Джейн Фалън
Да си остане между нас (15)

15

Тя вече е там, когато пристигам. Както винаги. Аз съм доста пунктуална по природа, но за Мишел точността е почти психоза. Тя толкова се страхува да не закъснее, че обикновено пристига на срещата минимум петнайсет минути по-рано. Веднъж отидох точно навреме, а тя вече си гледаше часовника и почукваше нетърпеливо с пръсти по масата. Засмя се, когато й го казах.

Аз спирам на вратата за момент и я поглеждам. Мишел се е навела напред и гледа екрана на телефона си. Усмихната. Русата й коса се спуска върху лицето й и тя вдига телефона към ухото си. Мишел е много по-красива от мен. Не че това някога ме е притеснявало. Аз дори не съм се замисляла за това, откакто бяхме тийнейджърки и държахме на тези неща. Сега това придобива огромно значение. Тя е по-уравновесена от мен, навярно по-умна, определено по-добра по характер. Какво си мислеше Патрик? Какво си въобразявах аз, по-точно? Защо рискувахме да загубим Мишел?

Питах се дали една малка част от мен се чувстваше поласкана от факта — пък макар и само за миг — че Патрик навярно имаше тръпка по мен. Аз съм толкова различна от перфектните хубавици, с които той беше свикнал. Не исках да го призная дори пред себе си, но се боя, че може да има зрънце истина в това. Аз наистина не искам да съм принудена да призная, че съм толкова повърхностна.

Почти губя решимостта си и съм готова да се обърна и да си тръгна. Малкият ресторант с прилежащ бар, където се срещаме по традиция, има големи прозорци и като знам късмета си, Мишел вероятно щеше да погледне навън и да ме види точно когато й изпращам есемес, че съм прегазена от такси. Става точно така и на лицето й изгрява широка усмивка и аз се чувствам като най-жалката, подла и гадна приятелка на земята.

Мишел се изправя да ме прегърне. Мирише на шампоан с аромат на цитрус и Сикей 1, парфюма, който ползва последните двайсет години. Където и да уловя аромата му, се сещам за нея. На масата пред празния стол вече има голяма чаша бяло вино — вероятно совиньон блан, любимото ми, защото мога да произнасям името му. Въпреки моето решение след случката с Патрик повече никога да не се напивам в компания, аз вдигам чашата и гаврътвам на крак една глътка, която може да изпрати в несвяст дребен бозайник.

— Ожадняла си? — казва Мишел с лукава усмивка.

С усилие на волята аз оставям чашата на масата.

— Ммм. Навън е голяма жега.

— Искаш ли да поръчаме вода? — Тя се оглежда, опитвайки се да привлече вниманието на сервитьорката.

— Нека да е чешмяна — казах аз, доволна от посоката на разговора. В нашите вечерни срещи след работа обикновено си тръгваме за вкъщи към седем и половина най-късно и всичко, което ще запълни времето дотогава и което не се върти около личния живот на Мишел и моя, ме устройва.

— Нова ли е? — питам аз, сочейки деловата лятна риза на Мишел. Типичният смислен, дълбок разговор, който можете да очаквате, ако аз съм вашата най-добра приятелка.

— Да, от Уеърхаус. Наложи се да намеря нещо набързо, защото изгорих дупка в другата, затова отидох на пазар сама и я избрах без твоята помощ. Харесва ли ти?

— Чудесна е.

Нямам какво друго да кажа. Ширпотреба. Една от моите малки мании е да покровителствам малките независими бутичета за дрехи в квартала и да бойкотирам настъплението на големите вериги за конфекция. Не че мога да променя нещо глобално. Особено като се има предвид, че си купувах обувки от утвърдени марки и не питах дали рибата, която ядях, е етичен улов. Олицетворението на проблемите на първия свят.

Нямаше да ми мигне окото, ако застрояха огромен хипермаркет с прилежаща робска шивалня на територията на целия Белиз Парк, ако така можех да пренапиша събитията от последните няколко дни.

— Аз нямам нищо за лятото. — Ако продължа в същия дух, цял час може да говорим само за дрехи. Но Мишел не се хваща на въдицата.

— Купи ли нещо за майка ти?

Аз се възползвам от възможността и започвам да говоря за различните възможни подаръци, които съм обмислила и причините, поради които съм ги отхвърлила, опитвайки се да запълня следващия един час с празни приказки. Когато Мишел поглежда за секунда встрани, аз тайно проверявам часът на екрана на телефона си. Шест и четирийсет и пет. Още само петнайсет минути, преди да мога да се извиня и да си тръгна. Изгълтах остатъка от втората ми голяма чаша вино, игнорирайки факта, че трябва да съм с бистра глава.

— Искаш ли да поръчаме по още едно? — пита Мишел. Тя още не е изпила своя първи — и единствен — коктейл от водка и тоник.

