Джейн Фалън
Да си остане между нас (66)

66
Тамсин

— Някакви новини от Беа? — питам аз Ашли, когато става десет без двайсет и тя още не е дошла. Разбира се, аз не очаквам Беа да дойде, но трябва да давам такъв вид.

— Не. Искаш ли да й позвъня?

— Изчакай още десет минути. Може да е заседнала в метрото.

— Искаш ли да направя нещо за теб? — пита с усмивка Ашли.

Поколебах се.

— Бих изпила едно кафе.

— Разбира се. — Тя се изправя. — Обезмаслено дълго лате без захар, нали?

— Идеално.

Още съм в състояние на шок. Предишната вечер изглежда сюрреална. Лош сън. Но вече няма връщане назад. Аз се превърнах в доживотен враг на Патрик Мичъл, а отношенията ми с Беа са обречени. Приятелството ми с Мишел може да увисне на косъм. Това ме плаши, честно казано. Много.

Изключено е да се съсредоточа, затова затварям вратата на кабинета си и забивам поглед в пространството, в очакване бурята да се разрази.

На вратата се чука и Ашли наднича притеснено в стаята.

— Току-що говорих с Беа — казва тя. — Не се чувства добре, затова ще си остане у дома. Ходила е на лекар, затова не се е обадила. Изглежда, че докторът я е посъветвал да си остане няколко дни вкъщи.

За малко да се разсмея. Ето каква ще е стратегията на Беа. Да се спотайва.

— О, боже. Е… благодаря…

— Аз мога да поема неотложните задачи.

— Благодаря ти. Вярвам, че Луси ще се справи.

Ашли пристъпва от крак на крак. Покашля се.

— Всъщност, Тамсин, аз много бих искала шанс да поема повече работа, ако е възможно. Разполагам с много свободно време, докато седя на рецепцията, и ми се вижда лудост да не ме използваш, когато се нуждаеш от помощ.

Това май е най-дългото изречение, което съм чувала от устата на Ашли. Замислям се за момент. Какво толкова страшно може да се случи? Най-много да обърка нещо и тогава ще помоля Луси да поеме нещата.

— Добре. Чакай да помисля какво трябва да се свърши.

— Благодаря — каза тя и в очите й проблесна радостно пламъче.

Иън, Ан Мари и аз седим в кабинета на Иън. В чиния на ниската маса пред нас се мъдри селекция от смъртоносни наглед браунита. С чили и морска сол, както ни обясни Ан Мари.

— Човек трябва да експериментира с ярки вкусове — казва тя с убеденост, сякаш цитира десетте Божи заповеди.

След много мислене аз реших, че трябва да им кажа какво става — как току-що съм открила, че Беа има връзка с Патрик Мичъл и предвид това, че той е съпруг на най-добрата ми приятелка, нашите служебни отношения ще са подложени на сериозно предизвикателство.

— Беа? — Ан Мари изглежда шокирана, което е съвсем нормално. През последната една година аз не спирах да възхвалявам качествата на Беа. Иън само се сконфузи. Той е човек, който иска да вярва, че всичко в света е наред и не обича да го убеждават в обратното.

— Знам. Голям шок.

— Но не мисля, че това е достатъчно основание да я уволним.

— Надявам се, че тя ще постъпи достойно и ще напусне сама. Иначе не виждам как ще работим заедно.

— Не можем да отровим атмосферата в колектива — отбелязва Иън.

— Ще се постарая да се държа добре — казвам аз. — Може би тя изобщо няма да се върне на работа.

— Ако се върне, може тя да отиде при Иън, а Луси да работи за теб? — предложи Ан Мари като роден дипломат.

— Не — изрекохме едновременно Иън и аз. Бих предпочела да рискувам с Беа, отколкото да се боря със самомнението на Луси. Предположих, че Иън просто иска да остане встрани от драмата.

— Твоята приятелка как го приема? — пита Ан Мари.

— Съсипана е, нормално. Дори не подозираше.

Тя потапя една курабийка в кафето си, която се разпада наполовина.

— Да ти кажа честно, открай време се носят слухове, че той е женкар.

Не е за вярване.

— Защо само аз не знаех за това?

Ан Мари свива рамене.

