Джейн Фалън
Да си остане между нас (1)

1

— Трябва да вървя — казва Патрик. — Нямам никакво намерение да споря.

Аз обличам червения суичър. Вдигам ципа догоре. Кръстосвам ръце пред гърдите си като своеобразна бариера.

Патрик също оправя дрехите си. Не смеем да се погледнем в очите. Искам да си тръгне колкото може по-бързо от апартамента. Той се замотава с обувките си и аз с усилие се сдържам да не се наведа и да му помогна да си завърже връзките. Спазването на дистанция май е най-добрата идея в този момент.

— Мишел… — той замълчава, но думата увисва в пространството като знаме в безветрен ден.

— Разбира се.

Трябва да обясня. Мишел е моята най-добра приятелка. От двайсет и няколко години. Дори повече. От двайсет и пет години. Патрик е неин съпруг.

И онова, което току-що се случи, беше ужасна грешка.

За да не загубя разсъдъка си, аз реших да направя изявление в стила на Бил Клинтън. „Аз не съм правила секс с този мъж.“ Да, имаше езици и ръце и запъхтяно дишане. Разкопчани дрехи. Звукови ефекти достойни за евтино порно. Добре де, аз правих секс с него. Но за щастие спряхме, преди да е станало прекалено късно. Опомнихме се преди — технически погледнато — да сме стигнали докрай. Това не е голяма утеха, но в момента не разполагам с друго. В общи линии най-лошото нещо, което бих могла да направя, навярно ще се съгласите с мен.

Но не изглежда точно така. Всъщност, ако гледате неоспоримите факти, то си е точно така. Строго погледнато, то се случи. Просто не беше умишлено. Аз не подходих с намерението да го направя, както и той, почти сигурна съм. Нямаше някакво съблазняване, нямаше натежали от страст погледи около масивната кухненска маса последния път, когато им бях на гости за вечеря и Мишел се обърна с гръб, за да ни налее по още една чаша вино.

Дори не съм помисляла за това. Никога не съм се увличала в срамни фантазии, заради които да не мога да погледна Мишел в очите на другия ден. Не и откакто тя и Патрик се запознаха. През ума не ми е минавало да погледна Патрик с такива очи. Той беше — той е — съпругът на моята най-добра приятелка, точка по въпроса. И все пак ето ни тук, в седем и петнайсет, банална вторник вечер, преплетени върху моя кремав диван с разхвърляни дрехи, и аз се опитвам да открия някаква логика в случилото се току-що. Но умът ми е замъглен от изпитото вино и от грандиозността на ситуацията.

— По дяволите — казвам аз.

— Да — мънка Патрик. Кой казва, че изкуството на интересния разговор е мъртво?

Усещам, че трябва да кажа нещо дълбокомислено, но не мога да намеря думи, които да са адекватни на значимостта на случая. Искам да му кажа, че това не е типично за мен, че не съм човек, склонен към такива постъпки, но изглежда, че сега съм точно такъв човек. Такава жена. Затова е по-добре да си мълча. Да изчакам. Може би той ще намери някакво обяснение за случилото се.

По скалата на значимост този инцидент стои по-високо от деня, когато основах собствената си продуцентска компания. Или когато взех от приюта Рон, моя рошав питомец, кръстоска между фокстериер, Джак Ръсел териер и още нещо (и който сега забелязвам, че седи в ъгъла на стаята и ме гледа осъдително, а големите му тъжни очи ми казват, че съм го разочаровала по невъобразим начин). Или когато едно от предаванията на моята компания получи номинация за телевизионна награда. Вярно, че номинацията беше за Най-добър звук, което не е много престижно, по-точно от Телевизионни награди в категория технически ефекти, за които никой не е чувал и накрая не спечелихме ние, но все пак това беше знаменит ден в офиса.

Днешният ден няма да влезе в историята като добър.

Изпитвам нужда да обясня защо се получи така. Да се върна в самото начало и да се опитам да опиша с думи как стигнах дотук. Знам, че започнах с добри намерения — цял живот все така правя, между другото. Да, имах добри намерения. Мишел се нуждаеше от моята помощ и аз никога не съм я изоставяла. Най-малкото, аз си мислех, че тя имаше нужда от помощта ми. Може би това беше първата ми грешка. Урок номер едно: не се бъркайте. Наистина не трябва да се намесвате, да поемате инициативата и да се опитвате да подредите нечий живот вместо титуляря му.

Но при мен все така става. Аз съм решителната, която запретва ръкави и действа. Мишел е по-инертна. Харесва й да оставя инициативата в мои ръце.

Напълно наясно съм, че стремежът ми да внасям ред в живота на другите хора е един вид бягство от факта, че в собствения ми личен живот цари пълен хаос. Същата хитрост използва илюзионистът, когато размахва бяла кърпичка, за да отвлече вниманието ви от трика с картите. Историята на моя любовен живот е осеяна с корабокрушения. Понякога вината е в мен, друг път в мъжете. Всъщност, технически погледнато, вината винаги е изцяло моя, защото аз можех да избегна лошите типове, ако исках, но то, би било като да опитате да убедите хероинозависим, че чаша чай би му се отразила много по-добре от поредната доза.

Макар че аз никога не съм падала чак толкова ниско. Никога не съм крала чужди съпрузи. Не съм се опитвала да отмъкна съпруга дори на най-лошия ми враг, да не говорим за мъжа на най-добрата ми приятелка.

— Няма да й кажеш, нали? — обръщам се аз към Патрик, който вдига леко вежди.

— Не. Не, разбира се — казва той и аз въздишам с облекчение, макар че реално не си представям, че той ще се прибере вкъщи и ще пресъздаде случилото се между нас в пристъп на покаяние.

Както и да е, да се върнем към моя опит да оправдая онова, за което не може да има никакво оправдание. Започвам.

Дайте ми шанс.

Поне ме изслушайте.