— Разбира се. Не бързам за никъде. — Мога да кажа това с ясното съзнание, че тя е предвидила време за вечеря с Патрик. Когато се виждаме двете след работа, той винаги готви и я очаква с приготвена вечеря.

Когато поръчките ни пристигат, аз съм насочила разговора към служебни неща. Знам, че Мишел е нагазила до колене в координирането на кампания за някакво ново мобилно приложение — нещо, което сравнява цените на козметичните продукти в големите магазини, не помня — затова я питам как върви.

След това, най-малкото от любезност, тя е длъжна да ме попита за моята работа и аз разказвам надълго и нашироко за две предавания, които са на различни стадии на продукция и после, слава богу, става време да си вървим. Не сме говорили за нищо друго, освен за баналности. Идеално.

Става ясно, че Мишел се е уговорила с Патрик да вечерят в някакъв ресторант в Сохо. Питам се дали идеята е била негова. Като начин да докаже, че е добър съпруг.

— Защо не дойдеш? — предлага тя, когато аз вдигам ръка да си спра такси.

— Не! — почти изкрещявам аз. — Не, няма да ви се натрапвам на интимната вечеря.

Мишел се разсмива.

— Не е такава. Патрик трябваше да отиде на някаква прожекция и аз му предложих да се видим след това.

— Така ли? Аз съм капнала.

Успях да я натикам в таксито с облекчение, че бяхме в различна посока. След три чаши вино вече не ми се иска да се прибера и да стоя сама в празния ми апартамент и да мисля каква идиотка съм. Искам да отида някъде и да се натряскам. Всичките ми приятелки вече са се прибрали вкъщи с мъжете и/или децата си. Вече нямам познати, които да излизат да пият през седмицата. Всъщност не, имам.

Беа отговаря почти веднага. Чувам около нея шум, който ми подсказа, че тя е в някой пъб или ресторант.

— Всичко наред ли е? — пита тя още преди да мога да й кажа здрасти.

— Да. Извинявай, че ти се обаждам вечерта. Просто се питах какво правиш — дали искаш да пийнем по нещо.

— Разбира се… — В гласа й прозвучава колебание. Това е молба без прецедент. Както казах, независимо колко добре се разбираме, ние водим паралелен социален живот, ако не броим пийването на бързо след работа в близкия бар. — Аз съм в пъба на ъгъла на моята улица, заедно с Али.

Али е съквартирантката на Беа. Едната. Беа има две съквартирантки, струва ми се, Али и Сара, като обикновено се точи някаква драма. Беа явно дърпа юздите — откакто я познавам, тя вече изрита две съквартирантки.

— О, добре… не искам да се натрапвам…

— Няма проблем. Просто Али ще трябва да престане да мели за бившия си приятел, което е облекчение, честно казано.

Чувам възраженията на Али в далечината и писклив смях.

— Ти добре ли си? — продължава Беа.

— Просто си търся компания, това е всичко.

— Тогава ела при нас.

Тя ми напомня адреса си. Само на пет минути от спирката на метрото, но аз мога да взема такси. По средата на пътя започвам да съжалявам. Щях да съм си по-добре в уединението на малкия ми апартамент. Не умея да си държа езика зад зъбите. Добре, че Али ще бъде там. Можем да говорим за общи неща, да пийнем. Да притъпя мозъка си, така че да мога да заспя.

Не се прави на идиот, напомням си аз, когато таксито потегля. Вече си пийнала. Много развълнувана. И още си шеф на Беа, в крайна сметка. Недей да се напиваш като казак и да ставаш за смях в пъба. Можеш да си поръчаш диетична кола, казва една част от мен, но другата й се изсмива в лицето.

Пъбът прилича на сцена от филм на Гай Ричи точно преди масивна престрелка, в която ще загинат всички без главния герой в изпълнение на голям актьор. Пълно е с мъже. Предполагам, че съпругите и приятелките им са се събрали в някое кокетно заведение, пият водка на екс и се жалват от мъжете си. На една маса играят билярд и аз не мога да не си помисля, че щеките приличат на пушки. Насочвам се към претъркания вътрешен двор. Беа седи на една ъглова маса с жена, която сигурно е Али. Тя е на възрастта на Беа, с къса коса, големи очила и гневно изражение. Прилича на музикантките от Чумбауамба.

— Хей — казва Беа, когато ме вижда. — Добре дошла в кварталния пъб. Много е ретро, нали?

— Шегуваш се, нали? — питам аз, полу на шега.

Али обръща към мен лицето си на бясна оса.

— Автентично е.

Страхотно, очертава се забавна вечер.

— О… — заеквам аз. — Разбира се.

Али ме пронизва с поглед и лицето й се разчупва в широка усмивка.

— Пошегувах се. Мястото е ужасно.

Беа се разсмива сърдечно.

