Джейн Фалън
Да си остане между нас (8)

8

Реших, че тази вечер трябва да се разсея. Да не мисля за онова, което се случваше в Бирмингам. Иън и Фиона от месеци ме увещаваха да изляза с един от техните несемейни приятели.

— Той е идеален за теб — беше казала Фиона. Тези думи са в състояние да всеят страх в сърцето на всяка необвързана жена.

Да се срещнеш с човек, който според приятелите ти е твоята идеална половинка, е все едно да видиш собствения си образ през техните очи. Този непривлекателен, скучен, глупав мъж ги навежда на мисли за теб. Значи ти си същата. Обидно е, освен ако въпросният мъж не се окаже невероятно привлекателен и член на Менса. Затова аз обикновено отбивам опитите да ме уреждат с ухажори. Но отчаяните времена изискват отчаяни мерки. Позвъних на леко стреснатия Адам и го попитах дали искаше да се видим на питие. Импровизирана покана без никакви очаквания.

Още щом влязох в панорамния ресторант на „Хилтън“ на Парк Лейн и се запровирах сред ордите костюмирани посетители, дошли да изпият по някой коктейл след работа, аз разбрах, че не се очертаваше една от най-великите любовни истории на нашето време. Познах Адам от снимката, която Фиона ми беше показала. Дотук добре. Излизала съм с толкова много потенциални ухажори, които изобщо не приличат на образа от снимката си. А приличат на по-възрастния, тъжен и натежал брат на човека от снимката. Лошото е, че веднага ми стана ясно, че Адам не беше мой тип. Той се изправи да ме посрещне. Ако беше разочарован, той не го показа. Аз съм експерт в улавянето на най-лекото трепване на клепачите и промените в езика на тялото, които издават дали човекът отсреща не е впечатлен от онова, което вижда. Адам ми се усмихна със същата усмивка, която се виждаше на снимката и излъчваше доброжелателност и сърдечност. Без нея обаче лицето му беше някак вяло. Неизразително.

Вижте, аз харесвам мъже с остри, характерни черти, а лицето на Адам беше меко и месесто. Не съм чак толкова повърхностна, за да смятам, че външността е най-важното, но все пак не е без значение, при това е с доста голямо значение. Не казвам, че всички мъже, с които излизам, трябва да са красавци. В миналото съм си падала по мъже, които можеха да изплашат ято врани, ако застанеха в полето като плашило. Но в тях имаше нещо, което ми харесваше. А в Адам това нещо го нямаше.

Казах си, че бях тук по определена причина. Да си отвлека мислите от Патрик и Беа. Щях просто да изпия няколко чашки, да си поговоря с човека и да си тръгна, след като съм убила няколко часа. Адам протегна ръка, за да се ръкуваме.

— Винаги ми е било интересно какво мнение имат за мен Иън и Фиона. Сега не съм толкова сигурен.

При нормални обстоятелства щях да се разсмея, но сега не ми беше до това.

Оказа се, че Адам беше учител на едно от децата на Иън и Фиона и се опита да ме забавлява с истории от училищната площадка. Той самият също беше забавен, просто аз не бях в настроение. Чувствах се малко гузна заради моята разсеяност, но не можех да спра да си проверявам телефона на всеки няколко минути. Нямах никакви новини от Беа след есемеса, с който ми съобщаваше за пристигането си: „Орелът кацна, ха-ха.“ и умът ми рисуваше всевъзможни сценарии.

— Нещо важно ли очакваш? — попита Адам, когато взех телефона си за пореден път.

— О, не, извинявай. Тоест, да. Майка ми е болна… — Нямам представа защо казах това. Просто ми се видя като извинение, което щеше да ми позволи да продължа да следя дали не съм получила съобщение.

— О, съжалявам — каза Адам. — Надявам се, че не е нещо сериозно.

Аз скалъпих някаква опашата лъжа за диабет и падане. Адам изрази съчувствие. Отговарях едносрично на неговите въпроси. Той продължи да задава галантни въпроси за мен и моя свят. Знаех, че трябваше да проявя реципрочно внимание, но не виждах никакъв смисъл. Накрая той се отказа и потъна в съзерцание на нощен Лондон, който се виждаше като на длан от панорамните прозорци.

