Джейн Фалън
Да си остане между нас (65)

65
Беа

Днес аз ще се обадя в офиса, за да кажа, че съм болна, и цял ден ще се крия в апартамента с наведена глава и подвита опашка. Докато се опитвам да измисля как да огранича размерите на щетите.

Снощи, след като бях висяла дискретно пред хотела около петнайсет минути под дъжда, накрая се примирих и тръгнах към станцията на метрото, преди някой да ме е хванал. Докато вървях от метрото, Патрик ми се обади. Почти безпрецедентен, реален разговор по телефона. Но щом чух сигнала на моя таен мобилен телефон, аз не почувствах радостно вълнение. Само ужас. Знаех, че той не ми се обаждаше, за да си поиграем на секс по телефона.

— По дяволите! — процеди той. — Тя се прибра вкъщи с Тамсин. Каза ми да не я доближавам. Какво ще правя сега?

— Искаш ли да дойдеш при мен?

— Не! Трябва да остана тук, ако тя реши да се върне. Не мога да допусна да си помисли, че съм с теб.

Ах. Ясно.

— Мислиш ли, че ще се върне.

— Не знам. Съмнявам се, че Тамсин ще й позволи. Не разбирам как са се усетили.

В гласа му имаше обвинителна нотка, сякаш смяташе, че аз може би бях подшушнала на някого нашата тайна.

— Нямам представа. Адам каза, че ни е видял заедно, но ние никога не сме били заедно извън хотелските стаи, така че това не може да е вярно.

— Проклетницата Тамсин — изсъска Патрик. — Трябваше да сме по-внимателни.

— Искаш ли да се върна в хотела? Ще опитаме да измислим какво да правим.

— Ти луда ли си? Ами ако Мишел реши да се върне тук?

Нямах желание да се срещна отново с Мишел. Никога. Но започвах да се нервирам, че единствената грижа на Патрик беше как да оправи отношенията си с нея.

— Аз не мога да отида на работа утре — казах аз. Бях стигнала до ъгъла на моята улица. Още няколко крачки и сигналът щеше да изчезне, преди да успея да стигна до стаята на Сара.

— Ако тя каже на баща си, с мен е свършено — рече Патрик, без да обърне внимание на онова, което бях казала току-що. — Той никога няма да ми даде работата в новия канал. И ще намери начин да ме изхвърли от канал „Интериорен дизайн“. По дяволите!

— Поне имаш достатъчно опит, за да те вземат някъде другаде.

Той се изсмя. По-скоро изпръхтя. Подигравателно.

— Да, ако собственият ми тъст — човекът, който според половината гилдия ме тегли на буксир години наред, — ме смята за некадърен, другите сигурно ще се изтрепят да ми предлагат работа.

— Тогава можеш да направиш своя продукция. — Неговото самосъжаление започваше да ми лази по нервите.

— Не е толкова лесно, Беа.

— Остава да се надяваме, че Мишел ще размисли и ще те прибере, а? Щом нямаш желание да си пробиваш път в света.

Той подмина сарказма.

— Не й казвай за мен и Тамсин. Тя може да ти се обади…

Значи това беше причината за обаждането му.

— Защо не? Аз мислех, че това беше идеята, че ти искаше да я завлечеш със себе си под летящия влак.

— Засега не. Не и преди да се уверя, че с Мишел всичко е свършено. Ако тя научи, никога няма да ми прости.

Стига толкова.

— Аз трябва да затварям. Ще се чуем отново.

— Обещай ми — настоя той.

— Аз нямам желание да разговарям с нея. Но ако го направя, ще се постарая да ти спася кожата.

— Сърдиш ли ми се?

— Лека нощ, Патрик — казах аз и прекъснах разговора. Нека да се поизпоти.