— Ти щеше ли да ми кажеш, ако смяташе, че Иън кръшка?

— Да!

— Чакайте малко, не ме замесвайте — обади се Иън.

— Добре, тогава не Иън. Някой, с когото знаеш, че сме приятели?

Тя има право.

— Знам, знам. Просто се чувствам като идиот.

— Е, в случая всички сме в ролята на идиоти, по отношение на Беа.

Аз въздишам.

— Сигурна ли си, че не мога да я уволня, защото това би ме направило много, много щастлива.

— Напълно. — Ан Мари играеше по правилата. Аз лично не смятах, че Беа щеше да ме изправи в арбитражния съд, ако я изгонех, но й обещаех препоръка. Всъщност това не беше лоша идея. Сигурно можех да й предложа този вариант: напускаш веднага = добра препоръка; оставаш тук = лоша препоръка. Но какво щях да правя, ако тя решеше да остане при нас завинаги? Може би не.

— Хайде да видим дали тя изобщо ще се върне — рекох аз. — Не вярвам, че ще иска да е близо до мен.

 

 

Следващите два дни преминаха като в мъгла. Беа се криеше, като казваше на Ашли — която аз накарах да й се обади отново — че докторът й беше заръчал да стои в леглото до събота. Ашли пое деловодството ми и подреди по азбучен ред дивидитата ми.

След работа аз отивах директно при Мишел. Първия следобед я намерих обляна в сълзи, защото Патрик дошъл — както тя бе поискала — докато нея я нямало и взел част от дрехите си. Той я бомбардирал с обаждания, каза ми, но тя не му отговаряла. Беше й оставил съобщения, че е отседнал в хотел, че е скъсал с Беа, че е готов на всичко, за да си върне Мишел.

— Наистина ли смяташ, че е имало други преди нея? — попита ме тя, когато си отворихме бутилка вино.

— Да. Освен това мисля, че историята с Беа е започнала по-рано, отколкото той признава.

— Откъде знаеш?

— Не знам. Но в гилдията се носят такива клюки.

— Все пак трябва да говоря с него. Да му дам шанс да ми каже цялата истина.

— Не вярвам, че това ще се случи. Тоест, ти говори с него, естествено, но не му вярвай безрезервно.

— О, боже — промълви Мишел и отново се разплака. — Не издържам повече.

Аз я погалих по ръката.

— Накрая всичко ще се оправи. Ти ще се почувстваш по-добре.

— Никога няма да си имам детенце — прошепна тя.

Аз се питах дали Патрик нямаше да използва бебето като аргумент. Знаех, че Мишел щеше да пресмята наум. Да изчислява, че докато срещнеше някой друг — ако изобщо срещнеше нов човек, и двамата решаха да създадат семейство и да имат деца, за нея можеше да е твърде късно.

— Слава богу, че вече не си бременна. Представяш ли си какво е цял живот да си прикована към него, след като знаеш на какво е способен.

— Не знам. Може би бебето щеше да го накара да се промени…

Аз я срязах.

— Не! Не, не и пак не. Знаеш, че в живота не става така. Ти ще отглеждаш детето, докато той ще тича след фусти и ще прави каквото си иска.

Струва ми се, че разпалената ми реакция малко я стресна. Но аз не можех да спра.

— Помисли си какво ще му бъде на бебето. Наистина ли искаш да отгледаш дете в нещастен брак?

— Там е работата, че ние не бяхме нещастни. Или поне аз така си мислех.

— Но сега знаеш…

— Права си. Знам, че си права. Ох.

В този момент телефонът й започна да звъни. Отново Патрик.

— Няма да вдигна — рече Мишел и изключи звука.

Тръгнах си към десет часа и помолих таксиметровия шофьор да се отбием първо през дома на момичето, което разхождаше кучетата, за да си прибера Рон. Той ме посрещна все едно не ме беше виждал не четиринайсет часа, а четиринайсет дни и аз се почувствах още по-виновна. Платих на Шарън за допълнителната услуга, проверих дали тя можеше да гледа Рон и следващата вечер и продължих към дома.

