Джейн Фалън
Да си остане между нас (71)

71
Тамсин

През този период разчитах изцяло на Адам. Мишел остана при мен две седмици, докато си търсеше да наеме апартамент. Сякаш се бяхме върнали във времето, когато бяхме двайсетгодишни, само че сега освен всичко друго и плачехме.

Всяка вечер Адам кръстосваше Лондон, носеше бутилки вино и готова храна. Неговото присъствие беше като онези освежители за въздух, които човек включваше в контакта, за да му дадат душевен покой. Или това май се отнасяше за котките?

Тъй като аз бях изнервена, а Мишел — разбираемо — беше разнебитена, между нас възникваха търкания. На няколко пъти почти се скарахме, когато бяхме сами, което беше нечувано досега. Нищо значимо, просто дребно раздразнение, сякаш не можехме да се ориентираме как да общуваме помежду си в толкова тясна квартира. Мисля, че и двете започнахме да очакваме посещенията на Адам, защото той разведряваше обстановката. Сякаш ни трябваше позволение да се смеем, да разпуснем и да се престорим, че всичко беше наред.

Няма да крия, че моето увлечение нарастваше всеки ден. На кого му трябваха изсечени скули, когато можеше да има връзка, основана на дълбоко приятелство? Изведнъж идеята да съм с някой толкова добър, грижовен и открит човек ми се видя най-привлекателното нещо в света. Дори се бях примирила с факта, че той искаше цяла орда деца. Бях започнала да обичам онези, които бях създала във фантазията си. Щастливи, бузести, палави умалени копия на Адам със заразително чувство за хумор и много добро сърце.

Опитвах се да обуздая чувствата си, но започнах да се чувствам неловко край него, притеснявах се. Хващах се да бленувам в най-неподходящи моменти и при следващата ни среща се изчервявах, сякаш той можеше да прочете мислите ми.

В това време той си оставаше същият. Забавен, нетактичен, драка, съобразителен. Нищо в неговото поведение не подсказваше, че Адам отговаря на моите чувства. Аз знаех, че рано или късно трябваше да се изправя лице в лице с положението, но толкова се боях да не го изплаша, толкова се страхувах от перспективата да загубя приятелството му, че се отказвах в последната минута.

Не споделих за моите чувства дори с Мишел. Толкова дълго време й бях разказвала — тогава искрено — как изобщо не харесвам Адам, че сега, когато вече го харесвах, не можех да го призная. Освен това той беше толкова неподходящ за мен, толкова нетипичен избор за мен, че Мишел можеше да се изсмее. Макар че това нямаше да е лошо. Тя имаше нужда от поводи да се смее.

Горе-долу по същото време се случи и друго нещо, което отвлече ума ми. Налегна ме чувството за вина. Не че досега не се бях чувствала виновна. Разяждах се от вина. Но изведнъж вината се превърна в моята основна идея фикс. Не вината за онова, което се беше случило — макар че тя също присъстваше — колкото за това, че аз продължавах да мамя Мишел. Тя нямаше представа какво й бях причинила, на какво бе способна най-добрата й приятелка. Не беше честно тя да ми вярва и да разчита на мен, когато в действителност аз изобщо не заслужавах доверие. Желанието да й кажа истината ме беше обсебило. Беше като непримирим глас в главата ми, който се обаждаше при всяко споменаване на Патрик. Знаех, че това щеше да е ужасна грешка. Знаех, че признанието щеше да сложи край на приятелството ни. Но не виждах и как можехме да бъдем приятелки, ако аз не й кажех. Приятелите не се отнасят помежду си по този начин.

— Това пък откъде дойде? — попита ме Адам, докато пиехме бира в „Дъ Джордж“ и чакахме да ни приготвят поръчаната китайска храна в „Уенгуа Хаус“.

— Не знам. Просто е толкова неправилно, че не й казвам и сега не мога да се отърся от тази мисъл. Страхувам се, че някой ден ще й призная всичко.

— Това ще я съсипе.

— Знам. Но дали това е основателна причина да не й кажа?

Адам побутна подложката на масата.

— Аз мислех, че всичко, което направихме дотук, целеше Мишел никога да не разбере за теб и Патрик.

— Така беше. Но сега смятам, че беше егоистично. Че целях да защитя колкото нея, толкова и себе си.

— Каква е разликата?

— Мисля, че не е правилно. Тя е моята най-добра приятелка. Не трябваше да я лъжа.

— Но ако й кажеш, ти не само ще я загубиш, но и ще й разбиеш сърцето.

Знаех, че Адам имаше право, но вече не ми се виждаше толкова просто.

— Не знам дали мога да мълча. Непрекъснато ме обзема непреодолимо желание да се изповядам.

Той ме погледна в очите и колената ми омекнаха. Мисля, че се изчервих. Чудесно.

— Ето какво мисля аз. Ще бъде егоистично да й признаеш. По някакъв извратен мазохистичен начин ще ти помогне да се почувстваш по-добре. Съвестта ти ще е чиста. Но Мишел ще се почувства по-зле. Много по-зле.

— Но тя заслужава да знае истината.

— Това, което определено не заслужава, е да загуби съпруга си, а след няколко седмици да загуби и най-добрата си приятелка. Най-достойната постъпка е да запазиш истината за себе си.

— Наистина ли? Така ли мислиш?

— Знам го.

— Ами ако не мога?

— Длъжна си. Чувстваш се гадно и какво от това? Тук не става дума за теб. А за възстановяване на нормалния ход на нещата.

— Как може да си толкова умен?

Адам вдигна вежди.

— Аз съм учител, знам всичко.

Той погледна часовника си.

— Трябва да ставаме. Крокетите със скариди ще изстинат. Ще ти бъде по-лесно, когато Мишел се нанесе в новия си апартамент, повярвай ми. Сега прекарвате прекалено много време заедно, затова реакциите ти са изострени.

— Иска ми се да си бил мой учител. Тогава сигурно щях да слушам повече.

— Хъм — рече Адам и стана. — Това е доста странно изказване.

— Сигурна съм, че децата те обичат.

— Наричат ме Мишлен. Убеден съм, че това е признание за обич и уважение.

Аз изпръхтях.

— Наистина ли?

— Да. Не ми го казват в лицето. Наричат ме така зад гърба ми, но достатъчно високо, за да ги чуя. Много е обидно. Това е направо тормоз. Трябва да осъдя инспектората.

— Ха! Може ли и аз да те наричам така?

Адам направи измъчена физиономия.

— В никакъв случай! И без това нося белези за цял живот.

По пътя към вкъщи си помислих колко хубаво би било да плъзна ръка в неговата. Колко сигурна щях да се почувствам.

И почти го направих.