Към десет и половина, когато вече се питах дали можех да се извиня и да си тръгна, телефонът ми иззвъня. Скочих на крака и направих знак на Адам, че трябва да се обадя. Отговорих, без дори да погледна кой ме търсеше, но за щастие беше Беа.

— Какво става, по дяволите? Бях започнала да се притеснявам.

Чух смеха на Беа.

— Исусе! Казах ти, че може да не мога да ти се обадя. И между другото, нищо не става. Тъкмо приключиха с раздаването на наградите. Това нещо е БЕЗКОНЕЧНО.

Отдалечих се от масата и застанах до прозорците. Всяка друга вечер тази гледка щеше да ме остави без дъх.

— О, божичко, наистина ли? Ти забеляза ли го?

— Да. Не се тревожи. Ще го заговоря. Обаждам ти се, защото знам, че седиш край телефона като влюбена тийнейджърка. Сега върви да си легнеш. Ще ти се обадя, когато се събудя.

— Звънни ми по-късно.

— Ще ти позвъня, щом мога. Но може да стане късно. Не мога да се измъкна, за да ти се обадя, докато се опитвам да го впечатля. Не се притеснявай, ако не ти се обадя, това искам да кажа. Всичко се проточи повече, отколкото се надявах. Сега трябва да се опитам да го заговоря, преди да си е тръгнал. Ако той има капка здрав разум, ще се изнесе по най-бързия начин.

Едва се сдържах да не я засипя с въпроси дали Патрик беше сам и дали го беше видяла да флиртува с някоя жена. Трябваше да изчакам.

— Добре. Върви да го хванеш.

— Пожелай ми успех.

Беше безполезно да продължавам да стоя нащрек. Беа едва ли щеше да се обади през следващите няколко часа, така че беше най-добре да се прибера вкъщи и да поспя.

— Аз трябва да тръгвам — казах на Адам, обличайки сакото си. Извадих портмонето от чантата си и оставих на масата две банкноти от десет лири.

— Надявам се, че това ще покрие моята половина.

— Състоянието на майка ти да не се е влошило? — попита той с леко вдигнати вежди, по което разбрах, че не ми вярваше.

— Нещо такова. Благодаря за чудесната вечер. Беше ми приятно.

— Да — рече той. — Предположих.

Понечих да се извиня, но после осъзнах, че нямаше смисъл. Аз нямаше да видя отново Адам.

* * *

Когато се прибрах вкъщи, изведох Рон до неговата тоалетна на тротоара, изчаках го, докато той просто си стоеше там и ме гледаше, убеден, че ако останеше така достатъчно дълго, аз щях да отстъпя и да го заведа на разходка — въпреки изобилието от среднощни грабители, които се бяха навъдили в квартала, Рон живееше в постоянна надежда — и аз разиграх онзи етюд, когато се преструвах, че се каня да го заведа вкъщи и обхванат от паника, той вдигаше крак над кутиите за рециклиране на съседите, след което се прибрах, легнах си с книга и телефона на възглавницата до мен. Мислех си, че няма начин да заспя през следващите няколко часа, но в следващия момент чух звъна на будилника и беше време да ставам. Винаги съм имала здрав и редовен сън, на практика мога да спя навсякъде и по всяко време. Едно бивше гадже ме наричаше „поспаланата“ заради тази моя слабост. Но младежът не се задържа дълго.

Излюпих се от кревата точно когато телефонът ми изписка за получено съобщение. От Беа.

„Имам добри новини, но ме приеха недобре. Ще ти се обадя при първа възможност. Но всичко е наред!“

Добри новини. Това трябва да е, ъ, добре, нали? Тя не би ми написала това, не би ми дала надежда, ако не беше сигурна. Патрик явно се беше държал прилично, беше издържал изпитанието и беше доказал невинността си. Олекна ми, сякаш бях освободила връзките на тесен корсет и бях свалила моделиращото бельо в края на дълга вечер. Поех въздух с пълни гърди, изпълних дробовете си, от което ми се зави свят.

Естествено, аз не се сдържах и се опитах да позвъня на Беа. Многократно. Исках да я чуя при първа възможност. В единайсет и десет вече съжалявах, че й дадох цял свободен ден.

В отсъствието на Беа Ашли трябваше да поеме нейните задължения и да ми помага, но аз отказах всички предложения, освен това да я изпратя до „Кафе Неро“ за лате с обезмаслено мляко. Всичко друго можеше да изчака завръщането на Беа в понеделник. Но дори кафето, което ми донесе Ашли, нямаше същия вкус, както когато го носеше Беа. Беше слабо и рядко. Все пак го изпих, питайки се как тя беше успяла да оплеска нещо толкова просто, след което отидох в кухнята да си направя нескафе.