Знаех, че тази вечер Адам е на трета среща с Мел. Откакто си тръгнах от къщата на Мишел, гледах нервно часовника. Вече е по-късно от часа, когато те се бяха разделили миналата седмица. Не знам защо смятах, че той ще ми позвъни веднага щом изпратеше Мел, но фактът, че не го бях чула, ме караше да се страхувам от най-лошото. Изкушавах се аз да му се обадя. Да кажа „О, извинявай! Ама ти с Мел ли си? Бях забравила!“ и после някак между другото да попитам как е, но знаех, че това е абсурдно. Той каза, че тя е симпатична. Аз трябваше да се радвам за него. Но аз не се радвах.

На другата вечер, когато отивам в Хайгейт, Патрик вече е там. Стои в хола и ме гледа свирепо, когато Мишел ми отваря вратата. Инстинктивно понечвам да се обърна и да избягам. Втората ми мисъл е да се обадя на Адам, който трябва да се присъедини към нас по-късно и да ни донесе готово индийско къри, и да му кажа да се скрие някъде навън, докато теренът се освободи. Знам, че Патрик ме мрази, но няма да ме нападне със сила. Адам, от друга страна, можеше да пострада. Макар че не съм виждала Патрик да упражнява насилие. Но като имам предвид колко неподозирани способности на Патрик бях открила през последните няколко месеца…

— Ти какво правиш тук? — изсъска той.

— Мога да те попитам същото.

— Да, но тогава ще влезеш в ролята на идиота, защото това е моята къща.

— Мишел ме покани. Съмнявам се, че ти можеш да кажеш същото.

Той се обърна към Мишел.

— Мич, ние трябва да поговорим. Може ли да останем за малко насаме, без нея?

— Не знам дали има за какво да говорим — рече Мишел. — Освен ако не искаш да ми разкажеш защо ти се носи славата на женкар от години.

Това сякаш го жегна.

— Предполагам, че тя ти е казала?

— Не е ли вярно?

— Не, разбира се! Това с Беа… е за първи път, честна дума.

Аз изпръхтях подигравателно.

— Патрик, престани да ме лъжеш — възкликна Мишел. И макар да знаех какво имаше предвид, имаше една лъжа — или най-малкото едно премълчаване, което аз бих одобрила.

— Не те лъжа. — Той вече не можеше да ме погледне. Или не искаше.

— Няма смисъл да стоиш тук — рече Мишел с разтреперан глас. — Мисля, че трябва да си вървиш.

Патрик протегна ръка към нея и тя отстъпи назад, за да избегне докосването му.

— Мишел, моля те…

— Ако не искаш да говориш пред Тамсин, тогава аз не искам да говорим изобщо. Ти само ще се опитваш да ми замажеш очите.

Патрик погледна злобно в посока към мен.

— Тя ли ти каза това? Ти знаеш, че тя се интересува само от себе си, нали?

— Не е нужно да ми казваш какво да мисля.

— Не я слушай. Не вярвай на нито една нейна дума.

Мишел се облегна на малката странична масичка, където те държаха ключовете си, откакто живееха тук.

— Защо й е на Тамсин да ме лъже? Тя е най-добрата ми приятелка. Познавам я от много по-дълго, отколкото познавам теб…

— Мислиш, че я познаваш? Ти нямаш представа каква е тя всъщност. — Патрик ми хвърли още един мръсен поглед и аз успях да не отместя очи.

— Как смееш да измисляш такива неща за Тамсин? — възкликна Мишел с такава сила в гласа, че аз се почувствах едновременно горда и още по-засрамена. — Само това ли те интересува? Някаква глупава жалка вендета? Ти държиш Тамсин отговорна за разпадането на брака ни, тъй като тя ми показа какъв си в действителност? Ти не мислиш какво си направил, нито за това, че те хванахме?

— Ти ли ще й разкажеш, или да го направя аз? — процеди Патрик към мен. Стомахът ми се преобърна. Започваше се.

Аз се престорих на учудена.

— Какво да й разкажа?

— Знаеш какво. Наистина ли искаш да разкажа онова, което се случи, или предпочиташ да ни оставиш насаме, за да мога да поговоря с жена си на четири очи?

Аз го погледнах в очите. Заповядах си да спра да треперя.

— Нямам представа за какво говориш.

