Джейн Фалън
Да си остане между нас (11)

11

Когато се прибрах от работа този ден, бях започнала да се чувствам малко по-добре. Нещата щяха да се уталожат. С течение на времето всичко щеше да се нормализира. Съблякох работните дрехи, взех душ и отново облякох черно-бялата карирана пижама. Отгоре облякох червения суичър от Джуси Кутюр, вързах косата си на конска опашка и влязох в кухнята, за да реша какво да вечерям.

Тази вечер хладилникът изглеждаше съвсем пуст, защото смущаващата визита на Патрик в събота беше убила апетита ми за пица. Реших да си поръчам готова храна, но не знаех какво ми се хапваше, затова си налях голяма чаша червено вино.

Точно бях седнала да гледам новините по Канал 4, когато на вратата се позвъни. Първият ми инстинкт беше да се спотая и да се престоря, че не съм вкъщи, но любопитството ми надделя и аз се обадих по телефона. Какво пък, можеше да е грешка. Не беше, разбира се.

Когато поканих Патрик да влезе, той беше в същото състояние както в събота. Но се усмихна, когато видя облеклото ми.

— Хъм, радвам се, че си се постарала с тоалета.

— Не очаквах гости — казах, като вдигнах ципа на суичъра почти догоре.

— Сериозно? Нагласила си се така и няма да излизаш?

— Много смешно.

Патрик ме последва в хола. Аз се опитах да преглътна тревогата, която бе събудило в мен неочакваното му посещение.

— Всъщност, ти какво правиш тук?

— Не мога да спра да мисля за това. Вярно, ти каза, че не забелязваш нищо необичайно в Мишел, но аз просто исках да чуя какво точно те кара да мислиш така…

Вчера — понеделник, се бях обадила на Патрик, когато знаех, че той беше на работа и далеч от ушите на Мишел, за да му кажа, че бях убедена, че той си беше въобразил сценария с капана. Престорих се, че трябваше да вляза на някакво съвещание и затова можех да разговарям само няколко секунди. Но не успях да го отпратя толкова бързо. Аз не съм и никога не съм била изпечен лъжец.

— Ами… — казах аз, мислейки трескаво. — Просто й дадох много възможности да ми разкаже дали нещо я безпокои. Говорихме много за теб. Не специално за онова нещо… естествено…

— И?

— И тя не каза нищо. Изглеждаше много щастлива. Говореше за предстоящия уикенд сякаш го очаква с нетърпение, нещо такова. Честно, изобщо не ми се вярва, че тя е изпратила някаква жена, за да те изпита.

Патрик седна на фотьойла.

— Добре. Слава богу.

— Искаш ли чаша чай? — попитах аз, макар че чаша чисто бренди щеше да ми се отрази добре. Надявах се Патрик да откаже, той трябваше да се прибере вкъщи, а аз можех да си налея пълна чаша и да си я изпия сама.

— Предпочитам нещо по-силно.

— Ти не си ли с кола?

Той кимна.

— От една чашка няма да се напия.

— Добре. Червено или бяло?

— Бяло.

Отворих бутилката (капачка на винт, слава богу. Не исках да си губя времето с тирбушон) и му налях най-малката чаша бяло вино, колкото да не мина за негостоприемна грубиянка. Не бях способна да издържа безмилостен разпит. Не бях сигурна, че щях да премина през изпитанието. И междувременно долях моята чаша с червено вино.

— Мишел не те ли очаква? — попитах, хващайки се като удавник за сламка.

— Тя е на гости на родителите си.

— Ясно.

— Истината е, че съм имал възможност да кръшна. Сигурен съм, че на нея също са й се отдавали случаи. Просто аз никога не бих…

— Знам.

Патрик отново беше на ръба да се разплаче. Аз седях, без да знам какво да направя. Не го познавах в такава светлина и се чувствах неудобно. Може би през всичките години на познанството ни съм имала погрешно мнение за него, а той всъщност е мекушав.

— Мисля, че ти трябва да прогониш от главата си тази мисъл. Случилото се е било просто някакво идиотско съвпадение.

