се пречкаше, докато Беа се опитваше да вдигне апарата. Как се преструваше, че й помага. Видях го как по едно време „случайно“ ритна телефона по-далеч.

— Божичко, толкова съм непохватен — чух го да казва. Адам взе чантата й, която Беа беше оставила на пода, уж да потърси телефона под нея. Хвана я здраво.

Беа вече не можеше да скрие раздразнението и паниката си.

— Нямам нужда от помощ. Оставете ме да го вдигна.

Тя на практика изблъска Адам от пътя си, взе телефона си от прашния ъгъл и изтръгна чантата си от ръцете му.

— До утре — каза ми Беа, опитвайки се да си възвърне достойнството.

Нямах представа какво да направя, за да й попреча да си тръгне и да провали целия план.

— Лека нощ — успях да кажа. Погледнах умолително Адам. Направи нещо!

Той отново застана между Беа и вратата. Протегна ръка, за да й препречи пътя. О, боже. Аз погледнах Мишел, която изглеждаше напълно объркана и местеше поглед от асансьора към централния вход.

— Сетих се коя си! — възкликна Адам с тон, достоен за Убийства в Мидсъмър. Пригответе се за голямата развръзка.

Беа беше в паника. Блъсна ръката му. За миг изпитах възхищение от неговото самообладание.

— Ще се махнете ли от пътя ми. Тамсин, не искам да съм груба, но твоят приятел се държи странно.

Видях я да се оглежда над рамото на Адам, опитвайки се да привлече вниманието на портиера.

— Какво става тук? Не разбирам — тихо промълви Мишел.

— Аз ви видях заедно — каза Адам. — Тук. Преди две седмици.

Беа не му обърна внимание. Отново се опита да се добере до вратата.

— Извинете! — извика тя на портиера, който за наш късмет помагаше на едно семейство да се качи в таксито. Цялата ситуация приличаше на фарс. Никой не влизаше на сцената в точното време и всички не бяха отрепетирали добре ролите си.

— Това е тя — съобщи ми Адам с вдигнати вежди. — Помогнете ми!

— Беа? — попитах аз поради липса на вдъхновение. — Ти се шегуваш, нали?

— Нямам представа за какво говори — обади се Беа. — Но ако не ме пусне да мина, ще го ударя в лицето и ще повикам полиция.

— Давай тогава — рече Адам и аз едва не се разсмях, защото на лицето му се изписа ужас.

— Тамсин… — възкликна Мишел. — Какво става?

Аз отворих уста, за да кажа нещо. Но не знаех какво. Беа блъсна за последен път Адам и успя да го отмести. Преди да можем да направим нещо, тя вече тичаше по улицата. А ние тримата се спогледахме, без да знаем какво да правим.

— Беа е любовницата на Патрик? — изрече накрая Мишел.

— Адам? — казах аз. Трябваше да се преструвам, че съм в неведение.

— Това е жената, с която го видях, така че ако тя е Беа… съжалявам, Мишел.

— Но те откъде се познават? — попита тя и в този момент аз чух камбанката на асансьора.

Главите ни се обърнаха като по команда и тогава аз чух:

— Мишел?

Всички застинахме на място. Патрик стоеше с пребледняло лице, шокиран да види жена си. После видя мен и в този миг аз почти загубих самообладанието си.

— Какво правиш тук? — Гласът на Мишел потрепери. Тя знаеше какво трябва да каже, но разкритието за Беа я бе разтърсило. — Не трябваше ли да играеш футбол?

От джоба му се чу бръмчене, защото телефонът му започна да звъни. Това несъмнено беше Беа. Патрик се обърка за секунда. И реши да се заеме с проблема, пред който беше изправен.

— Отмениха тренировката. Затова се отбих тук да пийна набързо — изрече той с равен глас. — А вие защо сте тук?

— Горе? — намесих се аз и той ме погледна с раздразнение.

— Какво?

— Защо си се качил да пийнеш горе, в една от стаите? Ти току-що слезе от асансьора.

— Какво е това? Разпит ли? Изобщо не я слушай, Мич.

— Защо не? Тя е наша приятелка.

— Вече не мисля така.

Мишел подмина тази реплика.

— Тогава ти защо беше горе?

— Мишел, Тамсин води някаква вендета срещу мен. Тя ме обвинява в най-различни неща…

— Тогава защо имаш запазена стая на твое име? — намеси се Адам.

Патрик за първи път го погледна.

— Ти пък кой си?

— Това е Адам — казах аз. — Мой приятел.

— Беа ли е? — Мишел продължаваше да гледа Патрик с непроницаемо изражение. Видях го как преглътна.

— Кой? Нямам представа за какво говориш.

— Беа е — триумфално обяви Адам. Еркюл Поаро от плът и кръв. — Само че аз едва сега осъзнах, че е Беа. Но това беше жената, с която го видях онази вечер.

— Не разбирам — казах аз, като се постарах да прозвуча убедително.

Патрик прикова поглед в Мишел.