— Добре. Мишел, когато ти разкажа това, ти ще разбереш, че съм искрен, защото след като научиш, повече няма да се върнеш при мен. Но аз трябва да ти покажа истинското лице на Тамсин.

Объркана, Мишел местеше поглед от Патрик към мен и обратно.

— Нямам търпение да чуя — казах аз. Сърцето ми блъскаше като лудо и ушите ми писнаха. Напомних си да се престоря на изумена от думите му. Напомних си да се престоря, че намирам историята за абсурдна и смешна.

— Тамсин и аз правихме секс.

Патрик погледна Мишел с очакване, сякаш казваше: „Хайде да видим какво мислиш сега?“

Аз хлъцнах високо.

— Е, това вече е брилянтно.

— Тя ще го отрече, естествено, но е вярно.

— И кога точно трябва да е станало това? — обадих се аз. — Да не сме правили тройка с Беа?

— В апартамента ти. Преди около четири месеца.

— Това е пълен абсурд — рече Мишел.

— Вярно е — настоя Патрик. — Тя дори ми изпрати есемес, в който казваше, че трябва да си мълчим, но го изтри онази сутрин, когато дойде тук в ранни зори. Помниш ли?

— Колко удобно — казах аз.

— Питай Беа. Тя дори разказа на Беа за нас.

— Стига толкова — отсече Мишел с леден тон, какъвто не я бях чувала да използва. — Вече можеш да си вървиш.

— Тя знаеше за мен и Беа от самото начало, но ме прикриваше, защото се страхуваше какво щях да й разкажа за теб в противен случай.

— Дори не споменавай името на онази жена. Да не мислиш, че ме интересува какви лъжи сте… скалъпили… заедно?

— Как бих могла да знам от месеци? — намесих се аз. — Ти вече няколко пъти каза, че си се виждал с нея само два пъти. И онова с мен кога би трябвало да е станало — преди или след като съм изпратила Беа да ти заложи капан? Историята ти не звучи правдоподобно.

— От колко време си с Беа? — Мишел го прониза с очи.

Патрик заби поглед в пода.

— Около четири месеца.

— Значи ти продължи да ме лъжеш дори след като те разкрих? Как очакваш да повярвам, на каквото и да е, което излиза от твоята уста?

— Вярно е — рече той. — Заклевам се.

— Щом си спал с мен — обадих се аз, — как тогава твърдиш с такава увереност, че Беа е била единствената? Или това също беше лъжа?

Патрик ме игнорира. Обърна се към Мишел.

— Наистина ли мислиш, че за нас има някакъв шанс? — попита Мишел. — Ти или си ми изневерил с най-добрата ми приятелка…

— Това е пълна лъжа — бързо изрекох аз.

— Знам. Или си скалъпил история, че си ми изневерил с най-добрата ми приятелка, за да унищожиш нашето приятелство? И в двата случая ти си болен човек.

Патрик не каза нищо, а се обърна да си върви. Беше изиграл най-силната си ръка и беше загубил.

— Не идвай повече тук — извика след него Мишел. — Не ме търси. Край.

Чух как той отвори вратата, а после рече:

— Ти пък какво правиш тук, по дяволите?

— Нося храна — отвърна гласът на Адам. Нервен.

Вратата се затръшна. Адам се появи на прага с найлонови торби в ръка.

— Боже мой, какво изпуснах?

Отидох да разопаковам кърито в кухнята, макар че нито на Мишел, нито на мен ни беше до ядене. Ръцете ми трепереха толкова силно, че се затруднявах да отворя пластмасовите кутии. Чувах как Мишел разказваше на Адам за твърденията на Патрик и той старателно ги обявяваше за абсурдни.

— Предполагам, че на този етап той може да каже всичко. Отчаян е.

— Точно това ме накара да взема решение — рече Мишел. — Край. Безпредметно е дори да обмислям дали да му дам втори шанс. Фактът, че той е измислил нещо такова… не, повече не мога да му имам доверие.

— Много съжалявам, Мишел. Бих искал нещата да се бяха развили по друг начин.

Аз се подадох в коридора.

— Храната е сервирана, ако някой иска да хапне.

— Аз никога не отказвам храна — рече Адам. — А ти трябва да хапнеш нещо, Мишел, иначе ще се обидя.

