Джейн Фалън
Да си остане между нас (14)

14

В края на работния ден вече съм куп нерви. Защо Патрик не връща обажданията ми? Знам, че не мога да го потърся сега, когато навярно се е прибрал у дома и може да е в една стая с Мишел. Дори аз не съм толкова глупава.

На път към метрото ми звъни самата Мишел и аз се разтрепервам и не й вдигам, в случай че тя започне да крещи и да ме нарича разрушителка на домашни огнища и омразна кучка. Когато прослушвам съобщението, което ми е оставила, става още по-лошо — Мишел е своята нормална, радостна, ведра същност, която просто иска да ме чуе. Не й се обаждам — нямам представа как да се престоря, че всичко е наред.

Нямам сили да се преоблека в домашни дрехи. Насочвам се директно към хладилника, повдига ми се при вида на бутилката вино и си наливам грамадна чаша боровинков сок. Тръшвам се на дивана и изпивам сока на няколко глътки. За щастие, Шарън, момичето, което разхожда кучета, е идвала и навярно е извела Рон на разходка до Примроуз Хил, както всеки следобед, затова той лежи изтощен на дъсчения под и сигурно си мечтае тя да е негова стопанка. Моят план е да си легна още преди мръкване и да взема хапче за сън. Знам, че това е лоша стратегия в дългосрочен план, но тази вечер нямам друго решение.

Звънът на телефона ми ме кара да подскоча. Грабвам го бързо, преди звънящият да се е отказал. Патрик.

— Цял ден те чакам да ми се обадиш — са първите ми думи.

— Извинявай. Имахме важно съвещание. През целия ден бях с разни хора…

— Къде си сега?

— Вървя от метрото към вкъщи. Ти добре ли си?

— Да. Не. А ти?

— Не съвсем.

Настъпва дълго, конфузно, тягостно мълчание.

— По-точно? — пита накрая Патрик.

— И двамата бяхме пияни, очевидно…

— Явно. Мъчи ме ужасен махмурлук, между другото. А ти?

— Кошмарен. Но това не е извинение…

— Точно така.

— Съжалявам — каза той. — Много съжалявам. Нямам представа какво ме прихвана.

Държа да ви успокоя, че не го затапвам с очевидния отговор.

— Божичко, аз също. Недей да поемаш цялата вина.

— Трудно е. Аз дойдох при теб, жалък и разстроен. Мишел ме подозира.

— Не е вярно. Направихме нещо лошо. Ужасно. Но можеше да е много по-страшно. Искам да кажа, дори не мога да помисля…

— Стига, овладей се — казва Патрик. — Трябва да се опомниш.

Обаче аз не мога да не се усмихна.

— Знаеш какво имам предвид. Но то беше грешка. Пиянска, глупава грешка. Иначе нямаше да се случи. Ние не го направихме преднамерено.

— Не! Не, разбира се.

— Така че ти не си такъв човек. Направихме глупост, но ти не си такъв човек.

— Никога досега не съм я лъгал. Не знам дали мога… — каза Патрик и сърцето ми се сви.

— Длъжен си. И двамата сме длъжни. Това е единственото решение. И без това тази случка няма да се повтори…

— Не. Боже. Тя повече никога няма да се радва на нашите срещи. Представяш ли си какво е да не смееш да оставиш насаме най-добрата си приятелка и съпруга си, защото им нямаш доверие.

Той въздиша.

— Да. И ако тя се съмнява в мен в момента, това ще влоши положението десетократно. Права си. Обаче е толкова тягостно.

— Знам. Но ти ми обещай, че няма да кажеш нищо. Моля те, Патрик.

— Не, разбира се. Нали се разбрахме.

— Знам, но искам да го чуя отново. При мисълта, че Мишел…

— Няма нужда да ми казваш, аз съм женен за нея, както помниш.

Все пак аз решавам да изтъкна отново доводите си.

— Каквото и да става, не й казвай. Ако се скарате или… не знам… ако някой ден между вас се случи нещо… моля те.

— За бога, Тамсин. Между нас няма да се случи нищо. Аз обожавам Мишел. И ако това ще те успокои, обещавам, че дори ако тя превърти и избяга със съседа ни Джим, аз се заклевам, че няма да кажа нито дума. Никога. Сега успокои ли се?

Знам, че не мога да го притисна повече, макар че инстинктът ми подсказва да го държа на телефона цяла вечер и да го карам да повтаря тези думи отново и отново.

— Ти обещаваш същото, нали?

Това е лесно. Знам, че вече съм заключила този епизод и съм изхвърлила ключа.

— Господи… да, заклевам се. Мисля, че повече никога не трябва да го обсъждаме, дори насаме. И ти ще изтриеш онова съобщение, което ти изпратих, нали? За всеки случай.

— Дадено. И аз вече го изтрих.

— Всичко ли беше… тя нали не се усъмни в нещо, когато ти се прибра?

Той издишва шумно.

— Не, слага богу. Тя никога не подозира… не и нас…

— Каква каша.

— По дяволите. Какво ни беше прихванало?

Дори частица от мен не се огорчи, че той ме възприема като ужасна грешка. Радвам се. Аз чувствам същото.

— Нямам представа.

— Ти знаеш, че това е единственият път… искам да кажа, че аз никога не съм… с никого. Казах ти истината.

Не се съмнявам нито за миг. Ясно е, че той се чувства точно толкова виновен и объркан колкото и аз.

— Знам. Добре, значи всичко си е както преди. Все едно никога не се е случило.

— Ти коя си? — пита той и това ме кара да се разсмея. Това е една от глупавите шеги на Патрик.

— Може да ви видя през уикенда. Не знам.

— Да. Ела у нас. Иначе Мишел ще се разтревожи какво става с теб. Всичко ще е наред.

— Ако се престорим, че всичко е нормално, то ще стане нормално, предполагам.

— Точно така. Поне така се надявам. Не можем да променим станалото. Иска ми се да можехме.

Сега знам защо говорят такива глупости в сапунените сериали. Понякога клишето е единствената възможност.

Май искам да се извиня, задето забърках и двама ни в тази бъркотия, но разбира се, той не знае и половината от историята, затова си държа устата затворена.

— Аз почти стигнах до вкъщи, трябва да затварям.

— Стана ми по-добре — казвам аз, което е вярно, ако не обръщам внимание на голямата черна сянка, която се спотайва извън полезрението ми.

— Добре. Всичко ще е наред.

— Да. Просто трябва да се справя с гузната си съвест.

— Аз също.

— Лека нощ, Патрик.

Дръж се нормално, казвам си аз. Накрая ще се почувстваш нормално. И тогава си спомням, че бях обещала на Мишел да се видим за питие утре. Не знам как съм могла да забравя. Уговорихме се миналата седмица, когато тя реши, че не се виждахме достатъчно често, защото тя беше под напрежение в работата. Дори си записахме датата в календарите и си обещахме да отложим срещата само в случай на смърт или сериозно заболяване.

Оглеждам се в търсене на някаква „злополука“, която да ме сполети и да наложи 24-часова хоспитализация, без негативни ефекти, но аз съм такава пъзла. При вида на игли ми прилошава и губя почва под краката си. Тоест, освен ако не се случи някакво чудо, утре ще съм в офиса както обикновено и ще съм свободна за срещата по-късно. Заигравам се с идеята да забъркам някаква криза в службата, но Мишел знае, че в момента нямаме спешни поръчки. Тя щеше да познае, ако си измисля някакво извинение.

Щях да се държа нормално, както си обещахме с Патрик. И да изляза да пийна с Мишел.