Иън вече беше там и пълнеше чайника.

— Как беше снощи? — попита той и на мен ми трябваше известно време, докато се сетя за какво говореше.

— О, Адам. Да. Симпатичен мъж.

— Ах! Ти го уби само с две думи — въздъхна той. — Е, добре, ще кажа на Фиона, че скоро няма да бъде шаферка.

— Съжалявам — казах аз. — Просто не се получи… между нас. — Надявах се, че Адам не се беше оплакал от моите обноски на намусена тийнейджърка. На фона на очертаващите се добри новини от Беа, аз се чувствах виновна за провалената вечер.

— Понякога не се получава — рече Иън, наливайки вода в две чаши, в които вече беше сложил нескафе. Предположих, че навярно се беше опитал да помоли Луси да му направи кафе, а после се беше смутил и беше сменил стратегията.

— Искаш ли кафе? — попита той и аз кимнах. Намерих чиста чаша в шкафа и му я подадох.

— Все пак благодаря — измънках неубедително аз. — Че ме запознахте с него.

С неохота влязох на срещата за обсъждане на бюджета с продуцентите на едно от нашите предавания, макар че не бях в състояние да се концентрирам. Единственият ми принос беше коментарът, че перото за кетъринг ми се виждаше необосновано голямо. Когато излязох от срещата, видях, че имах пропуснато повикване от Беа. Затворих се в кабинета ми и й позвъних.

— Е? — казах нетърпеливо. — Какво? Какво стана?

— Ами… — рече Беа, нагнетявайки напрежението. — Той или не ме хареса, или наистина не е играчът, за когото го мислиш.

— Той не захапа ли?

— Не ми обърна никакво внимание.

— О, боже мой, Беа. Значи… ти го заговори… — Исках да чуя всички обстоятелства.

— Накрая стана толкова късно, че аз се доближих, седнах до него и го заговорих.

— И…

— И той се държа много мило. Любезно. Аз флиртувах като луда, говоря сериозно. Дори му казах къде съм отседнала и го поканих да дойде да разгледа стаята ми, защото е удивителна — което е пълна лъжа, така да се каже…

— Съжалявам.

— Но той не отвърна на флирта, дори от любезност. Всъщност той спомена Мишел още на втората минута.

— Наистина ли? — почувствах се толкова щастлива, че ми се прииска да запея.

— По всичко личеше, че той се опитваше да пресече моите аванси.

— И после какво стана?

— О, боже, Тамсин, толкова се срамувам, като си помисля какви неща казах. Реших да направя един последен опит, за да съм сигурна, че той не се сдържа от предпазливост. Затова на практика му се предложих сама.

— Не! Какво му каза?

— Срамувам се да го повторя пред теб. Но той разбра, че му се поднасям на тепсия.

— И той каза не.

— Той не просто каза не, а си тръгна по най-бързия начин. Каза, че това не е в негов стил. Че не е от мъжете, които биха причинили такова нещо на съпругата си. И после си тръгна. Сам, бързам да добавя. Не го видях да разговаря с нито една друга жена за повече от две минути.

— Тогава защо му се носи такава слава?

— Злонамерени слухове, предполагам. Злобни клюки.

— Нямаш представа колко съм щастлива. Толкова съм ти благодарна, Беа. Знам, че те накарах да направиш нещо ужасно.

— Няма да ти позволя да го забравиш — каза тя, смеейки се.

— Добре, сега се наслади на свободния ден. Аз ще намеря начин да ти се реванширам.

Заля ме вълна на облекчение. Въпреки че беше преплетено с голяма доза неудобство, между нас казано. Срамувах се, че бях допуснала подозренията ми да ескалират до такава степен и задето бях въвлякла Беа в моя безумен план. Добре, че тя беше единствената посветена в него. Знаех, че можех да разчитам на нейната дискретност.

Настроението ми рязко се подобри. Стана ми приятно, че Патрик беше заговорил за Мишел, за да отблъсне агресивния флирт. Той мислеше за нея. Той искаше да съобщи на целия свят, че нямаше намерение да я мами.

В моя свят всичко беше наред.

Знам, знам.