— Ти не беше там. Би ли ми наляла още една чаша?

Патрик беше изпил виното за рекордно кратко време (вярно, че аз му бях наляла около три глътки) и сега протягаше ръка с празната си чаша.

— Сигурен ли си?

Той сви рамена.

— Мога да си поръчам такси, ако се наложи.

Нямаше начин да му откажа. Нямах вид на жена, която се готвеше да излиза.

— Добре.

Налях и на двама ни, този път доста по-щедро количество. Да става каквото ще.

После предложих първия що-годе достоверен сценарий, който успях да измисля, с надеждата да сложа край на този разговор.

— Знаеш ли какво мисля? Обзалагам се, че някой я е изпратил, тази Черил. Някой, който те познава и е искал да се пошегува.

Патрик не изглеждаше убеден.

— И този човек й е казал името на Мишел?

— То не е държавна тайна. Навярно са го обсъждали, казали са, че жена ти се казва Мишел и човекът е казал: „Няма ли да е забавно, ако ти отидеш и му се хвърлиш на врата, за да видим как ще реагира.“ Не знам, нещо такова.

— Но защо?

— Бог знае защо. Защото човекът има шантаво чувство за хумор.

— И тя какво щеше да направи, ако аз се бях съгласил да се кача в нейната стая?

— Сигурно щеше да извика „хвана се!“ и да избяга. Сигурна съм, че това е било някакъв номер, някаква глупава шега. Вероятно е бил някой продуцент, чието предаване ти си отхвърлил или който си уволнил и сега този човек е поискал да те постави в неудобно положение.

Патрик прокара ръка през косата си.

— Не знам, Тамсин.

— Не мога да повярвам, че ти го приемаш толкова навътре.

— Аз се изплаших много при мисълта, че нещо може да се обърка.

И по бузата му отново се търколи едра сълза. Заля ме смазваща жалост. Патрик очевидно се чувстваше разкатан. Представата ми за него беше толкова погрешна.

Аз пресуших чашата си, долях моята и неговата догоре и седнах на подлакътника на дивана, съвсем близо до Патрик. И отново го прегърнах през рамената. Направих го почти инстинктивно. Той се облегна на рамото ми. Главата ми беше малко олекнала от виното. Знаех, че го бях изпила прекалено бързо. Затова постъпих както обикновено при такива обстоятелства. Пийнах още малко.

— Всичко ще се оправи — промълвих над главата на Патрик.

— Надявам се.

Той протегна ръка и я сложи върху крака ми, като ме притегли по-близо до него. В този момент аз трябваше да стана, да го потупам приятелски по гърба, да приготвя кафе, за да си проясним главите. Но аз не го направих. Въпреки че усещането да седим прегърнати беше странно, това беше Патрик, мъжът на най-добрата ми приятелка. Аз все още не подозирах, че това щеше да премине в нещо друго. И — с цялата ми честност — беше приятно. Утешително.

Седяхме така около минута и после аз усетих, че ръката на Патрик се движеше. Съвсем лекичко. С най-лекия намек, че неговите пръсти галеха бедрото ми. Знаех, че това не беше съвсем редно. Едно беше аз да го галя по гърба, за да го успокоя, докато това тук беше много по-интимно. Все пак аз го отдадох на неговото крехко душевно състояние и на виното. Облегнах се леко назад. Внимателно. Не исках Патрик да осъзнае какво правех и да се почувства засрамен.

И тогава той ме погледна и аз също го погледнах, сякаш неспособна да откъсна очи от неговите, макар да знаех, че трябваше. Той протегна ръка и ме погали с пръсти по бузата и аз не се дръпнах. В следващия миг се целувахме. Истински. Дълбоко. Сякаш през последните пет години бяхме очаквали този момент.

Аз можех да се отдръпна. Можех да спра това, преди да е станало късно, да бях опитала да обърна целувката на шега като нетрезво недоразумение. Още не беше късно. Но ръката на Патрик вече пълзеше под блузата ми, преодолявайки моята решимост. Аз не се възпротивих. Не исках това да спира.

А после всичко потъна в плътна мъгла.