— Не ги слушай. Не знам какво става, но това е някаква постановка. Този човек изобщо не ме познава, как може да твърди, че ме е видял с някаква жена?

— Беа е твоя любовница? — рече Мишел.

Аз трябваше да изразя шок.

— Какво става? Ти ходиш с моята асистентка? — Добре, никога не съм смятала, че съм добър сценарист.

— Защо просто не ми кажеш истината? — рече Мишел. Единственият искрено объркан човек в сцената.

— Не, разбира се. Аз дори не познавам Беа — каза Патрик.

— Тогава защо си тръгнахте заедно онази вечер? — попита Адам.

Патрик ме изгледа свирепо.

— Не, наистина, кой е този човек? Защото всеки момент ще го просна на земята.

Хората вече започваха да се обръщат. Една от рецепционистките ни гледаше разтревожено; мъж и жена, които вечеряха в ресторанта, ни наблюдаваха без никакъв срам.

— Всичко наред ли е, господин Мичъл? — Любопитната рецепционистка тръгна към нас, почуквайки с токчетата си по дървения под.

— Да. Благодаря — процеди троснато Патрик.

— Добре. — Жената се усмихна. — О, между другото, камериерките не са намирали вашия часовник.

— Какво? — каза той, объркано и почти грубо. Предполагам, че искаше да я прогони. По най-бързия начин. Погледнах Мишел. Тя го наблюдаваше напрегнато.

— В нашата система има бележка, че според вас е възможно да сте си забравили часовника в стаята при последното ви гостуване в хотела. Но камериерките не са намерили нищо.

— Последният път? — рече Мишел, пронизвайки с очи Патрик.

— Хайде да поговорим за това вкъщи — каза той, като обърна гръб на рецепционистката и хвана Мишел под ръка. Тя се отскубна от него.

— Не. Хайде да поговорим за това тук. Ти си отсядал тук и преди, нали?

Патрик се огледа. Рецепционистката се беше снишила зад бюрото, осъзнала, че се беше намесила не на място. Но все пак искаше да остане наблизо, за да чува репликите. Сцената беше прекалено занимателна, за да бъде пропусната.

— Аз често идвам тук на работни срещи или да пийна с колеги в бара. Тя сигурно ме е объркала с някой друг.

— Затова ли те нарече господин Мичъл? — попита Адам.

— Може ли поне да се освободим от самозвания детектив? Това не е негова работа. Нито пък нейна. — При тези думи Патрик ме посочи с палец.

— Всъщност Патрик, ако не бяха те, аз изобщо нямаше да разбера. Щях да си остана глупавата измамена съпруга. Обект на всеобщи подигравки.

Патрик изглеждаше съкрушен. Престори се на обиден.

— Не… Мич… Ти трябва да ми повярваш. Аз никога не бих ти изневерил.

— Просто си резервираш стая и си седиш там, за да гледаш телевизия на спокойствие, така ли?

— Аз те обичам. Никога не съм се интересувал от друга жена.

— Щом ме обичаш, значи ще ми обясниш. Имаш ли представа колко унизително е това?

Той вдиша дълбоко. Избърса крокодилските си сълзи. Или може би бяха истински. В крайна сметка, перспективата за блестяща кариера се изплъзваше пред очите му.

— Тамсин ми има зъб. Казах ти. Тя си измисля разни неща…

— Защо й е да го прави?

— Не знам. По някаква причина тя е решила да ме намрази. Или да ти намери по-достоен от мен. Тя винаги е бдяла над теб като орлица.

— Тя е моята най-добра приятелка.

— Как е възможно да е твоя приятелка, щом ти пълни главата с такива глупости?

— Тя е единственият човек, на когото мога да се доверя, че ми казва истината.

Патрик изсумтя.

— Така ли мислиш?

— Трябва да говорите по-тихо, господин Мичъл. — Портиерът сложи ръка на гърба му. — Защо не проведете този разговор във вашата стая?

Патрик трепна.

— Разбира се — рече Мишел. — Ти имаш стая. Хайде да се качим там. Умирам да я видя.

Нямаше смисъл да отрича. Патрик знаеше, че Мишел знае.

— Само ние — тихо казва той.

— Не — отсече Мишел и макар да се страхувах какво щеше да последва, изпитах гордост от нейната сила. — Ще се качим всички заедно. Ако наистина искаш да дадеш обяснение, ще го направиш пред нас тримата.

— Без него.

— Всички. Или аз си тръгвам.

— Хайде да се приберем вкъщи.

— Искам да видя стаята, Патрик.

— Мишел… не.

— Престани да ме командваш. Искам да видя стаята, която си запазил.

— Добре — каза той и се завъртя.

Наложи се да потисна желанието си да побягна. Знаех какво щеше да й разкаже Патрик и знаех, че трябваше да съм там, за да направя така, че Мишел да не му повярва. Умиращият хвърляше гранати, за да се увери, че всички щяха да загинат заедно с него. Но аз не знаех дали бях способна да се справя. Можех ли да изиграя всичко докрай.

Адам хвана ръката ми и я стисна.

Добре. Започва се.