— Но си е нашето място.

— Добре, кой иска нещо за пиене?

Беа кимва към техните почти пълни чаши.

— Ние дойдохме тук няколко минути, преди ти да се обадиш, така че си имаме.

Аз влизам вътре и си пробивам път към бара. Едно от преимуществата на такива наситени с тестостерон места е, че тук цари атмосферата на 70-те и мъжете отстъпват на „дамата“, затова ме обслужват за нула време.

На връщане, с водка и кола в ръка, аз се спъвам чаровно в крака на един стол. Трите чаши бяло вино, които изпих по-рано, явно са ме настигнали.

— Ти пак ли си фиркана? — пита Беа, невярваща.

— Не! Само малко. Преди това се видях с Мишел.

— Аха — казва тя многозначително. — Как са нещата там?

— Всичко е наред — казвам аз, тъй като не искам да говоря по темата. — Всичко се уталожи.

— Ох, отдъхнах си.

За момент се ужасявам, че Беа ще разкаже на Али историята в детайли, въпреки че вече сто пъти съм я карала да се закълне, че щеше да пази в тайна коварния сценарий. Тя не го прави, естествено, защото е Беа, което е съкращение за надеждност и лоялност.

— Приятелката на Тамсин имаше някакви проблеми — каза тя на Али вместо обяснение. — Но не е нещо сериозно.

Тя се обръща към мен с палаво пламъче в погледа.

— Али тъкмо ми разказваше как вчера се натъкнала на бившия си приятел Стюарт и новото му гадже в супермаркета. — Тя вдига вежди и ме поглежда подканващо.

Спомням си, че Али обича да говори за себе си. Беа веднъж ме беше предупредила, че ако я срещна, не трябва да й задавам никакви лични въпроси, защото няма да мога да се откача от нея, освен ако не се престоря, че припадам.

— Сигурно е било гадно — казвам аз. — Кога се разделихте?

Бухалските очи на Али се разширяват и на мен ми става неудобно. Единайсет минути по-късно, когато съм чула цялата история на връзката на Али и Стюарт, при това в интимни подробности, съчувствието ми вече е изветряло. Сега знам, че Али и Стюарт са се запознали на вечер за необвързани, които работят в технологичната сфера, че когато са правили секс за първи път тя го е помолила да изгаси осветлението, защото се притеснява от дебелите си крака, но Стюарт е настоял да останат включени и не показал да е отвратен от пухкавите й форми; че тя винаги се е питала дали не е лесбийка, но близостта със Стюарт я е убедила в обратното, и че накрая, точно когато започнала да мечтае за малка, но задушевна сватба в Гърция, той съобщил, че не е влюбен в нея и две седмици по-късно се хванал с Тара от службата му, от която Али ревнувала от самото начало, честно казано.

След известно време бъбренето й започва да ми действа успокояващо. След като осъзнах, че от мен не се очаква друго, освен по някое „така ли?“ и „ооо!“ тук и там, аз изключвам напълно, ако не броим многозначителните споглеждания с Беа. Не мисля за нищо, освен за топлата вечер и уличното движение. Действа ми като катарзис.

— Ами ти, Тамсин? — внезапно гласът на Али пронизва мъглата ми. — Какво става с твоя любовен живот?

— О, нищо — казвам аз и обхождам с очи масата, питието ми, орловите нокти по стената. Важното е да не гледам Беа. Струва ми се, че тя ще да разчете лъжата върху лицето ми за секунда.

— Тамсин е сама по свой избор — казва Беа и ни се усмихва. — Защото тя е рационална и разумна. Не си губи времето в драми.

— И аз се стремя към това — кимва Али.

Беа отпива бавно от чашата си.

— Според мен не може да се живее без драма. Винаги се случва нещо в живота.

Тя ме поглежда въпросително и за част от секундата аз действително се изкушавам да разкажа на Беа, и съответно на Али, за онова, което се случи. Да излея всичко навън и после да я помоля да ми каже какво да правя, да опрости греховете ми. Сигурно щях да почувствам облекчение. Беа навярно щеше да ми даде стандартния отговор, „голяма работа, била си пияна и не си стигнала докрай с него“ и аз щях да се съглася и да се почувствам по-добре.

— Да пием за драмата — казва Али, събира празните ни чаши и става. — За всички от същото, нали?

Внезапно осъзнавам, че трябва да се взема в ръце. Да се прибера вкъщи, преди алкохолът да ми е развързал езика и да си изпея всичко.

— Всъщност, аз трябва да тръгвам. Не искам утре да се чувствам като парцал.

Беа скача и ме прегръща.

— Искаш ли да ти помогна да намериш такси? — пита тя, винаги загрижена за моето благоденствие.

— Ще се справя. Ще взема метрото, още е рано. Радвам се, че се запознахме, Али.

Махвам й и се запровирам през навалицата.