— Аз ще дойда и ще седна с вас. Но не мисля, че мога да ям.

Накрая тя хапна, защото Адам постоянно й предлагаше разни вкусни парченца и тя нямаше силата всеки път да отказва.

— Ти никога ли не си искал да имаш деца, Адам? — попита Мишел, докато той я хранеше като малко дете с един лучен крокет.

— О, да. Години наред копнеех за деца.

— Така ли? — възкликнах аз, удивена. — Никога не си споменавал това.

— Защото ти никога не си ме питала.

Мишел не се отказа.

— Жена ти ли не искаше?

— Просто не се получаваше, а после осъзнахме, че бракът ни поначало беше грешка.

— Значи ако се получи сега с Мел, ти ще получиш готово семейство.

— Не! Моля те, не ми позволявай да се нагърбя с отговорността за онзи малък лигльо. Той е чудовище.

— О — казах аз, сякаш едва сега си бях спомнила. — Как мина твоята среща снощи?

Адам направи физиономия.

— Ходихме на кино. Аз я оставих тя да избере филма.

Адам вдигна вежди в очакване и аз се разсмях.

— И…

— От глупав по-глупав.

— Ха!

— Страхувам се, че нашият съюз не е сключен в рая.

— Не можеш да я зарежеш само защото е избрала глупав филм! — възрази Мишел и се засмя за първи път от дни. Аз се почувствах признателна, че Адам беше тук. Харесваше ми да има жив, говорещ източник на утеха в стаята. Той беше толкова прекрасен другар.

— Но показва по-съществени неща. Елементарно чувство за хумор. Невникване в сюжета. Липса на емпатия. Плюс това аз реших, че не я харесвам. И тя май също не ме харесва. Не аз я зарязах, а двамата си намерихме извинения да не се срещаме повече.

Аз положих усилие да не разцъфна в усмивка.

— Той е толкова мил човек — каза Мишел по-късно, когато Адам отиде до тоалетната. — Срамота е, че не го харесваш като мъж.

Аз завъртях очи. Как ли пък не.

 

 

— Аз взех решение. — Вече бяхме изпили по две чаши вино. Мишел се държеше забележително добре. Несъмнено ободрена от опитите на Адам да я разведри. Запитах се дали, след като чух онова, което Патрик каза за мен, не бях почувствала облекчение. Всичко беше станало черно и бяло. Сивата зона на „може би трябва да опитаме отново, ако той обещае да се държи прилично“ беше изчезнала. Иронията беше, че единствената истина, която той бе изрекъл, беше убедила Мишел, че той е лъжец. Не се гордеех с този факт. Как бих могла? Но важен беше крайният резултат.

— Аз ще се изнеса оттук — каза тя. — Ще го оставя да вземе къщата.

— Какво? Недей, Мишел, ти обичаш тази къща.

— Вече не я обичам. И така няма да водим дълга и мъчителна битка. Аз просто ще си събера вещите и ще си наема жилище. Той може да поеме ипотеката.

— Тази къща сигурно струва два пъти повече от времето, когато се нанесохте тук. Не можеш да му я подариш.

— Не ме интересува. Ако той иска да постъпи почтено, ще изкупи моя дял, но аз няма да водя съдебни спорове. И без това нямам тези пари и цените на имотите могат да паднат отново другата седмица. Нали ще ми помогнеш да си събера багажа?

— Да — казах аз. — Ако наистина си сигурна. Помисли си още два дни.

— Добре. Но едва ли ще променя решението си.

— Знаеш, че можеш да останеш при мен колкото дълго искаш.

Мишел сложи ръката си върху моята.

— Благодаря.

— Браво на теб — намеси се Адам. — Продължавай напред и не поглеждай назад.

— От къде беше това? Не беше ли песен на Ес Клъб Севън? — попитах аз и той ме възнагради с насмешливо сумтене.

— Божичко, как ще кажа на родителите ми?

— По най-бързия начин, преди Джулиан да му е предложил новия документален канал. Няма да го понеса.

— Ще дойдеш ли с мен за уикенда? — попита ме Мишел и аз се съгласих, разбира се. Бях готова на всичко.